Медиацията на практика

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

<< Към част първа

Как протича медиацията?

При съгласие за участие в процедура по медиация се срещаме на място, определено от медиатора, а при задължителната първа среща – в съдебен център или в сградата на районен съд. Често се практикува и медиаторите да са двама.

Медиаторът обяснява какво представлява процедурата – каква е неговата роля и какво можем ние, страните. Когато се съгласим да участваме, подписваме споразумение за ангажиране с процедурата и декларация за поверителност.

След тази подготвителна част започва обсъждането на проблема. Двете страни споделят своята гледна точка. Ако се наложи, медиаторът може да се срещне и поотделно с тях. В индивидуалната среща медиаторът подпомага всяка страна да открие и заяви важното за нея в случая – актуалната ѝ потребност, и да формулира приемливи за нея и обективно постижими варианти за изход от нежеланата ситуация. След това страните отново се срещат и обсъждат различните варианти. Ако никой вариант не удовлетворява и двете страни и сме опитали всичко, което е по силите ни, явно имаме нужда някой да реши спора ни.

Какво е необходимо за пълноценна медиация?

Понеже изходът от процедурата по медиация зависи от нас като участници, наложително е да имаме самочувствие да признаем съществуването на проблема, да поемем контрола върху него и върху ситуацията, да преодоляваме стереотипи и притеснения („с него/нея не може да се говори“ или „защо да се излагам пред чужди хора“ и т.н.).

Другата значима опора на успешната процедура е ангажираността ни с процеса, с решението и с неговите последици. Удовлетворението от преживяването в значителна степен зависи от това да сме честни със себе си и с другата страна и същевременно открито да споделяме своите потребности и да зачитаме чуждите.

Съчетанието от увереност да се включим в управлението на спорната ситуация и ангажираност с този процес при структурирана и контролирана процедура от неутрален и безпристрастен медиатор гарантира целенасочен разговор, който сам по себе си укрепва както увереността в собствените ни сили, така и нашето доверие към насрещната страна. Това от своя страна стимулира сътрудничество и гарантира осъзнато поемане на ангажимент.

Защо се въвежда задължение при доброволност на процедурата по медиация?

Въведеното задължение е ограничено до сериозен разговор за перспективите вече повдигнат пред съд спор да бъде разрешен от страните. Исковата молба е знак, че ищецът не може да се справи сам със значим за него проблем. Възниква въпросът дали наложеното решение е единственият начин да бъде прекратен спорът.

Съдебното решение е винаги възможно, но то предполага допълнителни, понякога значителни усилия, а при спорове между страни в трайни отношения този подход задълбочава кризата помежду им, което често провокира и нови спорове. Освен това съдебното решение е постижимо след практически непредвидимо време и влагане на допълнителни ресурси както от страните по спора, така и от съдебната институция.

Въпреки посочените недостатъци на съдебната процедура и многобройните ползи от процедурата по медиация, тя продължава да е неразпозната. По-малко от 1% от съдебните спорове в Софийския районен съд и Софийския градски съд стигат до Центъра за спогодби и медиация към тези съдилища. От личен опит смея да твърдя, че това се дължи както на непознаване на процедурата, така и на липса на увереност у страните, че могат сами да намерят решение на своя спор. Очаквам, че структуриран разговор на основата на конкретните отношения между повече страни по предявен пред съд спор ще допринесе за осъзнаване, че медиацията е не само алтернатива, но и значително по-подходяща процедура за управление на конфликтни отношения и трайно разрешаване на проблеми.

Тук ще цитирам дъщеря ми, която на шест години интуитивно идентифицира същинската работа на съдиите – да разрешават споровете, когато хората не могат да го направят сами. Непосредственият ангажимент на държавата е да осигури бързо и справедливо решение, което предполага съсредоточаване в съдилищата предимно на спорове, чието разрешаване е непосилно за страните.

Подкрепата на страните при разрешими от тях спорове да намерят най-доброто решение за актуалните си потребности освобождава време за съдията да се съсредоточи върху споровете, разчитащи единствено на съдебно решение. Показателен в тази насока е и опитът в други европейски държави. Това именно провокира намесата на законодателя. Така е на концептуално ниво. От всички нас – страни, съдии, медиатори – зависи да оползотворим осигурената възможност за ползотворен разговор.

Законодателната промяна утвърждава безусловно задължение за разговор за медиацията като алтернатива на съдебния процес по спорове, при които съдът не дава защита на право, а регламентира отношения между страните (спорове между съсобственици как да управляват обща вещ, когато не могат да я ползват едновременно, или как да прекратят нежелана съсобственост; между етажни собственици – как да съчетаят индивидуалния с общия интерес, и др.). В съдебната зала разговорът е невъзможен, а нагнетеното от съдебната битка напрежение допълнително влошава микроклимата в общността.

Задължителният разговор е въведен и при уреждане на спорове за имуществената отговорност на управител или контрольор на търговско дружество и изплащане на дял при прекратено участие в дружество с ограничена отговорност. Като цяло броят на тези дела е нисък, но споровете са емоционално натоварени. Често и отношенията се нуждаят от дискретност, непостижими при конкурентната съдебна процедура. Очертаните предимства на процедурата по медиация предпоставят реална допълнителна полза за страните и по такива видове дела.

Законодателят прецени за по-удачно съдия да определя дали да препраща семейните спорове към сериозния разговор за приложимост на процедурата по медиация. Съдът може да задължи да участват в такъв разговор и страни по имуществен спор (най-общо казано) при интерес до 25 000 лв., по трудови спорове, при защита на членствени права в търговски дружества, кооперации и сдружения с нестопанска цел, по спорове за собственост и владение или за право на интелектуална собственост.

Ефективността на предвидения разговор зависи изключително от нагласата, с която страните ще влязат в него – дали го възприемат като пречка пред желан сблъсък в съдебна зала, или като възможност да намерят оптимално разрешение за своя проблем. Лично аз не виждам никакъв риск за страните. Възприемам предвиденото задължение те да отделят поне един, но не повече от три часа като реална подкрепа за тях да разберат какво им осигурява процедурата по медиация, и с помощта на медиатора да преценят нейната приложимост в техния случай. Вярвам, че тази нагласа ще допринесе за информиран избор на най-подходящия път за възстановяване на социалния мир в техните отношения – посредством споразумение или чрез респекта на съдебното решение.

Защо задължителна медиация по висящи дела?

Подобно на лекарите, които се грижат за физическото и психическото ни здраве, на нас, юристите, е поверен елемент от социалното здраве на хората. Когато ни боли нещо, отиваме на лекар, но той ни подлага на интервенция само след като се увери, че това се налага. Ако организмът ни има нужда от подкрепа, за да се възстанови, лекарят не ни предписва антибиотик, а дава витамини.

Аналогично виждам нещата и при задължителния разговор за медиация по висящо дело. Независимо дали медиацията е призната като по-добрата възможност със закон, или съдия прецени случая като притежаващ потенциал за успешен изход чрез такава процедура, срещата с медиатор е нужната подкрепа, за да поемем контрол над тази част от своя живот. За разлика от вирусите или бактериите, справянето с които минава през омаломощаването или унищожаването им, насрещната страна в спора е човек, по правило способен да комуникира, а и да действа разумно.

Както при лечението антибиотикът е на разположение и колкото по-рядко прибягваме до него, толкова по-бърза и по-ефективна е неговата намеса (ако се наложи), така е логично и да осмислим съдебната процедура като крайно средство за разрешаване на правни спорове. Ако очертаният в исковата молба проблем се окаже непосилен за неговите собственици, съдебният процес продължава. Подобно на ситуация, при която организмът, подкрепен с витамини, не успява сам да се справи със ситуацията, съдът е на разположение, за да сложи край на спора.

Същевременно ние, съдиите, сме в състояние да подкрепим страните при формиране на увереност, че като собственици на конфликта, както нарича участниците в него проф. Нилс Кристи, могат да поемат управлението му. Затова е сериозна отговорността на съдиите, разглеждащи дела от списъка на условно задължителната медиация. До голяма степен от нас зависи да подкрепим страните да преодолеят притеснения или стереотипи, да разпознаят потенциала на процедурата по медиация, за да могат да извлекат максимална полза от нея.

От друга страна, прекият ангажимент на съда при въвеждане на елемента задължителност осигурява известна гаранция за качество и достъпност на процедурата. Освен това открива възможност за разработване на модел, който в бъдеще да осигури провеждане на сериозния разговор за подходящия път за разрешаване на висящ спор преди съдебната процедура.