Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

В дните на Страстната седмица за православните християни и преди апостолическото пътуване на папа Франциск в България, Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за смисъла на празника и Христовата саможертва, за християнските Църкви и техните разделени пътища и за очакванията от срещата между патриарха и митрополитите на Българската православна църква и Светия отец.


Венелина Попова: През Страстната седмица католическият свят преживя шок, предизвикан от пожара в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. И както писа във „Фигаро“ Александър Девекио, Европа пое риска да загуби душата си. „Ако трябва да видим знак в тази трагедия, той е цивилизационното предизвикателство“, твърди авторът. Споделяте ли, професор Шнитер, това убеждение на немалка част от католиците, че този пожар е знак за християните, и как го разчитате Вие?

Проф. Мария Шнитер: Далеч не само католиците го разчетоха като знак, като някакво знамение, което неслучайно се появява точно в Страстната седмица. Струва ми се, че пожарът в „Нотр Дам“ далеч надхвърли по смисъла и значението си дребните разделения, които ние от векове упорито поддържаме между различните направления в християнството. Защото това се оказа събитие, което е по-значимо от тези разлики. Отношението към случилото се беше толкова силно обединяващо, че едва ли може да се даде по-силен знак – че е крайно време да преодолеем различията и да се опитаме да гледаме заедно в една посока.

ВП: И да се върнем в лоното на единната Христова църква може би?

МШ: Да се върнем там едва ли ще е възможно. Натрупани са векове взаимни обвинения, неприязън, тежки травматични спомени от миналото. Това минало някак си толкова отказва да бъде минало и продължава да бъде вечно повтарящо се настояще, че аз не съм голям оптимист, когато си мисля за това обединение. Но да, това е нещо, в което всеки християнин би трябвало да вярва – че някой ден разделението ще може да се преодолее.

ВП: Тези дни православните храмове са пълни с хора, които чакат да запалят своята свещ пред иконите на Исус и Неговата майка. Но всъщност изпълнени ли са душите ни с истинска благодарност към Христовата жертва и разбираме ли я в нейния космически аспект – като импулс, който променя цялото развитие на човечеството?

МШ: Християните вярваме, че Христовата жертва на кръста е наистина събитие с универсална значимост, защото то променя хода на човешката история, поне за нас. Убедени сме, че това, което се е случило преди 2000 години в Йерусалим, на Голгота, променя изцяло хоризонтите, перспективите в бъдещите пътища на човечеството. Така че, от една страна, това е нещо, което идва всяка година и ние отново съпреживяваме страстите Христови.

От друга страна, за съжаление, аз нямам усещането, че всички, които влизат да запалят свещи, или всички, които чакат на опашка за върбови клонки или за който и да е друг ритуал, са изпълнени наистина с това дълбоко разбиране, с това отношение към случващото се. Мнозина са там просто защото така правят и другите, защото това е своеобразна мода в наше време. Неслучайно вече се говори за ВиК християни, тоест хора, които влизат в църквата на Великден и Коледа. И всъщност това е голям проблем. Защото ние не бихме могли да разчитаме на това, което толкова настоятелно определяме като християнски ценности, ако те не са на първо място част от нашето разбиране за живота, от начина ни на живот.

ВП: Архиепископ Христо Писаров от Вселенската съборна църква на Христос казва в едно от изданията на предаването „Вяра и общество“, че нашата Църква остава в миналото и не вижда в бъдещето; че каноните не се променят и затова днес не са актуални. Вярно е, че Православната църква се пази като дявол от тамян от всяка модерност и претендира да е единствената, която право слави Бога. Но разбира ли тя, че живее във времена, съвършено различни от онези, в които Бог се въплъти в Исус от Назарет; че днес много хора нямат нужда от посредници за общението си с Бога, а другите, голямата част, искат проповед, която да им посочи пътя и да ги предпази от изкушенията на потребителския ни свят?

МШ: Дали разбира, или не разбира, не може да се каже така генерално. Това очевидно не може да се отнася за всички. Аз съм убедена, че и в лоното на Православната църква има духовници с изключително високо гражданско мислене и разбиране за това каква е мисията на Църквата и каква би трябвало да е тази мисия в постмодерното общество. Да, от една страна, ние всъщност се гордеем, че православието е единствената древна Църква, която упорито съхранява с цената на изключителни жертви точно тази традиция, наследена от най-древните времена. В този смисъл Църквата е един стожер, на който можем непрекъснато да се опираме и да намираме някакво убедително повтарящо се и сигурно убежище.

От друга страна, когато става дума за конкретните правила и за догмите, които са по-скоро човешко изобретение, отколкото божествено послание, там наистина (и не само в православието) може да имаме множество въпроси. Сега тук ми хрумват сравненията с юдейската традиция, която е още по-древна и в която има още повече на пръв поглед странни и анахронични норми и правила, които някои от ортодоксалните евреи стриктно спазват и сега. Но в същото време в юдаизма съществуват разнообразни степени на отклонения от този, как да кажем, ритуален фанатизъм. Ние имаме направления или различни религиозни групи, които, оставайки в лоното на юдаизма, намират модерен начин да практикуват своята вяра.

ВП: Както и в християнството впрочем.

МШ: Както и в християнството, да. Разликата тук обаче е, че те не се отлъчват взаимно и не се обявяват взаимно за еретици. Християнството също е извървяло своя път на развитие и е стигнало до най-разнообразни осъвременявания в различните епохи. Проблемът тук е, че Християнската църква – и Православната, и Католическата автоматично отхвърлят всякакви подобни иновации, обявявайки техните носители за еретици и антихристи. И вместо да се опитат да адаптират учението и да намерят начин то да се впише в съвременния живот и да достигне до повече хора, по-скоро ограничават или спускат бариера пред онези, които биха искали да съчетават битието си на модерни хора с това на вярващи.

ВП: Различни телевизионни репортажи показват как католиците в България се подготвят трепетно да посрещнат своя духовен водач – папа Франциск. А децата на католиците, които ще получат първото си причастие от папата, живеят месеци с това очакване. И разбирам, че католиците живеят истински в общност – нещо, което не можем да кажем за нас, православните. Или се заблуждавам?

МШ: Вижте, тук възниква проблемът, че те живеят в общност именно защото са малцинство, защото те са една затворена група, обкръжена от религиозно различно мнозинство. И което е по-важно – говорим за това мнозинство, православното, което е най-близкото възможно. Тук се сещам за нарцисизма на малките разлики, за който говори Фройд. Той обяснява с този нарцисизъм възникването на най-големи религиозни конфликти, напрежения и сблъсъци. Спорове се водят за една дума, за някакъв дребен детайл в ритуала или за някакво различие в ритуалните предмети, да кажем. Но тези на пръв поглед незначителни спорове водят до изключително тежки последици.

В обкръжението на православни, българските католици са някак автоматично доведени до необходимостта да защитават своята идентичност, своето различие, своята особеност. И тъй като те нямат разлика нито по етнос, нито по език, всъщност християнството е общата шапка, общото начало както на православните, така и на католиците. Разликата от гледна точка на един външен човек, на един нехристиянин, е почти необяснима, пренебрежимо малка. Разбира се, тук нямам предвид догматичните разлики, за които хората така или иначе не спорят, мнозина дори не ги знаят.

ВП: И въобще не ги интересуват, бих казала…

МШ: Да. Така че те, щат – не щат, ако искат да запазят своята характерна идентичност, наистина много интересна и за тях безспорно ценна и от първостепенна важност, са принудени да живеят по този начин. Когато православните са в чуждо религиозно обкръжение, както много често са в чужбина, това се оказва изключително стимулиращ фактор в практикуването на религиозността. Аз съм удивена, като наблюдавам църковния живот на българите в чужбина, който е много по-пълен, по-жив и по-истински от този на българите в България.

ВП: Папата идва в България, където преди близо век апостолически визитатор е бил монсеньор Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХIII. В онези години (той идва тук през 1925 г.) има тежки конфликти в католическите енории, които архиепископът, приел името Месемврийски, успява да овладее със страстта и милосърдието на миротворец. 90 години по-късно папа Франциск споделя след завръщането си от Световната младежка среща в Рио де Жанейро пред журналисти: „Църквата е Майка, трябва да отиде и да излекува болните с милосърдие. И ако Господ не се уморява да прощава, то и ние нямаме друг избор – преди всичко да лекуваме ранените. Когато има някой… не само да го чака, а да отиде да го намери! Това е милосърдие.“ Можем ли да се съгласим с папата, професор Шнитер, че е време за изкупление на човечеството чрез милосърдието?

МШ: Абсолютно се съгласявам с думите на Светия отец, който казва: „… ние нямаме друг избор“. Защото човешката история е показала достатъчно убедително и всеки ден медиите ни заливат с нови доказателства, че агресията не е начин да решим натрупалите се проблеми. Ще трябва да се съгласим, че това, което е фундаменталното учение на Христос – учението за любовта, за божествената благодат и готовността да прощаваш – е единственият реален път, по който би трябвало да се опитаме да излезем от трудната ситуация, в която се намира човечеството.

ВП: Известно е, че догмата не позволява съслужение на папата с нашия патриарх и митрополити. Но какво пречи те да участват в молитвата за мир, която ще извърши Светият отец в София и която е акцент в предстоящата му апостолическа визита в България? Това тежък каноничен грях ли би било?

МШ: Не мисля, че би било тежък каноничен грях. Разбира се, в крайна сметка всеки би трябвало да може да реши за себе си, макар че решенията в Православната църква се вземат съборно. Това е решение на Светия Синод, тоест то вече е взето съборно. Но лично аз смятам, че то е по-скоро продиктувано не толкова от догматически съображения, колкото от политически. Нямам предвид политически в смисъл на противопоставяне между Ватикана и София, а по-скоро глобалното противопоставяне между православие и католицизъм, в което, както прекрасно знаем, роля има по-скоро Московската патриаршия.

ВП: Кои теми очаквате да бъдат обсъдени по време на срещата на папа Франциск с нашите синодални старци? Със сигурност сред тях ще доминират въпросите за статута на Украинската и на Македонската църква.

МШ: Да, това е много интересно. Очакваме наистина с нетърпение да разберем резултатите от тази среща. Убедена съм, че папата идва подготвен за истински конструктивен диалог и съм много любопитна да разбера какво ще чуе той в отговор на своите идеи. Наистина не сме съвсем убедени как се подготвя Българската църква и дали има някаква ясно формулирана позиция по тези толкова горещи проблеми, които би трябвало да намерят своето решение в недалечно бъдеще. И това би бил един много подходящ момент за акордиране, за напасване на двата духовни центъра – източния и западния. Дано Българската православна църква да е подготвена за едно адекватно участие в този диалог.

Заглавна снимка: Pakko 

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.