Местни избори и човешки права

На пръв поглед местните избори са свързани с локални проблеми. От друга страна, те винаги са залог за разпределението на силите в „голямата политика“. И както на местно, така и на национално равнище кампаниите са свързани с теми, по един или друг начин засягащи човешките права. Какви са дебатите (и липси на дебати) в кампанията за местните избори през 2019 г., имащи отношение към правата на човека? В тази статия ще представя по-значимите от тях.

Права на етническите малцинства

Етническото противопоставяне е едно от основните средства за предизборна мобилизация у нас. Обичайният враг са ромите, нерядко и турците.

Редица теми в местните избори привидно са етнически неутрални, но на практика не са. Например проблемът с мръсния въздух в частта му за битовото изгаряне на отпадъци. Когато се обещава как ще се санкционира строго отопляването чрез изгаряне на боклуци, между редовете се подразбира, че то се практикува най-вече в ромските махали. Малко са кандидатите обаче, които публично признават, че този проблем е свързан и с крайната бедност, така че трябва да се предложат алтернативи, преди да се налагат санкции. Аналогична е ситуацията със „събарянето на незаконни постройки“.

Някои от изтърканите от повтаряне предизборни етнически сюжети са следните:

Става някакъв конфликт, в който са включени роми или престъпление, извършено от ром. „Съвсем случайно“ минути след събитието на място пристига патриотичен кандидат. Организират се масови протести срещу „ромската престъпност“. Покрай това се събаря поредната порция единствени жилища на роми. Друг „дежурен“ скандал е, ако някой води предизборна агитация на турски език. Както и че българските изселници в Турция, запазили българското си гражданство, си „позволяват нахалството“ да гласуват. Преди две години Валери Симеонов упражни физическо насилие върху жена на границата, защото е дошла да упражни правото си на глас. После рече, че била нагла.

Спрямо общия шаблон настоящите избори се отличават с оригиналност. Този път ромският скандал беше свързан с разпространяването на слух, че ДАЗД ще отвлича ромски деца от училище. Ромските училища в редица махали в страната се опразниха за ден-два. А вината за координираната акция се търсеше най-вече в „ромската неграмотност“ и евангелските пастори от църквите в махалите. Макар произходът на истерията с отнемане на деца, която се вихри у нас вече над половин година, да няма нищо общо с ромите.

Екстравагантността на тазгодишната кампания не свършва дотук. Този път обвинен в агитация на турски език беше кандидат на… националистическа партия. Националисти пък обвиниха еколог в антисемитизъм заради негова безспорно неуместна, но не и съзнателно антисемитска реплика. В същото време един от водещите им кандидати се изказва в защита на неонацисткото шествие „Луковмарш“.

Националистически партии не пропуснаха да си направят пиар и на гърба на Северна Македония, като за пореден път демонстрираха и че управляващата коалиция се крепи на тях. След тяхно настояване България прие позиция за допускането на страната до преговори за членство в ЕС, която може да се обобщи така: ще си дадем благословията, ако си признаят, че не са македонци, а са българи.

Права на децата

Обикновено „детските“ теми в местните избори се изчерпват най-вече с осигуряването на места в яслите и детските градини и сигурността по пътищата. През 2019 г. обаче децата станаха залог в масираната кампания за промяна на ценностния дневен ред в България, чиито главни постижения дотук са обявяването на Истанбулската конвенция за противоконституционна и оттеглянето на проекта за нова Стратегия за детето. Разбира се, истерията „лошите норвежци ще ни вземат децата“ се експлоатира политически и служи за мобилизиране на електорат. За това свидетелстват и шествията „в защита на семейството“, организирани дни преди изборите.

Цялата тази активност налага в общественото пространство възгледа, че детето не е самоценна личност, а е собственост на родителите си. Че не трябва да има институции и организации, които да го защитават от насилие и злоупотреба, както и че сексуалното образование е зло.

Темата дотолкова разпали популистки страсти, че нито една политическа сила не си позволи да излезе с официално становище, че става дума за умишлено дезинформиране на населението. Така докато едни трупат предизборни дивиденти и си осигуряват медийно отразяване, останалите се снишават, докато отмине бурята – по стария почин на Тодор Живков.

Права на жените

Тътенът на истерията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, продължава да отеква и да се отразява на политическия дискурс в България. Насилието над жени е неудобна тема. Има комай само една предизборна програма, в която насилието над жени е тема и се предлага местната власт да изгражда кризисни центрове.

Ала правата на жените бяха засегнати в кампанията най-вече чрез компромати. Жълто-кафяви медии се опитаха да компрометират кандидат за кмет на София, публикувайки снимки на приятелката му, пуснати в интернет от неин бивш партньор. Така нареченото „порно за отмъщение“ (revenge porn) като инструмент в предизборната борба не е прецедент у нас – през 2015 г. излизат наяве кадри от видеозапис на 15-годишната дъщеря на кандидат за общински съветник от Кърджали.

Кандидатка за Общинския съвет в Перник пък се прочу с разголените си снимки. Ако търсите информация за нея, трудно ще се ориентирате тя на коя партия или коалиция е кандидатка и трудно ще намерите снимки, на които е облечена.

Междувременно кандидат за кмет на столицата и общински съветник от маргинална националистическа партия се появи на предизборен плакат гол. От това не произтече новина. Ала когато една от основните претендентки за кметското място в София се снима с него (и двамата – облечени), се завихри скандал. Издигналата го партия обвини кандидатката, че хем си прави предизборен пиар с тази снимка, хем става за резил. Поуката е, че мъжката голота петни не мъжа, а жената.

Накратко: предизборната кампания илюстрира ниския праг на чувствителност и високия праг на търпимост към насилието над жени. Защото сексуалните компромати са не на последно място именно насилие.

Права на ЛГБТИ хората

През 2015 г. Виктор Лилов стана първият открит гей в България, кандидатирал се за публична длъжност – кмет на София. Това не донесе политически позитиви нито за него, нито за партията му, която първо го избра за свой председател, после го изключи, а след това се самозакри. Четири години по-късно партиите, коалициите и кандидатите са далеч по-предпазливи. Още повече че междувременно се разрази „джендър“ истерията, довела до засилване на хомофобията в България.

В кампанията за местни избори тази година няма нито едно послание, което да е в подкрепа на ЛГБТИ хората. За сметка на това националистически кандидати за кметове се надпреварват да обещават как ще забранят „София прайд“. А един от тях твърди, че другият бил гей не само за да си спечели малко медийно внимание, а и за да разколебае хомофобския електорат на конкурента си.

Изобщо – на тези избори хомофобията е политическа валута.

Права на хората с увреждания

Един от ключовите проблеми на градската (а и селската) среда в България е недостъпността за хора с увреждания. Неотдавна живеещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов направи експеримента да се разходи с инвалидна количка в София. И установи, че не може да се справи без чужда помощ, а понякога и с няколко помощници е трудно – например когато част от количката пропадне в дупката между перона и влака на метрото. А в Калифорния Караджов живее, гледа куче, кара автомобил и ходи на работа сам, въпреки че е парализиран от кръста надолу.

През септември трима от кандидатите за кмет на София приеха поканата на организации на хора с увреждания и техни близки да изминат кратко разстояние в центъра на града, седнали на колички. Това показва ангажиране с темата поне на популистко равнище. И все пак почти няма предизборни програми, в които достъпната среда да е приоритет. Достъпността така и не може да се пребори да стане водеща тема в кампанията за местни избори. Междувременно хиляди хора в България ще продължават да живеят приковани в домовете си. Защото, макар и тук-там да се прави по някой скосен бордюр, както казва Капка Панайотова от Центъра за независим живот – една среда не може да е отчасти достъпна. Или е достъпна, или не е.

Права на чужденците

През 2015 г. темата за бежанците в България беше политически актуална. И съответно – експлоатирана в предизборната борба. Днес бежанци в България почти няма, а бежанските центрове са почти празни. Ала междувременно нахлуването на Турция в Сирия и атаките срещу кюрдите повдигнаха темата за нова бежанска вълна. И ето че тази седмица дежурните националисти излязоха с призиви да се затворят бежанските центрове, като по този начин за пореден път си осигуриха медийно отразяване посредством омраза.

Правата на чужденците намериха отражение в кампанията и във връзка със случая с Джок Полфрийман. Въпреки че темата засяга (освен самия Полфрийман) най-вече съдебната система, това не попречи на националистически партии, които участват в предизборната борба, да организират митинги с настояване австралиецът да бъде върнат обратно в затвора. Което пък засилва у гласоподавателите убеждението, че „българската кръв“ (по думите на съдия Вероника Имова от Висшия съдебен съвет) е по-ценна от кръвта на един чужденец.

Казусът с Полфрийман отваря и сериозния въпрос за правото на справедлив процес. Но това е тема, повече свързана с избора на главен прокурор, отколкото с местните избори.

Право на изразяване

Кампанията за местните избори съвпадна по време със страстите около избора/назначението на Иван Гешев за главен прокурор и в друго отношение – скандала около отстраняването на Силвия Великова от ефир и спирането на програма „Хоризонт“ за няколко часа. И ако това няма пряко отношение към изборите, то позицията, в която медиите ни са поставени или сами се поставят, има.

От една страна, медиите носят отговорност за „ретранслирането“ на едни послания и заглушаването на други. От друга страна, правото на участниците в предизборната кампания да кажат нещо на избирателите си има финансово изражение. Който си плати повече, той ще бъде повече отразяван. Това важи включително за „обществената“ БНТ, в която всяко отразяване в рамките на кампанията, с изключение на предизборните дебати, се заплаща. А до дебатите телевизията допуска когото прецени (аргументирайки се със съмнителни резултати на социологическа агенция).

Разбира се, редно е да има критерии за медийно отразяване, ако не искаме да се върнат времената на безкрайните и абсурдистки „предизборни студиа“ – тогава можеше да видим мераклии за политици, които са като че извадени от филм на Дейвид Линч или „Монти Пайтън“. Но когато основният критерий е финансов, няма как да очакваме смислен политически дискурс.

Интересно дали ще доживеем време, когато предизборните кампании няма да разчитат основно на омраза и дискриминация, а на идеи, в основата на които стоят правата и достойнството на човека. Но това зависи от изборите, които правим днес. Не само в „тъмната стаичка“.

Заглавна снимка: Josh Appel