От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.


„Трите тела“ от Лиу Цъсин

първи том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, София: изд. „Колибри“, 2020

Повече научна или повече фантастика? Не знам. Науката през последните дни звучи с нарастваща невероятност. И очевидно знаем все по-малко от необходимото, за да осигурим оцеляването си. Или знанията ни са просто нулирани, както се случва с физическите закони в този прочут китайски роман.

По време на пандемия да четеш „Трите тела“ е много особено занятие. И бездруго първите страници, посветени на Културната революция, ни връщат в настоящето. Да, живеем в епоха на непредвидимост: знаем каква ще бъде траекторията на две частици в пространство без гравитация. Но ако прибавим трета частица, прогнозите стават невъзможни. Трителната цивилизация, която измисля Лиу Цъсин (измисля ли я изобщо?), разполага с три слънца. И тази цивилизация е враждебна към Земята. Те вече пътуват към нас. Ще се опитат да ни унищожат. Как да реагираме?

Лиу Цъсин пише: „Щом се разчуе за бъдещото нашествие, в душата си всеки човек ще стане нов човек и светът също ще стане нов свят. Все си мисля какво щеше да бъде, ако преди две хиляди или още повече години човечеството беше разбрало, че след няколко хилядолетия ще бъде нападнато от извънземна флотилия, какво щеше да представлява човешката цивилизация в момента?“

А прихванатото послание на трителяните към хората е „Вие сте буболечки“. Затова предлагам игра. Игра, каквато ще му се хареса на Лиу Цъсин. Ще сменя буболечките в последните страници на „Трите тела“ с коронавирус:

„Вижте коронавирусите. Технологично те са много по-назад от нас, отколкото ние от трителната цивилизация. Как не сме се опитвали да ги изтребим: залагали сме им отрови, пръскали сме ги от самолети, внасяли сме им естествени врагове, унищожавали сме яйцата им, стерилизирали сме ги чрез генна модификация, палили сме ги, давили сме ги, във всеки дом има спрейове срещу тях, под всяко бюро има тупалка за мухи или друго оръжие срещу тях… Тази предълга война е съпътствала цяла човешка цивилизация. И до момента битката е на кантар.“

С други думи: за мен Лиу Цъсин е пророк. И гений. Една книга ни обяснява това, което се случва точно сега. Един роман на научните идеи, страха и невъзможното, станало изведнъж възможно. Просто първи том от катастрофата.

В свое есе Лиу Цъсин казва:

Невинното и добронамерено отношение на хората към Вселената разкрива един странен парадокс: на Земята можем най-безцеремонно да стъпим на друг континент и да изтребим себеподобна цивилизация, например с война или зараза, докато в същото време отправяме топли погледи към небето, убедени, че ако съществува извънземен разум, той също ще е изградил цивилизацията си върху универсални и възвишени морални задръжки, както и че зачитането и обичта към различните живи същества е подразбиращ се принцип на поведение във Вселената.

Според мен трябва да е точно обратното – добронамереността си да изместим от Космоса към себеподобните си на Земята, за да изградим доверие и разбиране между различните народи и цивилизации, а към Космоса отвъд Слънчевата система да сме нащрек и да не се свеним да предполагаме възможно най-лошото за евентуалните „други“ там. За крехка цивилизация като нашата това несъмнено е най-отговорното поведение.

(Превод от китайски Стефан Русинов.)

Не само гениален фантаст, но и истински добър човек, казах ви.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.


„Музей на бегинки“ от Жорж Роденбах

превод от френски Красимир Кавалджиев, София: изд. СОНМ, 2020

Меланхолният Роденбах е отдавна известен у нас. „Мъртвият Брюке“, най-известното произведение на белгийския писател, излиза в България през 1919 г. в превод от френски на Гео Милев. Във въпросното издание на библиотека „Везни“ той още е Роденбак. Едва през 2000 г. Дружество „Гражданин“ издаде в превод на Красимир Кавалджиев и с много приложения „Мъртвата Брюге“. Оттогава насам познаваме на български и още творби на Роденбах: „Звънарят“, „Колелото на мъглите“, „Изкуството в изгнание“, от съвсем скоро – и „Призванието“.

Защо обаче отделям специално внимание на „Музей на бегинки“?

Роденбах е израснал в майчините сенки на фламандските бегинажи – онези самостоятелни женски религиозни общности от XIII век насам, които обаче имат много по-либерални правила за общежитие от манастирите. Как изглеждат те? Бегинажите се изграждат около вътрешен двор, отделени са с високи стени от града и дори с ровове с вода. Бегинките живеят по една-две в къща, заедно със слугинята си. Повечето са неомъжени жени или вдовици, които не искат или не могат да разчитат на близките си. Те не са принудени да дарят имотите си на бегинажа. Бегинките са възпитавали сираци, грижили са се за бедни и болни, извезвали са дантели.

Напълно подобаващо на темата, и историите за бегинките също са като дантели. Изящни, тъжовни, преливащи от красота. Преливащи от спокойствие, при което всеки детайл присветва като бисер. Точно такива истории, каквито са се харесвали на приятелите на Роденбах – Емил Верхарн и Морис Метерлинк. Или на парижките му приятели, които са го имали за повече французин от самите себе си.

Докато четях филигранните текстове в книгата, през цялото време си представях сестра Пулхерия или сестра Годлийва да покриват смутено лицето си с ръка, изумени как изобщо могат да бъдат достойни някой да се занимава с тях, камо ли да станат предмет на художествено изображение.

У дома спазваме традицията на Бъдни вечер всеки член на семейството да чете история, която го е поразила през изтичащата година. За невероятната 2020-та вече съм готов със своя избор – „Яслата“, последната, девета история от книгата.

Сестра Моника разбира, че сестриното ѝ дете е починало – и разстроена, тя се спъва и потрошава восъчна фигура на новородения Исус, с която трябва да украси яслата в църквата. След множество терзания Роденбах ни води до следния параграф, вие ще прецените дали е зловещо, или не:

„Работата е там, че коледният Иисус не беше друг, а малкият ѝ кръщелник, починалото тази сутрин дете, което тя бе донесла по мръкнало и нежно бе положила там със съгласието на майка му. Интрига на съдбата! Ясно изразена Божия воля: детето бе починало в такъв ден само с чудодейната цел да замести Иисус в яслата.“

Човек много трябва да внимава какво точно пише. Роденбах умира на 43 години на 25 декември 1898 г. А след ред политически перипетии с управата на Брюге/Брюж негов паметник е поставен в Гент, в близост до бегинажа, край който са преминали момчешките му години.

„Нечакано нещастие“ от Петер Хандке

разказ, превод от немски Владко Мурдаров, София: изд. Black Flamingo Publishing, 2020

През 2019 г. австрийският писател Петер Хандке получи Нобеловата награда за литература. Тя му бе присъдена, след като в Шведската академия имаше поредица от скандали по повод неприемливо поведение на нейни членове и техни близки. Последва обаче нов скандал: веднага в обращение бе вкарано знаковото присъствие на Хандке на погребението на Слободан Милошевич и репликата му: „Щастлив съм да бъда близо до Милошевич, той защити сръбския народ и затова е различен от мнозинството от останалия свят.“

Хандке, разбира се, никога не е отричал или омаловажавал масовите убийства по време на войната в бивша Югославия между 1991 и 1995 г. Той обаче твърди, че Милошевич никога не е знаел за сръбското клане на босненски мюсюлмани в Сребреница през 1995 г. През 1972 г., когато писателят публикува своя разказ „Нечакано нещастие“, той е на 30 години. Предполагам, че в този момент изобщо не е подозирал за съществуването на 29-годишния Слободан Милошевич, който наскоро се е дипломирал по право и тепърва ще оглави „Техногаз“, а после – Београдска банка.

По това време Хандке си има други грижи: на 20 ноември 1971 г., след употреба на антидепресанти и болкоуспокояващи, на 51-годишна възраст се самоубива Мария Хандке, неговата майка. И писателят пише „Нечакано нещастие“, за да разбере защо. „В рубриката „Разни“ в неделния брой на каринтския „Вестник за народа“ пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (община Г.) се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.“ Хандке пише своя разказ, за да се противопостави на хладното хроникално съобщение във вестника.

И тук веднага искам да скоча твърде напред във времето – в 2006 г. Тогава „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ се опитва да си обясни поведението на Хандке спрямо диктатора Милошевич: „С времето разпадаща се Югославия се превърна за писателя в нещо като Австро-Унгарската империя за късния Йозеф Рот. Една утопия. Идеята за страна, където цари мир и разбирателство между народите, последно укрепление срещу фашизма и претенциите на модерността.“ Свръхкритичният Хандке вижда авторитаризма в целия останал свят, но не и у авторитарния Милошевич…

Всъщност моето разбиране за разказа „Нечакано нещастие“ е, че в съзнанието или в подсъзнанието на Хандке майка му и Милошевич своеобразно съвпадат… Още повече че сърдечният удар на сръбския политик продължава да предизвиква въпроси. Може би тази интерпретация е твърде смела, но намирам основания за нея и в биографията на Хандке от Ханс Хьолер: крайният страх за майката и нейната смърт водят до безпрецедентно до този момент у Хандке осмисляне на социално-политическите, ако щете, класови причини за един житейски крах.

За мен по-важно обаче е твърдението на австрийския есеист Жан Амери (лагерник от Аушвиц, Бухенвалд и Берген-Белзен, който ще се самоубие няколко години по-късно), че смелият син разказвач превръща историята за живота и смъртта на своята майка в история как да се преживее всичко и как да се продължи да се живее… Словенката Мария Хандке срещу целия останал свят. Слободан Милошевич срещу целия останал свят. Мария в Слободан. Кой знае…

Може би всичко се връзва през годините, колкото и в „Нечакано нещастие“ логиката на паметта постоянно да се развързва, особено в последните страници на този удивителен разказ. Разказ, който завършва с „По-късно ще пиша по-подробно за всичко това.“ В превода си на биографията от Ханс Хьолер проф. Мурдаров дава това изречение по друг начин: „По-късно ще пиша за всичко по-точно.“ По-подробно или по-точно: това са двата бряга, в които се блъска нещастието.

По отношение на заблудата или твърдоглавието, или безумието на Хандке относно Милошевич обаче нобелистът Гюнтер Грас казва нещо много важно: „Той се заблуждава. Но по тази тема и до днес има наложени редица табута. Например вината на европейските държави за катастрофата в Югославия. Никой от политиците не се осмелява да посочи отговорността на Германия, тогава управлявана от Кол и Геншер.“ Разбира се, най-лесно е да изгори Хандке, особено ако не сме го чели. Прочее, така изгоря по-късно и Грас (или се самоизгори), но това е друга тема…

Или пък не.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни