В края на април, благодарение на пилотна програма на Гьоте-институт и мрежата „Традуки“, имах възможността да посетя тазгодишното издание на отменяния три поредни години Лайпцигски панаир на книгата заедно с още девет литературни професионалисти от останалите страни на Балканите.

Гостуването ни се проведе в рамките на традиционния фокус на панаира върху литературите от Централна, Източна и Югоизточна Европа, а тазгодишната програма на „Традуки“ под мотото „Между редовете – между времената“ включваше литературни четения и дискусии с над 40 автори от Албания, Босна и Херцеговина, България, Косово, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, Румъния, Сърбия и Словения.

Освен специално обособената сцена Traduki-Kafana на територията на панаира, където ежедневно се провеждаха представяния, всяка държава имаше и свой собствен изложбен щанд (за България това ставаше за първи път от 1999 г., когато страната е била почетен гост). А едно от най-популярните събития в съпътстващата програма на литературния фестивал Leipzig liest беше т.нар. Balkannacht, или Балканска нощ, която включваше музика и четения на автори от региона.

Може би точно заради това толкова осезаемо, почти вездесъщо присъствие на литератури (а съoтветно и на езици) от Югоизточна Европа на панаира, на мен

започнаха да ми се привиждат балкански връзки и да ми се причуват славянски думи дори и там, където реално ги нямаше.

Името на гореспоменатия фестивал например, макар много добре да знам, че всъщност означава „Лайпциг чете“, постоянно ми създаваше допълнителни книжни и дървесни асоциации с листове и листа.

Тези асоциации вероятно бяха подсилени и от факта, че навсякъде из града беше пълно с разлистени и разцъфнали дървета.

Докато си въобразявах фалшиви етимологични връзки между несродни езици и се захласвах по цъфтящите в розово японски вишни, белите цветчета на черешите и лилавите люлякови храсти, даже и не подозирах, че славянското наименование на друго дърво съвсем наистина стои в корена на името на германския град.

Наименованието Лайпциг, оказва се, произлиза от славянската дума „липа“.

Първоначално наречен Lipsk („място при липите“) на лужишките езици, градът и до днес е запазил това (или сходни на него) наименование на някои славянски езици, където връзката с „липа“ е доста по-видима: на полски той е известен като Lipsk, а на чешки и словашки – като Lipsko.

Според неправителствената организация за опазване на околната среда и природата BUND 34% от дърветата по улиците на Лайпциг са липови¹. Това ме кара да подозирам, че етимологичната връзка между името на града и дървото може би щеше да бъде малко по-осезаема, ако бях посетила Лайпциг не в края на април, а през лятото, когато липите цъфтят и ухаят. (Липовият цъфтеж е отразен по един особено очарователен начин в наименованията на летните месеци на някои славянски езици: на хърватски lipanj означава „юни“, докато на украински месец юли се нарича „липень“, а на полски – lipiec².)

Но да се върнем към книжно-дървесните връзки, които, за радост, не спират дотук.

Друго дърво, което според BUND също се среща в Лайпциг, е дъбът, принадлежащ към семейство Букови, а техен член, разбира се, е и самият бук. Не е нужно човек да е експерт лингвист, за да забележи

връзката между немското название на дървото (Buche) и немската дума за „книга“ (Buch), която – както и английската book – му дължи произхода си:

според водещата етимологична теория немските и английските „книги“ получават наименованието си от бука, чиято дървесина била използвана за таблети и дъсчици, върху които били дълбани древни руни³.

Въпреки че българската дума „книга“ не споделя тази етимология, букът все пак се е промъкнал в друга ключова за писането и четенето дума, която Българският етимологичен речник определя като „стара германска заемка“, а именно думата „буква“. (Букът се е промъкнал също и в нейните производни, като „буквар“, „буквален“ и чудесната дума „буквоед“, за чийто автор се смята Ботев⁴.)

Доста по-сложна, объркваща и оспорвана обаче е ситуацията с произхода на думата „книга“.

В сравнение с десетината реда, отделени на „буква“, Българският етимологичен речник се занимава с думата „книга“ в продължение на цели две и половина страници, изпълнени с повече или по-малко вероятни, главозамайващи, трудни за разшифроване предположения за произхода ѝ, като например „стара културна източна заемка може би от хуни, авари и първобългари“.

Проследени са възможните връзки на думата с различни, знайни и незнайни, древни и съвременни езици и езикови групи, вариращи от унгарски и полски, през асирийски, алтайски, китайски, латински, до староруски и старонорвежки, като в списъка с нейни производни на други славянски езици с обезпокояваща честота се появява дефиницията „трети стомах на преживен бозайник“.

Доста интересна, особено в контекста на книжно-дървесните връзки, описани в настоящия текст, ми се стори включената в речника теория на цяла група езиковеди, които „се застъпват за домашно потекло и свързват с праслав. *kьнь, *kьneja, срв. пол. kien ’дънер; дебел клон; кърпел’, kniejа ’гъсталак, дебри’, пол, остар. knowie ’трескà; парче дърво’, рус. диал. кнея ’храсталак, горичка’, струс. кнѣсъ ’греда на покрив’, като приемат прв. знач. ’дървени дъсчици, върху които са дълбани разни мнемотехнически знаци’ и виждат смислова успоредица в лат. соех (< caudex) ’дънер, пън’ > ’дъсчици за писане’ > ’ръкопис, свезка, бележник, книга’, нем. Buch = Buchenholz“.

Точно когато книжните и дървесните връзки започват удобно да се навързват обаче, речникът отбелязва:

но това обяснение се натъква на културноисторически и словотворни мъчнотии.

Друга теория за произхода на думата „книга“, която доста добре би сe вързала с немската нишка, преминаваща през този текст, е, че праславянският ѝ корен kъňiga представлява заемка от старогерманската дума kenning („символ, знак“) или от друг германски източник, като готическата 𐌺𐌿𐌽𐌽𐌰𐌽 (kunnan) и старонорвежката kunna („да знам“). Тази теория обаче също остава недоказана. В края на краищата

категоричен отговор за произхода на думата „книга“ така и не откривам.

След като превъзмогвам първоначалното си разочарование и недоволство, успявам все пак да открия някаква закономерност, а даже и правота във факта, че точно етимологията на „книга“ се оказва толкова оплетена и неясна. Та нали сама по себе си книгата, или поне добрата книга, по дефиниция е нещо сложно, съдържащо множество – понякога противоречиви – възможности, пътища, нишки и идеи, с други думи – „мъчнотии“. Същевременно нашата задача като читатели е ако не задължително да ги разнищим, то със сигурност да позволим на тези противоречивости да влязат в съзнанието ни и – дума по дума, ред по ред, лист по лист – да променят начина, по който виждаме, осмисляме и общуваме със света.

1 Немското наименование на липите – Linden, автоматично предизвиква асоциации с друг германски град заради култовия булевард Unter den Linden в Берлин. Но все пак и из Лайпциг има множество локации, чиито наименования произлизат от немската дума, сред които присъединеното към града някогашно село Lindenthal, кварталът Lindenau, раздeлен на нова и стара част (Neulindenau и Altlindenau), който е бил старото индустриално сърце на Лайпциг, улиците Lindenauer Markt, An den Linden, Lindenpark и т.н.

2 За разлика от прозаичния латински произход на имената на месеците на български (и на много други близки и далечни езици), в някои от славянските езици те носят доста поетични и изпълнени със смисъл названия, отразяващи метеорологичните условия, природните събития и/или човешките дейности през различни периоди на годината. На хърватски например, освен че lipanj означава „юни“, „януари“ е siječanj (от „сеч“), „февруари“ е veljača (от „валяне“, „търкаляне“ – заради нестабилното време), „март“ е ožujak (от „лъжа“ – заради лъжливото време), „април“ е travanj (от „трева“), „май“ е svibanj (от svib, наименованието на дряна, чието латинско име е Cornus sanguinea), „юли“ е srpanj (от „сърп“, заради жътвата), „август“ е kolovoz (заради извозването на житото), „септември“ е rujan (от „руен“), „октомври“ е listopad, „ноември“ е studeni, а „декември“ е prosinac (според някои източници като месец на молитвата, от pròsiti, „да се моля“, или пък от prosínuti, „да просветвам“ – заради зимното слънцестоене).

3 Макар да няма етимологична връзка с германските Buch и book, френската дума за „книга“ – livre, също има „дървесен произход“, поне според една от етимологичните теории, която сочи като първоизточник латинското liber – „слой от дървесната кора“, върху който се е пишело. Другата теория за произхода на френската „книга“ е от праиндоевропейския корен *h₁lewdʰ-, или „хора“, откъдето произлизат немските Leute, руските „люди“, староанглийските leod, както и старогръцкото ἐλεύθερος (eleutheros), което означава „свободен“, откъдето е и връзката с liberty, liberté („свобода“).

4 Противно на очакванията, думата „азбука“ произлиза не от „буква“, а от имената на първите две старобългарски букви от глаголицата азъ и боукꙑ, като калка от старогръцката ἀλφάβητος (alphábētos), от ἄλφα (álpha) и βῆτα (bêta). От своя страна думата alphabet, разбира се, преминава и в много други езици, включително английски, френски и немски, в руски („алфавит“), а даже и в турски (alfabe) и баски (alfabetoa). Подобен принцип за образуване на думата, макар и с малко по-различен краен резултат, е приложен и на унгарски (ábécé), босненски (abeceda) и литовски (abėcėlė).

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни