Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Учебната година приключва. Учители, ученици и родители отдъхват, но в много случаи не със задоволство от свършената работа, а защото просто са избутали и тази година. Облекчението ще е кратко, но за сметка на това непълноценно за всички, които догодина трябва да започнат всичко отново, а някои от тях – и на ново място.

Основната концентрация в учебния процес е върху постиженията. Национални външни оценявания (НВО), входни и изходни нива, състезания, оценки, медали, кандидатстване и класиране. На първия учебен ден стоях до една майка, която не спираше да повтаря на детето си, че е в това училище само за малко, няма страшно, ще отиде след месец-два в желаното училище. Не разбрах дали детето искаше това, но майката истински страдаше заради по-ниската топка, която им беше подхвърлило класирането. Не съм я срещала повече, но често мисля за момичето, което (далеч преди заветния седми клас) беше дошло с разочарование още преди да опита вкуса на новото си училище. 

Мерим си децата според оценките и според това в кое училище са. Гордеем се с медалите, които влизат в новините дори. И тихо подминаваме всичко, което излиза извън отличното. Просто защото детето трябва да мине през всичко, независимо от щетата.

Откъде да започнем, когато говорим за децата извън класациите? 

Може би е подходящо да се обърнем към причините за това изпадане. За училището най-често има една причина – самото дете. Всяко съмнение за образователно или социално затруднение стига в най-добрия случай само до детето, причинило грижи на системата, без да се търси първопричината, нито пък начин за преодоляване на затруднението.

Още по-тъжно е, че тъкмо децата, за които училището или средата представляват затруднение, рядко получават разбиране и подкрепа и е по-вероятно да бъдат обявени за безнадеждни случаи и изключения. 

За да стане по-ясно, предлагам примери от живия живот. 

Дете 1

Дете 1 е в гимназиален курс. Интелигентно и самоуко в голяма степен, защото очевидно не функционира точно по начина, описан в учебниците. Системата го „изплюва“ регулярно и то прескача от училище в училище. Включително бива премествано между учебните срокове, само и само да се съхрани и да не изпадне от образователната система. 

Огромен плюс е силно подкрепящата го семейна среда (нещо, което обикновено не е така). В началото на втория срок на настоящата учебна година детето е преместено на ново място. Само по себе си това е знак – никой не би търсил убежище другаде, ако всичко му е наред. 

В геополитически смисъл това е бежанец. В образователната система това е товар. 

На него първо трябва да му покажем мястото. И така, Дете 1 започва втория срок с двойки по всички предмети, защото е третирано наравно с останалите, които вече познават средата си и функционират в нея с години. Без да му се даде време да се огледа. 

Обичам да правя паралел с живота на възрастните, защото често забравяме, че сме били деца. Представете си, че сте счетоводител и сте на ново работно място. Само че досега сте упражнявали професията си в търговия на едро, а сега ви се налага да сте счетоводител на производствено предприятие. Още първия месец ви режат половината заплата, защото не познавате из основи производствения процес на новата си фирма. И това е само началото – започват редовно да ви санкционират и никой повече не дава и знак, че е възможно да промени мнението си за вашите способности. 

Честито! Вие сте на мястото на Дете 1 – някак трябва да изкарате до момента на напускане, който явно е съвсем близък. Дете 1, за разлика от вас обаче, трябва да изкара до 12. клас.

Дете 2

Дете 2 е в прогимназия в обикновено квартално училище. Защото родителите му не залитат по кандидатстване преди гимназията и вярват, че общото образователно ниво би трябвало да бъде спазено еднакво, независимо дали училището е „елитно“, или „квартално“. 

След поредица от вандалски прояви на съученици спрямо вещите на детето родителите му подават сигнал за липсващата сигурност в училището. Директорът застава в отбранителна позиция и твърди, че това не се случва в неговото училище. При отговор на родителя „Ето, случва се, и сега?“ директорът пита: „А Вие вярвате ли на Вашето дете? Дали не преувеличава?“

Детето няма право на адвокат, то е per se виновно. То няма лоби, няма право да е право. Прави са единствено възрастните.

В същото време психолози и дидактически сътрудници разработват терапевтични програми за по-конкретна спецификация на срещаните затруднения и намиране на решения за тях. Също така тези програми дават ориентация за ресурсите, защото освен на проблемите се обръща внимание и на силните страни на детето и средата му, които се включват в справянето с трудностите. 

Най-общо проблемите могат да бъдат разделени на следните три групи:

Нарушения в самооценката

Включват погрешна представа за себе си, околната среда и бъдещето. Характеризират се с намалена активност и дисфорично-депресивен афект. Дисфорията е противоположността на еуфорията. Затова при нея наблюдаваме дискомфортно настроение и състояние, безпокойство, раздразнителност. Тя е болестно потиснато настроение, за което са характерни чувства като враждебност спрямо другите, раздразнителност, мрачност. Не е характерна за умствената изостаналост, но предизвиква агресия и честа поява на афективни състояния.

Възможно е нарушение на себеоценката и в обратната посока – завишаване.

Нарушения в представянето

Те не могат да бъдат обяснени единствено с дефицит на надареност, като например намалена интелигентност. Могат да се дължат на:

• интелектуално претоварване – неуспех в много от изучаваните области;
• отделни нарушения в развитието – частични по-ниски резултати в определена област;
• психологически фактори – недостатъчна мотивация, ориентация към неуспех, липса на стратегии за учене.

Нарушения във взаимоотношенията

Правим разлика между нарушени отношения в семейната среда – хронични конфликти и спорове, и в средата с връстници – могат да обхванат целия диапазон от почти пълно социално оттегляне от контакти с връстници до агресивни взаимоотношения с чести спорове и силно нарушени отношения.

Детето като жертва на образователната система

Образователната система е несъвършена като всичко, което е измислено от човека. По-страшното е, че нейната постоянна жертва е ученикът.

Йерархичната подредба в училище – учителят е този, който знае, ученикът е този, който трябва да слуша – отдавна не е актуална. При цялата свободна информация учителите би трябвало да заемат позицията на придружаващи образователния процес, даващи посоката, помагащи при отклоняване на отделния ученик. Особено при засилващата се дигитализация на образованието двете страни имат какво да научат една от друга, защото са част от една и съща система.

Учителят отдавна не е просто посредник на знанието, който трябва да изчете урока си. Той може и трябва да бъде много повече – доверено лице, наставник, емоционален придружител на детето в порастването му. И трябва да е наясно, че процесът на учене може да е ползотворен единствено и само при създадена от него добра учебна среда. Защото знанието върви заедно със социалната си страна – влизане в разговор с ученика. А не с демонстрация на сила и власт. 

И ако има учители, които на това място ще възразят, че преподаването на междучовешки и социални умения не е част от отговорностите им, то те наистина не са разбрали какво представлява ученето. Защото учениците също са обект на уважение.

Зрелостта не настъпва в точен момент от човешкия живот като Нова година. Тя се гради от отношенията и от средата, в която растем, от подкрепата, която получаваме, от усвояването на умения за конструктивно и критично мислене. Всичко това се свежда до чисто човешките ни взаимоотношения, а по тях може да се работи постоянно. 

Редица научни изследвания показват, че колкото повече време прекарваме с някого, толкова по-голямо е влиянието му върху бъдещето ни. А какво би могло да е това влияние върху бъдещето на децата, ако те прекарват дълго време в компанията на хора, които им показват, че мнението им е без значение, че нямат права, че послушанието се цени по-високо от инициативността. Децата са в центъра на образователните процеси, но нямат контрол върху тях. И доверието, което можем да им вдъхнем, е наша огромна отговорност. 

Трудно е да се създаде подходяща среда за всички, по-лошото е, че тези, които опитват, са малцинство. Образователна система, която се крепи на подчинение и на непременно пречупване на „неподходящите“, не възпитава. Тя прекършва свободната воля и учи, че ако посмееш да покажеш своя слабост, може да получиш само обвинение или наказание. Не и помощ. 

Инициативността и активността в по-късна възраст стават невъзможни, защото бившите деца вече знаят, че от тях нищо не зависи и няма кой да ги чуе. В голяма степен това се вижда и от скорошните изборни резултати, и от съвременния политически живот в България.

Тук е нужно да благодарим на онези учители, които излизат от коловозите на неадекватността. Които въпреки огромното си административно и емоционално натоварване остават хора. Които са станали доверени лица и пример за учениците си, дори и за тези с по-слаб успех. Които са разбрали и полагат неимоверни усилия не само да слушат децата, но и да ги чуват.

Дете 1 ще завърши тази учебна година. Не с удоволствие, но с много положени усилия – да научи уроците, да се напасне на средата, която го изритва. Ще завърши, защото цялото му семейство е зад него и получава доверие. Ще завърши не заради положените усилия на средата да го приеме, а въпреки липсата на такива усилия.

Дете 2 ще се пита дали в следващото училище ще има още от същото – недоверие, крясъци и асоциалност, усещане за несвойствена среда. Ще храни надеждата, че ще срещне повече от двама учители, които умеят да създават доверие. И дано тя да се оправдае.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.