„Кармен“ – далече, далече…

От повече от 20 години Цвета Петкова работи за развитието и социалното включване на ромските общности. Заедно с проф. дсн Майя Грекова (дългогодишна преподавателка по социология в СУ „Св. Климент Охридски“ и авторка на редица монографии, учебници, научни статии и студии, както и на книгата „Какво е сбъркано с политиките за интеграция на ромите в България“) през юли 2019 г. Цвета посещава казанлъшкия ромски квартал „Кармен“ за мониторинг на работата на здравните медиатори.

Публикуваме личния ѝ разказ за ситуацията в кв. „Кармен“ – ситуация, която изобщо не се е подобрила и до днес.

Пристигаме в „Кармен“ по обяд. Горещо е. От квартала идва топъл въздух като от огнена пещ. Високи преградни панели от времето на Тодор Живков закриват ромския квартал от погледа на преминаващите от едната страна. От другата пък гордо се пъчи цветният осеметажен саниран блок №41, с който Община Казанлък се хвали в медиите, в Европа.

Сцената на „Кармен“ е добре закрита. Ако искаш да надникнеш, трябва да намериш тесен процеп… Ние преминахме оттатък и сега стоя пред санирания блок. Объркана съм.

Посреща ни с енергична походка здравната медиаторка Златка. Облечена е в червени широки панталони, които се стесняват под коляното. Блузата също е червена. Косата – рижава, късо подстригана. Поклаща се леко, панталоните ѝ се веят, макар въздухът да е застинал. Златка не спира да говори, да разказва. Води ни към отворена врата, а аз правя крачки назад. Не искам да влизам, обаче вече съм в центъра на сцената на „Кармен“. Не мога да осмисля всичко, бавна съм и мълчалива.

Плахо стъпвам, с недоверие се оглеждам, влизам в нещо като стар трафопост. Здравният център на квартала…

Лекарският кабинет прилича на бункер – леко вкопан в земята, с високи тавани и малък прозорец с решетка. Полепналата кал и мръсотия по стъклото са като естествена щора, която спира светлината на яркото слънце. От тавана зее пролука – сигурен знак, че щом завали в кабинета на доктора, ще ти трябва чадър. Точно над кушетката за прегледи, покрита с весело шарено чаршафче на жирафи, таванът се разпада и дъждовете са оставили следи. Тук се правят имунизации, прегледи, говори се за хигиена и здраве, убеждават се родители и деца колко е важно да сме отговорни към здравето си.

Замаяна съм, мисля бавно, а пред мен сцените се забързват. Докторът е дребен, тъмен, доста по-тъмен от жителите на квартала. Говори лош български. Веднага след неговото пристигане една по една прииждат майки, баби, носят на ръце малки деца.

Докторът разказва, че е дошъл от Йемен и че никой друг освен него не се е осмелил да влезе и да лекува жителите на „Кармен“. И така вече 15 години…

Че кой друг би се осмелил, си мисля аз, а докторът добавя: „Без здравните медиатори съм загубен!“ Златка се поклаща гордо в червените си дрехи, чула е думите на доктора. Аз пак се отнесох – далече съм, много съм далече, някъде по-близо до Йемен. И си спомних, че преди 15 години обучавахме едно момче от „Кармен“ за здравен медиатор, че и той се обличаше в червено…

Поглеждам през отворената врата на кабинета и попадам в нова сцена (там паралелно текат няколко сюжета, не мога да обхвана с поглед всеки): започва скандал между две жени. Едната е клекнала кротко на земята, а върху пъстра покривка е наредила за продан дъвки, бонбони, кибрит, пирони, пръстени, сокчета. Внезапно към нейната импровизирана сергия се приближава друга жена, която започва да крещи и да я обижда.

Отнякъде се появява млад мъж с бяла брада, който диша бронз.

Крясъците го изваждат от опиянението му, той шмръква дълбоко от бронза и леко, като призрак, се настанява между двете истерясали жени, чиито гласове кънтят и раздират замрелия нажежен въздух. Бавно и отнесено падналият бронзов ангел поглежда ту едната, ту другата жена и необяснимо как потушава крясъците… Така внезапно, както почна, кавгата свърши.

Около доктора, дошъл от 4600 км, започват да се събират деца, жени, мъже. Сред неговите пациенти е и стройна, красива ромка на 57 години, която носи прозрачнобяло осеммесечно бебе с огромна златна обица на лявото ухо. Тя пояснява, че има 13 внуци, но бебето с обицата е последният ѝ внук, най-любимият, а майка му е бяла – българка. Контрастът между черната ѝ кожа и прозрачнобялото бебе със златна обеца на ухото ме е вцепенил и аз не спирам да ги зяпам, не мога да отместя поглед от тях. Искам да ги снимам, да ги нарисувам, да ги запомня. Къде се намирам? Някъде много далече съм отишла, но не пътувах толкова дълго…

Водят ни в църквата – всички жители на квартала се гордеят с голямата си нова църква. Мирише лошо. От църквата излиза мъж с рошава дълга коса и кръгли очила, който ни заговаря на английски. Той пък е дошъл от Пенсилвания.

Представя се: „Питър… Помагам, уча децата на английски.“

Че кой друг ще дойде тук да учи децата на английски, мисля си. Тук му е мястото на Питър. Отново ме връхлита онова странно чувство, че съм някъде много далеч…

Тръгваме из квартала. Боклуци, голи деца под огненото слънце, кучетата са превзели малките сенчици. Срещаме млади красиви момичета и много беззъби жени. Огради и зад тях – невидими къщички. Всичко е оградено. Стена зад сетната ограда, зад оградата – друга ограда и така по няколко пъти и отново: панели, огради, прегради…

Изпраща ни санираният блок, заобиколен от хиляди торбички, които летят от етажите като пъстрите хартийки по сватбите…

А в цветния саниран блок вода има само на първия етаж. Така е от няколко години. Децата всеки ден разнасят 10-литрови туби.

Но пък е цветно и шарено, и санирано, нищо че няма вода. Нищо че в квартала лекува единствено доктор, дошъл от другия край на земята. Нищо че с децата се занимава само Питър, дошъл от още по-далечния друг край на земята…

Пътувах дълго, връщах се отдалече – изкачих планина, слязох в долина, стигнах до морето, пресякох езера и реки и влязох в дебелата сянка на гората. Прибрах се. Това е история за едно много, много далечно място. Всичко това не се случва близо до нас. Бъдете спокойни.

След посещението Цвета Петкова и проф. дсн Майя Грекова изпращат писмо до РЗИ – Стара Загора и до Община Казанлък, в което ги информират за ситуацията в квартала, за мизерията в лекарския кабинет и за липсата на вода в блок, в който живеят 700–800 души. Отговорът от РЗИ е хладен и бюрократичен, в стил, че помещенията на личните лекари не са в техните правомощия. Реакция от Община Казанлък напълно липсва.

И в днешната ситуация на пандемия водата в ромския квартал не достига. Децата продължават да мъкнат бидони от първия до осмия етаж на блока.