Кошмари преди Хелоуин

През последните години в българските социални мрежи се оформи своеобразен нов календар, маркиращ смяната на сезоните, като всяка от сакралните му дати е отбелязвана от страховити спорове, а празнични събития биват атакувани от защитници на традиционните ценности, възпалени, че някой някъде се забавлява. Всичко това не е характеристика само на българското общество. В САЩ например е известен случаят, в който съдия, гледащ поредното дело, заведено от консервативната организация Focus on the Family („Фокус върху семейството“), възкликва: „Има ли нещо забавно, срещу което да не сте против?!“, а зевзеци ги кръщават Foes of Fun („Врагове на забавлението“). У нас обаче всичко е по-малко и затова изглежда някак битово, като междусъседска свада.

Нов сезон – нов скандал

Началото на вълненията онлайн се дава от Деня на влюбените – Свети Валентин, който привлича яростта на традиционалистите у нас, избиращи, вместо да съчетаят виното и любовта, да отхвърлят второто, очевидно предпочитайки да са пияници. С това сякаш отбелязваме края на зимата и декларираме, че сме готови да мразим – процес, достигащ кулминация в началото на лятото, когато провеждането на „София прайд“ почти всяка година минава с всенародни бунтове, в голямата си част виртуални, но понякога водещи и до съвсем реални побоища, което вече не е смешно. 

Накрая, готови да заспим зимен сън сърдити, похулваме и злополучната Нощ на вси светии, известна като Хелоуин. Именно за последната дата ми е думата, като си признавам, че съм силно пристрастен – фен съм на литературата и киното на ужаса, поради което харесвам празника още от мига, в който гледах носещия името му филм на Джон Карпентър като студент. Тогава още не предполагах, че честването му ще дойде в България. То беше – а и все още е – едно от нещата, които искрено ме радват. През последните години обаче забелязвам засилено брожение срещу събитието, на което се забавляват все пак предимно деца и тийнейджъри. Tази година то бе особено засилено във Facebook, където на всеки опит за отбелязването на Хелоуин от някоя компания имаше реакция от дузини гневни оранжеви личица, по ирония на съдбата поразително напомнящи на тикви. Кръстове и хоругви се размахват в гифчета срещу това, че някой някъде се е осмелил да се маскира и да излезе от сивотата на ежедневието, а в преобличането на деца като герои от „Хари Потър“ будни родолюбци виждат знака на сатаната.

Преди да продължа напред, искам да отбележа, че някои от критиците на празника го мразят от религиозни съображения. Не мога да споря с вярата на никого, но искам да обърна внимание, че България е светска страна и ако някой член на дадено вероизповедание не иска да отбелязва Нощта на вси светии, абсолютно никой не го задължава да го прави. Малко множко идва обаче, когато въпросният човек иска да забрани на другите да го честват – все едно човек на диета да забрани на всички около себе си да ядат сладкиши, за да не го дразнят. 

„Не на небългарския празник!“

Приказката ми е по-скоро за това, че Хелоуин е небългарски празник, няма корени у нас и затова не бива да се отбелязва. Доста хора вече остроумно дадоха отговор, че бобът и картофите също идват от омразната на нашего брата патриот Америка, но това все пак не ни е спряло да ги направим част от традиционната българска кухня. 

Традициите се създават. Добър пример е леденото хоро, което, противно на спекулациите, е създадено сравнително скоро, но се радва на широк интерес и в това няма нищо лошо, разбира се.

Проблемът с Хелоуин, изглежда, е друг – че това е празник, който ни свързва със света и западната култура, а не ни затваря в рамките на нашата. За някои кръгове в страната е по-изгодно ние да отхвърляме всичко, което идва от Америка (дори както в случая всъщност да произхожда от Ирландия), така щото да намразим всичко непознато и ако може да се върнем в обятията на руската мечка – цел явно на немалко политици и общественици у нас, тъгуващи по миналото на равнис с СССР. 

Последният аргумент е, че историите за призраци и дяволи са органично чужди на нашата култура и по някакъв начин я омърсяват. Тук обаче има един проблем, тъй като България не е страна с отрицателно отношение към ужасите в исторически план.

Последното, естествено, не е голяма изненада. Историите, които хората си разказват, са стари колкото света, а страшните винаги са били най-интересни. Родните предания изобилстват от различни плашещи легенди, някои от които разказвани и до ден днешен. Лично аз имам позната, която ми е разправяла, че неин близък починал, след като бил погледнат от странна жена – според тях самодива. Друга подобна история е за катастрофа на камион край селото на приятел, като след случилото се шофьорът бил готов да се закълне, че направил фаталната маневра, за да избегне появило се от нищото на пътя момиче, което после също тъй загадъчно изчезнало. Подобни неща се разказват по цял свят, но България е страна, която е свързана с ужасите от доста отдавна.

Родни ужаси

В историческата книга „Кой кой е в средновековна България“ срещаме името на Ладика, отмъстителен дух на красива млада жена, забременяла от чешки рицар, който я подлъгал, че ще се ожени за нея, но така и не се върнал, а тя намерила начин да витае в замъка му. Косите ми се изправиха, когато четох легендата като ученик, а от днешна гледна точка се замислям дали филм за Ладика не би могъл да бъде българският отговор на духовете от американската сага „Заклинанието“.

През 1882 г. бащата на българската литература Иван Вазов пише баладата „Кулата“. Макар и в стихотворна форма, тя спокойно може да се определи като произведение на ужаса. Ето какви стихове четем, описващи срещата на главния герой с оживелия труп на възрастна, наскоро починала жена:

Внезапно кръвта му замръзна във жили!
Той гледа: пред него се бабата хили,
главата ѝ се люшка, ръцете ѝ висят,
от цялото ѝ тяло вей ужас и смрът. 

Из гроба дошла е. Уста ѝ се чернеят
наместо две очи, две дупки там зеят,
тя хили се, стъпа и иде насам,
а Янко е цял лед и дъха едвам.

Преди Втората световна война в България творят диаболистите, група автори с най-ярки представители Светослав Минков и Владимир Полянов. В миналото имаше спорове доколко двамата могат да бъдат свързвани със съвременния хорър, предвид това, че по времето на комунистическата диктатура нишката изглежда прекъсната. Научна конференция, организирана по инициатива на писателя Александър Карапанчев, обаче потвърди, че те са ранни примери на българска литература на ужаса.

След падането на комунизма няма да е пресилено да се каже, че ужасите завладяват България. Мнозина от нас помнят как улиците опустяваха при излъчването на епизодите на „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч, а по радиата вървяха реклами на филмовото му продължение „Огън, следвай ме“. Макар и по-ниска топка в художествено отношение, интерес предизвикаха и „Досиетата Х“. 

Що се отнася до книжния пазар, имаше момент, в който едва ли е съществувал дом на млади хора по градовете, където да не можеше да се намери поне една книга от Стивън Кинг. В България неговите творби излязоха и с изключително ефектни корици от художника Петър Станимиров, като сред любителите на жанра се носи градската легенда как самият автор се уплашил, когато ги видял. Кинг вдъхнови и свои български последователи, които през второто десетилетие на новия век основаха писателския клуб „Лазарус“ и издадоха сравнително успешни сборници, като „Писъци“, „Вой“ и „Сърдити небеса“. Тук е мястото да уточня, че в първите два имам участие и не говоря наизуст.

Всичко казано дотук сочи, че хорърът съвсем не е толкова чужд на българите. Това се потвърди съвсем скоро по екстремен начин, когато третата част на кървавата поредица „Терифайър“ от Деймиън Лиони се изкачи до първото място във филмовия боксофис на страната с приходи от над 100 000 лв. в премиерния си уикенд. Говорим за филм, който е насочен към ценители на жанра, а не към широката публика – оказва се, че в привидно свръхконсервативна България има интерес към такова произведение.

Българският фолклор и неговият хорър потенциал

Внимание от културологична гледна точка заслужава аргументът, че ние лесно се хвърляме да почитаме чуждия празник, а така пренебрегваме своите кукери, които изпълняват сходна роля – носят страшни маски, за да пъдят зли духове. Това не е съвсем честно, тъй като фестивали като „Сурва“ се радват на широк интерес, но е факт, че кукерите у нас не пленяват масово съзнанието по начина, по който го прави Хелоуин, и си струва да се коментира защо е така. Ще си позволя да изградя една работна хипотеза, без да имам претенциите, че тя е изчерпателна или научно проверена. 

Първо, аз смятам, че нашата българска традиция в хоръра заслужава внимание. Кукерите са част от нея и не само че са особено интересни, но според мен освен на датите около традиционното празнуване могат да бъдат интегрирани и в самия Хелоуин, особено предвид факта, че започнаха да се появяват съвременни произведения във фантастичния жанр, черпещи вдъхновение от народните предания за тях. Подобно внимание заслужават и други образи от митологията ни, като змея, халата и ламята. 

Има обаче един проблем в начина, по който осъзнаваме нашия фолклор. Той е нещо, което се съхранява, не следва да се променя и съществува, за да ни отличи от другите, да им се противопостави. В съвременния свят е важно един народ да има котва, която да му казва кой е и откъде е. Затварянето в крепост обаче нито е възможно, нито е желано в глобализиращия се свят, а що се отнася до преданията ни, без обновление те ще изсъхнат и ще се превърнат в музеен експонат. 

Ще дам един пример с Япония. Това е страна, която здраво пази традициите си и в същото време изглежда не просто модерна, а футуристична. Този поглед е малко опростен и изключва някои от детайлите, но общата картина е поне донякъде достоверна. Японците нямат проблем да се забавляват с Хелоуин. В същото време популярни и обичани остават и техните собствени празници, свързани с духовете, които са през лятото – когато според японците границите между световете на живи и покойници изтъняват. Една от причините за това според мен е, че японският фолклор днес е по-жив от всякога. Говорим за създаване на митове и легенди днес, разпространяващи се като мемета сред младите хора онлайн. Една от най-смразяващите истории е за момиче, което заспива във влак и се буди на неизвестна гара, където му се случват причудливи и зловещи събития.

Подобни легенди запазват митологията на страната жива и стават част от съвременната ѝ култура, например от киното, като така не само че не губят позиции спрямо инвазията на образи от популярната американска култура, ами настъпват към нея и стават разпознаваеми по цял свят, какъвто е случаят с жената от видеокасетата във филмите „Предизвестена смърт“, всъщност версия на традиционен дух от японската митология, но пречупен през съвременността. 

Казаното дотук не е призив да се завърнем към суеверията и масово да вярваме, че самодиви могат да ни кълнат до смърт само с поглед, а пример, че оцеляването на дадена култура минава не през противопоставяне, а през диалог с чуждата, така щото да може да излезе от своите граници и наистина да се превърне във визитна картичка за страната си пред света.

Лично аз смятам, че примерът с Япония е особено вдъхновяващ. Тя бива поставена на колене с две атомни бомби, но успява да се възстанови икономически и вместо да тръгне по пътя на противопоставянето, успешно се влива в съвременната култура и в някаква степен дори покорява победилата я Америка с качествената си анимация, със занимателните си видеоигри и с изключителното кино, предлагащо образци на произведения за забавление, като филмите за Годзила, но и на изкуство на недостижимо ниво, каквото са произведенията на Куросава. 

За България ще е свръхпредизвикателство да постигне нещо такова, но наградата „Букър“ на Господинов показва, че когато спрем да се зъбим на света и започнем да говорим с него, биваме както забелязвани, така и оценявани.