Саудитска Арабия

Дори и да е, както Иран казва – че не стои зад атаката с 18 дрона и 7 крилати ракети срещу най-големите петролни рафинерии Абкаик и Хурайс, – напрежението със Саудитска Арабия достигна връхната си точка. Двете страни са с обтегнати взаимоотношения по няколко геополитически въпроса, като шиитско-сунитската схизма, стремежите за лидерство в ислямския свят, политиката за износ на вероизповедание и на петрол, както и взаимоотношенията със Запада.

Иран е предимно шиитска страна, а Саудитска Арабия вижда себе си като водеща сунитска сила. Влиянието на Саудитското кралство като рожденото място на исляма е застрашено от религиозната революция на аятоласите в Иран през 1979 г. С падането на режима на Саддам Хюсеин през 2003 г. Ирак престава да бъде регионална сила и на близкоизточната сцена остава място само за двамата най-силни играчи. Проектираната ос на иранско влияние е мислено начертана – от Персийския залив до Средиземноморието. За Саудитска Арабия зони на интерес са партньорите от Залива и нестабилните режими в Близкия изток.

И така, от Арабската пролет насам Саудитска Арабия и Иран водят хибридни конфликти в Йемен, Бахрейн и Сирия. Повече от четири години вече трае войната, която докара Йемен отвъд прага на хуманитарна криза. На нейна територия Иран подкрепя шиитските бунтовници хуси, а Саудитска Арабия подкрепя проправителствените сили на Мансур Хади.

Хусите поеха отговорност за атаката над нефтените рафинерии в Саудитска Арабия.

Въпреки това анализаторите поставят под съмнение тази версия, тъй като това означава, че бунтовниците са успели да увеличат значително боеспособността си за твърде кратко време, след като предишните им опити нанасяха минимални щети на територията на Саудитска Арабия.

Докато разследването тече, саудитски и американски източници започват да загатват своята официална позиция, а именно че траекторията на нападението е с произход военноморска база в Иран, а оттам – през кувейтското въздушно пространство и Южен Ирак до нефтените рафинерии в Саудитска Арабия. Потенциалната намеса на толкова много държави в региона е сериозна предпоставка за конфликт, тъй като това би означавало, че те са дали съгласие на Иран за използването на въздушното им пространство за целите на операцията.

Макар и да се гонят по картата на Близкия изток, атака на територията на Саудитското кралство като тази от миналата събота е неочаквано смел ход от страна на Иран. Нефтеният гигант „Сауди Арамко“ намали доставките на петрол наполовина и обяви, че ще възвърне пълен капацитет на рафинериите до края на септември. В света на нефта това е много дълго време и коства тежки финансови загуби. В цифри атаката предизвика намаляване на износа на саудитската суровина с 5,7 млн. барела на ден, или над 5% от световната доставка. И тъй като Саудитска Арабия притежава около 18 на сто от доказаните в света запаси на нефт и се нарежда като най-големия износител на петрол по данни на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), това се оказва

не само смел, но и добре пресметнат ход.

Иран има интерес от шоково завишени цени на нефта заради изключително тежкото състояние на икономиката си вследствие на американските санкции. Саудитска Арабия обикновено играе ролята на балансьор на световните цени на нефта поради дългосрочната си планова политика за износ. Атаката цели изкуствено забавяне на Кралството в надпреварата за световния пазар.

Важно е да се спомене, че сигурността на ключови инфраструктури за Саудитското кралство бе компрометирана и така отбраната на страната е поставена под въпрос заради пропуска на саудитските служби. Още повече че президентът Доналд Тръмп изрази намерение за затягане на санкциите срещу Техеран, но в комбинация със сравнително меката му позиция по отношение на атаката на рафинерията, изглежда, че Рияд и Вашингтон са настроени по-скоро за дългосрочен изолационизъм на Иран, но не и за директен военен конфликт за момента.

Някои от партньорите на познатите ни уморени играчи в региона внимателно наблюдават ситуацията – например Русия. Путин се пошегува, че ако Рияд бе купил руски системи за отбрана, вероятно нямаше да стане жертва на подобна атака. Но един от най-новите клиенти на Русия – турският президент Ердоган, изказа мнение, че виновни за атаката срещу рафинериите са самите саудитци, защото според него те първи са започнали конфликта в Йемен. Изглежда, всички говорят за едно и също, без да го наричат с името му.

Въпросът е кой този път ще е заложил повече на карта.

Сякаш това е Иран – режимът от години снабдява йеменските хуси с балистични и противотанкови зенитни ракети, дронове и военни съветници, a върховният аятолах Хаменей сам изрази подкрепа към бунтовниците. Иран държи сериозно шиитско влияние и военни единици в бойна готовност в бази, разположени на територията на Ирак, които са от особена важност за оперативната реакция на Иран.

Режимът на аятоласите явно е решен да покаже, че макар и икономически притиснат до стената, с тази атака си връща обратно контрола над все по-изплъзващото се влияние в региона. Но Техеран започва да греши, както вече писахме в предишен анализ на иранската политика в изолационизъм. Сега се очаква президентът Тръмп да засили санкциите, а Майк Помпео събира коалиционни партньори срещу Иран.

Бени и Биби за Израел

В сряда президентът Доналд Тръмп каза пред журналисти, че не е разговарял с Бенямин Нетаняху от изборния ден, и потвърди, че връзката на САЩ е с Държавата Израел. Първите признаци, че Биби* е изгубил влиянието си в Кнесета (парламента на Израел), са налице, щом най-верният му чуждестранен партньор се дистанцира от личността му. От кабинета на Нетаняху съобщиха, че той няма да присъства на ежегодната Генерална асамблея на ООН следващата седмица, защото не е успял да получи достатъчна подкрепа за ново правителство в коалиция с традиционните си крайнодесни ортодоксални партньори.

По данни към сряда вечерта партията „Ликуд“ („Консолидация“) на Нетаняху не успява да сформира мнозинство и получава едно място по-малко от центристкия си съперник „Кахол-Лаван“ („Синьо и бяло“ – от цветовете на знамето на Израел, б.а.) на Бени Ганц.

Кнесетът има 120 места, за които всяка партия се бори с подредбата на кандидатите си в листи. Точно както в България, колкото по-нагоре е един кандидат в листата, толкова по-голям е шансът му да си осигури място в Кнесета. Прагът за влизане е 3,25% от преброения вот и дава възможност на най-дребните участници да си осигурят поне четири места в парламента.

За мажоритарно управление е необходимо една партия да спечели 61 места,

което поради фрагментираната парламентарна система никога не се е случвало в историята на Израел без приятелски коалиции.

Но истината е, че трудната част започва след преброяването на гласовете, тъй като преговорите между партиите може да се окажат напълно неуспешни и да се стигне до нови избори при липса на формирана мажоритарна коалиция. Точно това е и причината да се стигне до сегашните избори, които министър-председателят Нетаняху свика поради липса на междупартиен консенсус по-рано тази година.

Бенямин Нетаняху е министър-председател на Израел от 2009 г., като преди това е заемал постa между 1996 и 1999 г. За това време Биби добре познава слабите места на вътрешната и външната политика на Израел. Като държава, обградена от всички страни с недоброжелателни съседи, Израел е научен добре да пази своята територия и с годините се превръща в технологичен стартъп център, който изнася ноу-хау не само в сферата на сигурността, но и на технологиите, банковия сектор и комуникациите в цял свят. Постоянната отбранителна готовност обаче изисква бюджет, равняващ се на над 4% от БВП на страната.

Точно както много други места по света, и тук популистката реторика не е чужда

на онези, които се опитват да задържат властта. Нетаняху вече представи новите си опорни точки, с които да запази позиции, казвайки: или ще е моето дясно правителство, или опасното ляво, подкрепено от арабите. На практика цялата му предизборна кампания се състоя в опити да докаже, че именно той е най-способен да опази сигурността на Израел от назряващи заплахи, както и в обещания да анексира една трета от Западния бряг, включително Йорданската долина, ако бъде преизбран. Но в случая не става дума за израелско-палестинския конфликт, защото напоследък никой дори не говори за неговото разрешаване.

Хората на Израел не повярваха в тези думи – те добре знаят, че Нетаняху е заплашен от три обвинения в корупция, които могат да го вкарат в затвора, в случай че не успее да задържи поста си. Лидерът на центристите Бени Ганц отказва да състави правителство с Нетаняху в него, но заяви, че би влязъл в коалиция с „Ликуд“. Остава въпросът дали партията ще смени своя дългогодишен лидер, за да влезе в управлението на Израел. Така гласоподавателите могат да бъдат разделени между ционизма, за който усилено говори Нетаняху, и светското управление, включващо в диалога и палестинското население.

Каква е предизборната платформа на Ганц, която успя да стопи разликите с Нетаняху?

„Кахол-Лаван“ обещава да наложи ограничение на мандатите (Нетаняху се кандидатира за пети път за министър-председател), повече инвестиции в образованието, градски транспорт на шабат, както и други важни теми, като запазване на мира в региона и подобряване на взаимоотношенията с палестинското население. В комбинация с дългогодишната му военна кариера, изглежда сякаш Израел има в негово лице кандидат, представляващ златната среда.

За момента разпределението на местата в Кнесета изглежда като игра на тронове – крайнодесните не могат да бъдат партньори на Ганц и остават при Нетаняху. „Израел Бейтену“ („Нашият дом Израел“) на Авигдор Либерман взема 8 места в Кнесета и ще бъде основен играч за сформиране на коалиция. Либерман изрази мнение, че би подкрепил коалиция между „Ликуд“ и „Кахол-Лаван“. Но Бени Ганц не иска правителство, в което участва Нетаняху.

А Нетаняху, изглежда, има най-много какво да губи – властта, а с нея и свободата си.

Тунис, където пролетта започна

Полицейски служител конфискува стоката на Мохамед Буазизи, продавач на зеленчуци, през декември 2010 г. и го остави на улицата. Точно там търговецът се обля с бензин и се запали… a след себе си хвърли и искрата на Арабската пролет, която сложи край на 23-годишната диктатура на президента Зин ел-Абидин Бен Али и даде сила на Тунис и региона да опитат вкуса на демокрацията.

Днес, близо девет години по-късно, наново прохождащата тунизийска държава проведе предсрочни президентски избори

след смъртта на 92-годишния президент Бежи Каид Есебси през юли тази година. Есебси бе първият демократично избран държавен глава в новата история на Тунис, който поведе държавата в неясните води след Арабската пролет. Неговото управление е белязано с плавния преход на страната към демокрация и с желанието му за политически диалог между основните партии – либералната „Нида Тунис“ („Призив за Тунис“) и дясноцентристката ислямистка „Енахда“ („Възраждане“), които управляват в коалиция от 2014 г. Есебси донесе крехък баланс на Тунис.

Обикновено след толкова дълъг период на политически сътресения най-тежката задача е преходът. Особено в Близкия изток – ако погледнем към Либия, тя все още остава разделена и раздирана от конфликти, войната в Сирия не е приключила, а Египет се придвижва все по-убедително към чист консервативизъм в политическия ислям.

В Тунис, тъй като нито един кандидат не успя да получи мнозинството от вота,

всички погледи са насочени към балотажа.

В него участие ще вземат Каис Саид, професор по право, и Набил Каруи, медиен магнат, наскоро обвинен в корупция. Нито един от тях не е част от традиционната партийна надпревара между либерали и ислямисти. Избирателната активност на първия тур беше около 45%, което в комбинация с протестния нетрадиционен избор на кандидати показва, че очакванията от страна на тунизийците намират път през алтернативата.

Това е така, защото икономическото развитие до момента не е достатъчно убедително за тунизийските граждани. Джордже Тодорович от Международния републикански институт коментира важността на настоящия вот по следния начин:

Изборите през 2011 г. целяха да накажат стария режим и да отпразнуват свободата. През 2015 г. тунизийците гласуваха в името на своята идентичност – ислямистка или либерална. Днес гражданите питат управляващите: какво ще направите за нас? Икономиката е приоритет.

В края на август Каруи е арестуван по обвинения за пране на пари, корупция и политическа агитация, излъчвана по собствения му телевизионен канал „Несма“. Любопитното е, че братята Каруи слагат началото на телевизионния канал през 2007 г. не без помощта на Силвио Берлускони, противоречивия и замесен в редица скандали бивш министър-председател на Италия. Именно поради тази причина прякорът на Каруи в медиите е „Берлускони“.

За момента Каис Саид получава 18,4% от гласовете, а Набил Каруи – 15,6%.

Преднината на Саид е постигната без особено усилие за връзка с потенциални гласоподаватели в социалните медии или срещи с хората по различните окръзи. Според „Ню Йорк Таймс“ личността му е била напълно непозната в международен план, преди да обяви кандидатурата си. Оказва се, че или арестът на Каруи е изиграл своята роля и е наклонил преценката на гласоподавателите към Саид, или Тунис е поел по прагматичния път към възпитаването на своята прохождаща демокрация, а резултатът в полза на Саид би могъл да се разглежда и като комбинация от двете.

Хората, гласували за Саид, са във възрастовата група между 20 и 30 години и най-често имат висше образование, тоест това е градската млада и работоспособна средна класа. Макар че много издания вече наричат Саид „Робокоп“ заради равния му тон и спартанската му целеустременост, избирателите виждат балотажа като възможност за Тунис да се концентрира върху сериозната работа, която започна през 2011 г. Пролетта започна там и за разлика от всички съседи, вероятно ще продължи към лятото на свободата. Зависи от наследниците на прехода.


* Всички основни политици в Израел са наричани от хората с малките им имена. Това е част от разбирането, че народът определя курса на политиката на държавата, а не е опозиция на недостижима политическа класа.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни