Картичка от червената зона

Най-лесно се помнят трудните думи – колкото по-странни, толкова по-незабравими. Една от първите, които научих на италиански, беше untore. Идва от глагола „мажа“ и означава човек, който мацва зловредна смес на нечия врата и с това му докарва чумата… Така поне вярват в Милано през 1630 г., когато славният ломбардски град е връхлетян от епидемията – четвърт от населението му се прощава с живота си и обвинението в „мазане“ става достатъчно основание за смъртно наказание. Четири века по-късно Милано отново осъмна под карантина. С тази разлика, че в днешните трудни времена ­– с разбираема неувереност в началото и все повече решимост сега – се търси не мистичен виновник за черната смърт, а конкретен способ за груповото оцеляване.

Да обобщим: от момента, когато в китайския град Ухан се заговори за непознат „грип“, който заразява бързо, удря в дробовете и е особено опасен за хора на възраст или с вече разклатено здраве, до 11 март, когато СЗО обяви плъзналата из 114 страни болест за пандемия, минаха малко повече от два месеца. Първият установен случай на коронавирус в Европа беше във Франция, но дотук най-тежко пострадаха италианците: месец и нещо след първото засичане на болестта у двама китайски туристи в Рим заразените са вече над 15 000, починалите – над 1000. За да спре бурното разпространение на вируса, Италия обяви всичко в пределите си за „червена зона“ и от тази седмица си самоналожи специална дисциплина.

Учебните заведения са във ваканция до 3 април. Ресторантите, басейните, дискотеките, панаирите, турнирите и всички места/събития с публика или навалици се затварят/отменят (църковните също, включително сватбите и погребенията). Хората са призовани да си стоят вкъщи (и задължени, ако имат висока температура или дихателни затруднения) – излизанията трябва да са само за продукти, лекарства и нетърпяща прекъсване работа. Изискването е домът, кварталът, градът, провинцията и държавата да се напускат само по форсмажорни причини. Полицията проверява, глобите са до 206 евро, арестът – до 3 месеца. Да, може да си разхождаш кучето. Не, не бива да вечеряш у приятели.

Помолих Мартина Паренти, приятелка от Милано, да ни разкаже какво минава през ума ѝ в тези особени дни.

Нева Мичева

„Новака го различаваш веднага, защото в часа на открито препуска насам-натам по цялото каре. Тича, все едно се бори с ледения вятър, все едно, ако остане на място, ще се вкамени, ей тъй изведнъж ще замръзне по средата на двора. Старите обаче, дето са в затвора от години, крачат бавно – знаят, че имат да избутват дълги часове и е най-добре да я карат полека, без излишна възбуда.“

Това ми каза един стар затворник преди години, посред напеченото от слънцето каре във Волтера, след представлението на Трупата от Крепостта, в която всички актьори са с присъди, а затворът е театралната сцена със своите килийни сценографии, залостени метални порти и пареща през лятото циментова настилка. Цяла година очакват срещата си с публиката – няколко часа, в които външният свят прекъсва изолацията им…

Е, в така наречената „червена зона“, която обхвана цяла Италия, май всеки се оказа новак. Рязко откъснат от приятели, роднини, познати. Затворен между четири стени. На 23 февруари правителството преустанови дейността на училища, театри и кина. На 7 март Милано – жизнен, благодатен град, щедър на култура, фестивали и всякакви световноизвестни събития – беше „запечатан“. На 10 март нов декрет блокира и страната.

Казаха ни просто да си стоим вкъщи.

Наредиха ни да не излизаме, освен ако не е за храна или до аптеката. Всъщност в момента малцина ходят на работа – снабдени с удостоверение, което да оправдава придвижването им дотам. Мнозина направиха нужното, за да работят в уединението на домашния си „офис“, от разстояние и защо не по пижама. Този вирус поразява общностите, значи най-важното е да спрем да се срещаме. Край на прегръдките, happy hours, ръкостисканията и потупванията по рамото. Разделяме се за поне три седмици.

И изведнъж възбудата на един народ, свикнал да жонглира с работни ангажименти, семейни задължения и вечерни срещи с приятели, попада в плен. Отначало нещо шетаме от една стая в друга, за да се чувстваме все още активни. След известно време обаче сме принудени да забавим темпото. Защото изведнъж вече няма закъде да бързаме и няма неотложни срокове. По-добре да се насладим на прехода от спалнята до хола, да се задържим пред картините по стените, да послушаме музика или да се отдадем на дребните детайли – да изпразним чекмеджето от джунджурии; да сменим батериите на любимата говореща кукла на детето.

Дори радиостанциите скоро ще ни напуснат и ще минат на стари записи. А списъкът с нещата, които трябва или не трябва да се правят, всеки ден се удължава с нови забрани и ограничения. Остават само виртуалните мегдани, пълни с предложения и съвети как да убием цялото това нежелано „свободно“ време. Един записва подкаст по „Декамерон“, друг се опитва да прави театър в YouTube, трети ритмично подава идеи как да занимаваме най-малките, защото вече и в парка не може да се ходи.

Навсякъде из градовете и по прозорците изникват съобщения – от лепящи се листчета до цели транспаранти, – на които се чете:

„Всичко ще бъде наред.“

Те са изненадващо ободрителни. Въпреки своя патос в духа на Yes We Can, ни карат да усещаме, че все още сме заедно, макар и да не се виждаме. Че светът все още съществува, макар и да е под домашен арест. Защото най-трудното е да овладеем тревогата си. В подобни моменти имаме един полезен ход: да сме добре. Болниците са пред колапс и е важно освен телата, главите ни също да са в ред. Социалните мрежи са двуостър инструмент за поддържането му – да, отлични са за компания, но и преливат от псевдоновини, фалшиви аларми и покъртителни апокалиптични видения.

Сред най-полезните предложения са сякаш тези за четива – реалността понякога невероятно се доближава до литературната измислица и определени книги внезапно добиват ново значение. „Декамерон“ е начело на класациите. Всички се чувстваме малко като групата младежи, оттеглили се на село да си разправят истории, докато навън върлува бубонната чума. Истината е, че случващото се в момента има страхотен литературен потенциал. Даже по-скоро вече по някакъв начин е написано или разказано. Озовали сме се в сюжет. Трябва само да изберем какъв да е. Мисълта, че сме част от по-голямо повествование, може да ни помогне да се ориентираме към завършек. Щастлив по възможност, разбира се.

Жозе Сарамаго навярно най-добре пасва на даденостите.

Откакто не бива да се събираме, за да си разправяме истории, Бокачо не е това, което беше: десетима в едно помещение вече не е вариант, дори да отстоим на по два метра. Останахме насаме със съжителите си. И „Слепота“ е идеалната книга за случая: свят, в който лека-полека всички мистериозно започват да виждат само млечна белота и биват изолирани в нещо като лазарет, където старите социални динамики скоро се възобновяват, жестоко изострени от факта, че всичко е наедно – жертви и палачи, командващи и командвани, правила и нарушения.

Броят на болните расте главоломно, по същия начин деградират обстоятелствата навън. Страхът от заразата предизвиква непремерени, даже налудни действия. Всеки ден в този своеобразен затвор пристигат нови попълнения. Докато накрая надзирателите не напускат лагера или сами не губят зрението си: портите се отварят и пускат всички на свобода. Когато държавата се срива, рухват и бариерите, делящи болните от здравите, престъпниците от почтените граждани. Накрая, без причина, всички оздравяват и се връщат към предишния си живот. Така, както е дошла, болестта си и отива.

„Мисля, че не сме ослепели – казва на финала един от главните герои, – мисля, че сме слепи. Слепи, които виждат. Слепи, които виждайки, не виждат.“ И в устата остава горчилка. Когато мнозинството се сблъсква с епидемията, у него се обажда не доброто, а тъкмо обратното, развилнява се злото. Инстинктът за самосъхранение надделява над всяка форма на алтруизъм и съчувствие. Паниката ражда чудовища. И когато извънредното положение се превръща в делник, чудовищата не изчезват, а се организират. Но ние още не сме чак там, за щастие. Това е просто роман.

А коронавирусът не е чума. Може да се прояви в лека форма. Да мине без симптоми. Да отшуми незабелязано. И все пак хората взеха да дават признаци на униние. Затворниците се бунтуват; купувачи щурмуват супермаркетите, при все че няма недостиг на провизии; магазини пускат кепенците. Все по-трудно ни е да не мислим, че ще стане по-зле, че още не сме стигнали дъното. Че проблемът не е вирусът сам по себе си, а всичко, което отприщва.

Страхът от болестта е по-лош от самата болест.

И дори най-разумните рискуват да се отчаят от нарастващите трудности и притеснителните новини.

Едно е сигурно: от това преживяване няма да излезем по-добри. Нито по-мъдри. Веднъж щом оздравеем, ще се върнем към старите си привички и редовните си грешки в тъпия, лишен от самосъзнание подтик да се повтаряме. Винаги сме били слепи, но никога не сме си давали сметка за това. И няма как да не изглежда, че тази зараза сякаш е възмездие. Не е нужно да навлизаме в божествени провидения и наказания, достатъчно е да отчетем крехкостта на идентичността и убежденията си, на начина си на живот и мястото си в света.

Поетесата Марианджела Гуалтиери в стихотворение, посветено на сегашната ситуация, пише:

Ето какво ще ти кажа –
трябваше да се спрем.
Знаехме си, че трябва. Чувствахме
как неистови искаме да са
дните ни. Вечно в едно и в друго.
Всичките вън от себе си.
Всеки час да изстискаме.
Трябваше да се спрем,
само че не успявахме.

Може пък този гигантски СТОП, изписан с огромни букви, да не е кулминацията на едно бедствие, а валът, удържащ лавината, която от доста време се е юрнала надолу?

Превод от италиански: Нева Мичева

Заглавна снимка: „Всичко ще бъде наред“ – листче, залепено пред миланския театър „Фонтана“. Надписът на плаката отдолу гласи: Chiamata alle arti – игра на думи, която замества „оръжия“ (armi) с „изкуства“ (arti) и вместо „призовка за война“ изпраща „призовка за изкуства“ © Надя Фиорио