Колко е важно да бъдеш разочароващ(а)

В комедията на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ двама от персонажите се представят под фалшивото име Ърнест, което означава „сериозен“ на английски. В името на героинята на тази статия – Мая Донева – няма нищо разочароващо. Тя си няма и псевдоним, нито се представя под фалшива самоличност. Но пък е била наречена „разочароваща“. И което е по-интересното – няма нищо против да е такава. Не само това, а се бори за правото си да бъде разочароваща. И вдъхновява и други хора да бъдат. Как е възможно такова нещо?

Възходящият път към разочарованието

В центъра на интересите и работата на Мая Донева са човешките права, и по-специално правата на представителите на уязвими групи. Ако сте чували за „Социалната чайна“ във Варна, която дава шанс на младежи, израснали в институции, тя е една от основателките ѝ. След това става изпълнителна директорка на „Карин дом“ – организация, която работи за социалната рехабилитация и интеграцията на децата със специални потребности. Понастоящем е сътрудничка към Европейското женско лоби.

През 2021 г. Донева получава покана да кандидатства за авторитетна международна позиция в организация със седалище в Брюксел, която представлява десетки хиляди социални услуги за хора с увреждания в Европа. Приема предложението, печели поста и се мести с мъжа си и трите им деца в града с ореола на столица на ЕС.

„Всъщност интересното е, че получих покана да кандидатствам за позицията там заради работата си в „Карин дом“, и за мен беше голяма чест да представлявам България на тази висока позиция“, отбелязва тя в интервю за сайта „Майко Мила“.

Обратът

И така, Мая Донева се установява в Брюксел. Работи в престижна неправителствена организация. Какво би могло да се обърка? Ами например да не ѝ плащат по достойнство. Няколко месеца след като заема поста, тя случайно установява, че предшественикът ѝ е получавал към 30% по-висока заплата от нея – за същата работа.

Вместо да се примири или просто да напусне, Донева настоява ръководството да ѝ обясни защо възнаграждението ѝ е по-ниско. Първоначално ѝ казват, че е станала грешка. Но времето си минава, а „грешката“ не е поправена. Нашата героиня продължава да упорства и да пита, а отношенията между нея и висшестоящите стават все по-наелектризирани. Накрая един от тях – мъж – ѝ казва в прав текст:

Повдигаш темата отново и отново – разочароваща си, много разочароваща.

Така тя разбира по трудния начин, че не става въпрос за грешка. Скоро след това обаче ѝ повишават заплатата. Без обяснение. След няколко месеца – пак. Ала така ѝ не ѝ изплащат договорения с нея финансов пакет за покриване на разходите по преместването ѝ, въпреки че тя продължава да напомня за него.

Един ден – тъкмо след среща, на която присъстващите я аплодират за постиженията ѝ, между които и постигането на рекордно финансиране за организацията – ѝ връчват заповед за уволнение. Макар че отказва да я подпише, се озовава без работа и с многодетно семейство в Брюксел.

На поход срещу дискриминацията

Какво отличава Мая Донева от предшественика ѝ, който е получавал с 30% повече от нея и не е бил уволнен заради това? Две неща – тя е жена и е от Източна Европа, а той – не. А неравното третиране по определени признаци се нарича дискриминация.

Затова Донева решава да превъзмогне срама от ситуацията, в която е била поставена, и да се бори. Завежда дело в Брюксел за неправомерното си уволнение на основата на пол и произход. Решението се очаква в началото на пролетта на 2025 г. Това дело е стратегическо, защото изходът от него ще има значение за много хора в подобно положение – не само жени.

Донева създава платформата bedissapointing.eu („Бъди разочароващ(а)“), в която разказва за случая си и призовава и други да направят същото. Освен това инициира петиция към Европейската комисия за честно заплащане и представяне на всички граждани на ЕС в европейските мрежи. Целта е да я подкрепят 5000 души, а до редакционното приключване на статията са го направили 241. Започва и дарителска кампания, за да покрие разходите по съдебното си дело. Досега е събрала едва 7% от планираното.

Как ехото не заглъхва

С Донева се свързват десетки жени и мъже от западноевропейски страни и от България, които споделят с нея историите си, свързани с трудова дискриминация.

Една от жените, които пишат на Мая, е била на ръководна позиция в Германия, но освен с дискриминация се е сблъскала и с такъв психически тормоз, че е започнала да посещава център за подкрепа на жени, преживели насилие. Осъдила работодателя си, но само за неправомерното уволнение, за да не пострадат свидетелите на тормоза срещу нея.

„В понеделник водих подобен разговора за справедливо заплащане с изпълнителния директор на моята организация“, се разказва в друга история, която продължава така: „Казусът не е, че съм от България, а че съм жена и съм в 20-те [си години]. И няма значение колко повече допълнително неща правя. Аз съм жена и съм в 20-те.“

Историята на Мая Донева припомня на трета жена собствения ѝ травматичен случай:

И се върнах в 2002 г., бременна в 5-тия месец [...], когато ми приключи срочен договор, и въпреки уговорката с работодател той ме освободи. Зарових глава в пясъка и не направих нищо. И още ми тежи, защото сега осъзнавам, че не заслужавах такова отношение. Но не направих нищо.
Сега обаче всичко в мен се събужда и се връщам в обидата. И нямаше кой да ме подкрепи да си търся правата (близките ми искаха да съм спокойна). Обаче получих здравословни проблеми, които имам и до днес (високо кръвно). И наложиха раждане [със] секцио […], кувьоз за детето...
Защо ти го пиша? Не знам. Но трябва да се нахъсваме, подкрепяме и изслушваме.

„Тормозеха ме на работното ми място, за да напусна – споделя друга жена на английски език в коментар към петицията до ЕК, – и ми плащаха по-малко, отколкото на човек на същата позиция в моя екип, нает в Германия. Смятам, че трудовите права в България трябва радикално да се модернизират, тъй като вече не съответстват на работната действителност. Правата на наетите в България създават отлични предпоставки за експлоатация.“

А в България?

По официални данни към 2021 г. в България жените получават с 12,2% по-малко от мъжете. Този дял е малко по-нисък от средния за ЕС, който е 12,7%. Статистиката обаче не отчита предприятията с по-малко от 10 служители, както и, разбира се, сивата икономика. За сравнение, в Белгия неравенството е едва 5% – факт, който съвсем не помага на Мая Донева.

Сред причините за по-ниското заплащане на жените се посочва, че на тях повече им се налага да прекъсват работа или да работят на непълен ден, за да се грижат за деца и други близки, както и че повече жени работят в сектори с по-ниско заплащане. Но както показват случаи като този на Донева, на някои жени се плаща по-малко само защото са жени.

30% повече за мъжа – колкото е разликата със заплатата на предшественика на Мая Донева – се споменават и в разказа на една от интервюираните в изследване на проблемите на жените в България, проведено от Фондация „Екатерина Каравелова“. Сестра ѝ кандидатства за една и съща позиция заедно с приятеля си – и двамата наскоро дипломирани програмисти. Макар че нейната диплома е с по-висок успех от неговата, предлагат на него с 30% повече, отколкото на нея. На въпроса защо младата жена получава следния отговор:

Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ти ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.

След като отказват да я назначат на равна заплата с приятеля ѝ, младата жена си казва: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ И става счетоводителка.

Сред интервютата в изследването има и разказ за дискриминация на основата на пол в електронна медия. Жената е журналистка и кандидатства заедно с мъжа си в телевизия. Там ѝ казват: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика […], че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“ Журналистката протестира: „А? Чакай малко! Той, освен че е хубав […], прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ И получава отговора: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Една от интервюираните разказва за събеседване за работа, по време на което са я обградили четирима мъже и са я подложили на „кръстосан разпит“ в продължение на два часа и половина. Не я наемат. След време тя пита един от интервюиращите за причината за отказа и получава отговор: защото е жена. „Бях получила коментар от типа на „мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете“. Абсолютно сексистки коментари.“

Кой иска да се бори за правата си?

За разлика от Мая Донева, никоя от интервюираните в изследването на жените в България не си търси правата – нито в Комисията за защита от дискриминация, нито по съдебен път. Зад този факт могат да се крият различни причини. Като например невъзможността да се докажат някои от случаите. Също и непопулярността на феминизма и борбата за равни права като цяло в България.

Но да не забравяме и състоянието на правосъдието у нас, което от доста години е в полуразпад, с изгледи да стигне до пълен разпад. В страна, в която съществува непрозрачна симбиоза – особено на местно равнище – между институции, политика и определени работодатели, в която полицията, прокуратурата и съдът се активират или бездействат по команда, е обяснимо защо много хора не виждат смисъл да търсят правата си.

А дискриминираните и трудово експлоатираните не са само жени. Да вземем например една типично мъжка професия – шофьор на камион. Когато в Европейския парламент се обсъждаше пактът „Мобилност“, който включваше и по-човешки условия за международните шофьори, самите шофьори застанаха на страната на превозваческите фирми. Въпреки че това означава – както сподели пред „Тоест“ един такъв шофьор – с месеци да спят и да ядат в камионите, да няма къде да се изкъпят, да се мият по бензиностанции.

На въпроса защо той и колегите му не се борят за правата си и не стачкуват, шофьорът отговори, че официално получава минимална работна заплата, колкото и унизително да е това за него. Работодателите плащат останалото под масата, за да пестят от осигуровки. Следователно, ако той и други в неговото положение се разбунтуват, нищо не гарантира, че няма да им спрат парите под масата.

Ала докато работещите не се борят за правата си, а се протестира – с единични изключения – основно с искане за повече пари от държавния бюджет, трудно може да се очаква подобряване на ситуацията на работещите.

Вместо поука

„Децата ми ме държат смирена. За съжаление, Камала Харис си няма нищо, което да я държи смирена“, заявява губернаторката на Арканзас и бивша прессекретарка на Белия дом по времето на Доналд Тръмп до 2019 г. Сара Хъкаби Сандърс във връзка с факта, че вицепрезидентката няма свои биологични деца.

„Не мисля, че тя разбира, че […] тук има страшно много жени, които не се стремят да бъдат смирени“, гласи реакцията на Харис.

Историята на Мая Донева е важна не само заради стратегическото значение на европейско равнище на делото, което е завела срещу голямата брюкселска организация. Тя провокира и други да разкажат своите истории и на свой ред да започнат да се борят за правата си. Без да са смирени. И без да се притесняват да бъдат „разочароващи“.