<< Към първа част

Tъмна любов, тъжна любов.
Така наречените марки са фалшива любов.
Тъкмо вързах двата края
и насреща ми се появи смъртта.

Ideal – Aşk, Mark ve Ölüm („Любов, дойчемарки и смърт“), превод Емине Садкъ

В своята книга „В клинч. Историята на моите филми“ Фатих Акин разказва за роднините и родителите си, пристигнали през 60-те години, които раждат и отглеждат децата си в Западна Германия с илюзията, че „още малко и ще се върнем в Турция“.

Част от роднините му наистина се завръщат в Турция по време на Световната петролна криза, която разклаща силно икономиката на ФРГ през 80-те. За да се справи с безработицата, правителството на Западна Германия насърчава парично емигрантите да се приберат по родните си места. Родителите на Акин така и не тръгват. Нещо повече, баща му и брат му са актьори в повечето му филми.

Акин е роден през 1973 г. в Хамбург и е един от силните гласове на турските артисти, творящи в Германия. За себе си той казва:

Докато мисля, ще мисля на немски.

Също и:

Моята родина е киното.

Във филма „Срещу стената“ (2004) свободата да избереш езика, на който да мислиш, и да принадлежиш не на територия или култура, а на изкуството (или на идеята за свободата), е представена с очарователна своенравност.

Главният герой Джахит, немски турчин и суициден пънкар, е на гости на консервативното семейството на Сибел, която среща в клиника за самоубийци. Сибел иска да сключи фиктивен брак с Джахит, защото само ако тя стане притежание на друг мъж (турчин), може да се освободи от тираничния брат и семейството си. Тук ставаме свидетели на титаничен сблъсък между две различни идеи за съществуване, а забранените плодове на свободата се достигат по логиката на същите правила, с които биват забранявани.

В същата сцена братът на Сибел говори на турски с „кандидат-зетя“ Джахит. Джахит отговаря на немски:

– Защо не говориш турски? – пита го братът на Сибел, леко ядосан.
Какъв зет ще им става тоя, ако не говори турски? Може ли да се има вяра на подобен човек?
– Забравил съм го! – отговаря Джахит. 
В Турция ни наричат немци, в Германия – чужденци.
Аз съм дете на гурбетчии.
Немци ни наричат, но сме непознати за всички.
Нашият път продължава зад кулисите.

Islamic Force – Gurbetçi Çocukları (1997), превод Емине Садкъ

Продължителната безработица през 80-те, довела до масово гетоизиране на гастарбайтерите, както и 90-те години на обединена, но нестабилна Германия, водят до разклащане на ценностната система и традициите. Левите убеждения стават все по-леви, а десните – все по-десни.

Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Както нацистката партия (НСДАП) през 1921-ва и 1922-ра нараства значително заради безработицата, предизвикана от Голямата депресия, така и неонацизмът укрепва през последните две десетилетия на ХХ век и се превръща във все по-сериозна заплаха за чужденците.

В Източна Германия неонацизмът се появява като естествена опозиция на комунизма.

Парадоксално, младежите, борещи се срещу властта на комунистите, връщат забранените от режима нацистки символи и ги превръщат във флагове на възможната свободна и обединена Германия. (Тук може да се запознаете с хронология на терористичните и ксенофобските атаки срещу турците на територията на Германия през 90-те.)

Изолирани, заседнали между две култури, много от децата на турските гастарбайтери буквално порастват по улиците на една неприветлива Германия, която вече не желае нито тях, нито родителите им.

Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Улицата се превръща в сцена както за криминални прояви, така и за изкуство и създаване на субкултурни течения.

Брейкът, графитите, хип-хопът, или уличната култура е представена за първи път в Германия от американските войници. Уличната култура сред турските младежи създава и обособява пространство, към което можеш да принадлежиш и в което можеш да отстояваш свободите си, следователно – да се чувстваш защитен.

През 90-те години т.нар. ориенталски хип-хоп в Германия, или както някои музикални критици го наричат – „гласът на изгубеното поколение“, е един от най-слушаните стилове. Хип-хоп бандите, като Cartel и Microphone Mafia, се превръщат в суперзвезди. Изнасят концерти в Швейцария, Австрия, Нидерландия, а в Турция препълват стадиони.

Освен че оказва съпротива срещу неонацизма, стрийткултурата противодейства на вътрешната агресия в турските общности и е алтернатива на криминални групи като Fighters, Аraba Boys и други „лоши момчета“, които използват принадлежността към онеправданите групи като извинение за извършване на престъпления и за създаване на още по-голямо напрежение между неонацизма и турските общности.

Фатих Акин признава, че за кратко участва в една от тези групи, но когато агресията стига буквално до нож, разбира, че това не е мястото, което може да представлява неговата идентичност.

Нямаше много варианти да бъдеш себе си. И трябваше да избереш – хип-хопа или криминалните групи,

казва представител на същото поколение във филма „Любов, дойчемарки и смърт“ (2022).

First we had a wall and now we have a war
Between the skinheads and all the blackheads
the real reason why the politicians are that fat


Отначало имахме стена, а сега сме във война
между скинари и гастарбайтери
ето защо политиците са се ояли

Islamic Force – Black hair в албума The Whole World Is Your Home (1993), превод от английски Емине Садкъ

„36 момчета“ е емблематичната берлинска банда, базирана в квартала Кройцберг, или т.нар. „столица на турците в Германия“, споменат в предишната статия. В началото на 90-те тя наброява 500 турски деца, които не искат „да продават наркотици и да използват оръжие“, а „да променят света. С какво? С изкуство!“, споделя в интервю Тамер Йеит, който става член на бандата на единайсет години, защото

онази любов, която не можехме да намерим вкъщи, я намирахме на улицата.
Кадър от филма „Любов, дойчемарки и смърт“

Важно е да отбележим, че по време на петролната криза и нарастването на безработицата Кройцберг е средище на немски пънкари и хипари, които скуотват* стари жилищни сгради или наемат големи апартаменти на много ниски цени. Там заживяват и записват албумите си звезди като Иги Поп и Дейвид Боуи, които често посещават популярния пънкарски клуб SO36.

Истински уникален е Кройцберг – през 80-те и 90-те по улиците му можеш да видиш да се разхождат както жени с фереджета и мъже с мустаци, така и млади хора с гребени, боядисани във всякакви цветове, с кубинки, кожени якета и обеци по лицето. Място, събиращо онези misfits, които не пасват на общата картина и не могат да бъдат интегрирани в системата.

Красотата на този квартал създава предпоставка за много различна и силна (суб)културна съпротива срещу насилието, в която децата на гурбетчиите успяват да потърсят и намерят идентичността си.

Рап музиката в Америка е различна, защото в ДНК-то на американците са закодирани джазът и фънкът. Това е най-силното наследство между поколенията – музиката, която слушаме. Ние, от друга страна, не пораснахме с джаз и фънк. Пораснахме, слушайки турска музика или анадолски поп. И вярвахме, че всяка култура трябва да намери собствената си рап философия. Което значи, че трябва да оставим ДНК-то ни да говори и това да бъде началната точка на нашето изкуство. По този начин ще запазим идентичността си и ще избегнем повторение на други стилове.

Killa Hakkan, рапър, член на бандата Islamic Force

Смятам, че субкултурните течения са в основата на изграждането на здравословна и устойчива културна среда в нашето съвремие. Няма нищо по-смислено от това младите хора да се самоорганизират около изкуството, да бъдат ангажирани със социалните проблеми и осъзнато да се борят срещу несправедливостта. Вярвам също, че субкултурите създават приемственост между поколенията на „различните“ и арена за оказване на съпротива срещу агресията и институциите. Именно затова децата на турските гастарбайтери, отраснали по улиците на обединена Германия, възпяват проблемите и несгодите на своето поколение и отстояват идентичността и свободите си.

Майната ви, тук сме и сме такива, каквито сме! –

казват те. И с тази спечелена битка създават благоприятна среда за следващото поколение, чиято идентичност и музика са в завидна симбиоза и с достойнство присъстват на европейската и световната сцена. 


* От англ. squatting – култура на окупиране на безстопанствени сгради, много популярно за субкултурните общества в края на 80-те и началото на 90-те; около Кройцберг съществуват още подобни места.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни