„Изведнъж всекидневието ни стана различно, странно, непонятно. Животът ни се преобърна. Разкажете го първо на себе си, а после и на онези, които в бъдеще ще ви четат и ще се опитват да разберат далечните времена на коронавируса“, съветва италианският писател Роберто Феручи студентите си по творческо писане. „Всеки трябва да го стори“, продължава препоръките си той на страниците на френския всекидневник Le Monde

Ето че дневникът – един почти „екзотичен“ и позабравен в демократичните общества жанр – днес получава шанс за свой нов златен век.

Във Франция неговото възраждане започна официално във вторник, 17 март, когато в страната влязоха в сила новите, по-строги мерки за изолация. Вестници, списания, радиа и онлайн медии намериха набързо своя писател, който всеки ден да води из страниците и честотите им своя „дневник на изолацията“. Други автори, без да чакат подобна покана, публикуваха своите записки където намериха за добре. Ако почти математически доказуемо е, че писател плюс изолация е равно на дневник, то в страна, в която литературната гилдия наброява повече от 100 000 души, опитите най-вероятно ще се увеличат. Качеството и художествените им заслуги настрана – тези първи „дневници на изолацията“ се оказват свидетелство за епохата, която преживяваме в момента. Първоначално публикуването им предизвика възмущение и критики в социалните мрежи до степен, че продължението им за момент стана съмнително. „Неморални“, „гротески“, „подигравка“ са някои от определенията, които придружаваха онлайн споделянето на дневниците. Може би защото насред меланхоличните пейзажни описания изведнъж лъсна фактът, че класовите неравенства тежат още повече по време на криза.Докато четем носителката на престижната литературна награда „Гонкур“ Лейла Слимани в Le Monde, Мари Дарийосек в Le Point, докато слушаме певицата Лу Доайон на честотите на France Culture, става ясно, че времето на Оруел с идеята за „общо благоприличие“, както и на Сартр с призива му децата на буржоазията да се обединяват с работниците – с други думи, времето на писателите, които „слизат“ на улицата – отдавна си е отишло. 

Днешното положение изглежда по-скоро като поредна версия на криворазбраната Мария-Антоанета.

„Неделя. Напускаме Париж с колата в 23 часа̀. Мъжът ми ще работи от вкъщи, родителите ми са в Страната на баските (регион между Франция и Испания – б.р.), където се намира къщата от детството ми: дезертираме преди официалните разпореждания“, започва хрониката си Мари Дарийосек. По-нататък тя пише: „Иска ми се те (децата) да вкусят от това, което ме занимаваше мен като дете тук: отегчението. Тоест мечтанието… За момента по-малката свири на китара в подземния етаж. Две сърни пасат трева в изоставената ни градина. 14 часа̀. Скриваме в гаража колата с парижки регистрационен номер и изкарваме старата. Усещам, че не е добре да караш с едно 75, залепено за задника (регистрационен номер на Париж – б.р.)… Отиваме да видим морето.“ А дневникът на Лейла Слимани започва така: „Тази нощ не успях да заспя. От прозореца на стаята си наблюдавам изгрева по хълмовете. Заскрежената трева, липовия цвят, който напъпва. От петък, 13 март, съм на село, в къщата, в която прекарвам всеки уикенд от години насам. Трябваше да намерим решение, за да избегнем децата да се срещат с майка ми. Разделихме се, без да знаем след колко време ще се видим. Майка ми остана в Париж, а ние заминахме.“ Писателката продължава да разказва: „Тази сутрин давам уроци на децата и за момента пазим спокойствие. За да им обясня принципа на изолацията, им казвам, че това е малко като в „Спящата красавица“. За да не умре принцесата, като си убоде пръста, феите са решили да я приспят, нея и близките ѝ, за 100 години. Ние също ще трябва да си починем, да си останем у нас и един ден като принца, който спасява принцесата с целувка, и ние ще можем да се целунем отново.“А запитана от журналиста на френското радио за условията ѝ на изолация, изпълнителката Лу Доайон развеселено отговаря, че за нея като творец това е обичайно положение и не ѝ пречи, но „усеща, че за много други това може да се окаже сложно“. Други творци направиха сродни изказвания по страниците си в социалните мрежи или в медиите. Но независимо от добрите си намерения, 

не усилват ли те „аурата“ на творческата изолация и не създават ли по този начин един криворазбран случай на Мария-Антоанета?

И той е, че в изолацията може да има нещо романтично. Почти като при героите на Джовани Бокачо от „Декамерон“, които бягат от разяжданата от чума Флоренция (нареждайки на слугите да приготвят багажа), за да се скрият в „дворец с голям и хубав вътрешен двор“, около който „се редували полянки и прелестни градини“. „Мисля си за някои приятели, шестима в тристайно жилище“, добавя все пак в края на хрониката си Мари Дарийосек, посочвайки реалността на повече от 1,2 милиона души в Париж и региона. Тази на кибритените кутийки, чиито наеми струват повече от половин минимална заплата, с душ-кабина в стаята и обща тоалетна на етажа. И пълзящи навсякъде хлебарки. Реалност, от която бягството не е толкова лесно, а в изолацията в нея няма нищо романтично. Отново математически, вероятността описаната реалност да засяга част от тези 100 000 декларирани автори изглежда сравнително голяма, като имаме предвид че през 2016 г. заплащането им е достигнало най-ниското си ниво от 1979 г. насам, а 44% от тях живеят в района на Париж. Ако разглеждаме средните месечни доходи, се оказва, че 

10-те процента най-добре платени автори печелят 9 пъти повече от 10-те процента най-ниско платени (500 евро)

според същото проучване на Националния център на книгата. Затова сравнително по-малко романтични, но далеч по-показателни за трудностите на писателската професия биха били дневниците на онези последни 10%. Стига да приемем, че от подобна публикация в момента има какъвто и да било смисъл.В края на първата за Франция седмица на строга карантина още една свързана с вируса полемика стана причина да се заговори за литература – дали книжарниците са „търговски обекти от първа необходимост“. В четвъртък, 19 март, министърът на икономиката Брюно Льомер заяви пред France Inter, че обмисля въпроса за отварянето на книжарниците. Предишния ден на официалната страница на синдиката на книжарите бе публикувано изявление със заглавието: 

„Ако продажбата на книги в книжарница не е „от първа необходимост“ за живота на нацията, тогава защо продажбата на книги от Amazon или в супермаркета е?“

Изявлението завършва така: „Продължаването на поръчките и получаването на книги чрез мрежата на хипермаркетите или Amazon е санитарна ерес и нелоялна конкуренция и призоваваме правителството да сложи край на това.“ Въпреки изключителната крехкост на книжния сектор във Франция, много от независимите и малки книжарници обаче отказаха категорично да отворят при каквито и да било условия или да осигуряват доставки по домовете. Същевременно в края на седмицата на френската и италианската страница на Amazon се появи следното мистериозно съобщение:„Дейността на Amazon продължава, но съобразно моментната ситуация ние даваме предимство на онези продукти, от които клиентите имат най-голяма нужда. Някои други продукти може да са временно неналични, а сроковете за доставка – по-дълги от обичайните.“ Кои са тези други продукти, не става ясно никъде, а компанията отказва да даде на медиите евентуален техен списък. За момента остава възможна поръчката на книги, а времето за доставка без Amazon Prime е изчислено на девет дни. Американският гигант стана обект на критики и по повод условията на работа в цеховете си във Франция, където броят на работниците на едно място достига 3000 души. Трудността да се спазва препоръчаната дистанция от 1 метър между служителите и подозренията за заразени обаче не успяха да затворят складовете. Нещо повече, за да се справи със скока в броя на поръчките, 

Джеф Безос обяви наемането на допълнителни 100 000 работници и временно увеличение на заплатата с 2 долара или 2 евро на час (валидно до края на април) в САЩ и Европа.

И докато изолацията продължава, някои „дневници“ – като този на Лейла Слимани – смениха рязко тематиката. „Ден трети“ обръща внимание на проблема за достъпа до книги в затворите, където от 17 март са забранени посещенията на близки и всички съпътстващи дейности. „Това е тройно наказание за затворниците – предупреждава пред Arte писателят Рене Френи, който от години работи с лишените от свобода, – те са в момента 72 000 при налични 55 000 места. Посещенията са тяхното бягство три пъти седмично. Оттам влизат чистите дрехи и оттам влиза най-вече марихуаната. Затворът без трева е като склад с експлозиви. 80% от затворниците пушат. Пазачите го знаят и го позволяват, защото тревата приспива затворниците вечер.“След размириците в италианските затвори от последните седмици и след първия смъртен случай на заразен с коронавирус във френски затвор (Fresnes), по стените на парижките предградия се умножиха графитите, призоваващи за освобождаване на всички затворници. Как френското правителство смята да се справи с експлозивността на подобна ситуация, е все още неясно. 

А ако тези първи опити за „дневници на изолацията“ се провалят някъде, то е най-вече в разказа на универсалното през личното.

Онова универсално, което бе така скъпо на Сартр: „За интелектуалеца универсалността не е даденост, а трябва непрекъснато да се създава.“ Защото когато канят тези автори, медиите не търсят ли именно универсалността на доброто и злото, на мъката и радостта, която само творците са способни да създадат? И която във времена на тревоги може да послужи като универсален лек? Но същевременно дребнавият егоизъм, малките изключения от общото правило, двойните стандарти, неспособността да осмислят момента и да го превърнат в нещо надхвърлящо тяхната собствена личност не правят ли въпросните автори на дневници повече като нас, отколкото сме склонни да си признаем? И в този смисъл те не са ли ни безкрайно познати?Заглавна снимка: Hannah Olinger

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни