С клишето „Младите са бъдещето“ има два проблема. Единият е, че може да наведе на мисълта, че старите са миналото, и примерно в разгара на пандемия да започнат да се появяват екстравагантни идеи за това как старците да не ни пречат на икономиката, като така и така са взели-дали. Другият е, че е вярно.

Позволявам си да го твърдя от доста привилегирована позиция. Работя със и за младите хора, в целия спектър от началото на юношеството до ранната зрялост, от вече доста време. И всяка година и на мен ми трепва нещо в душата около 24 май, когато нова кохорта 19-годишни се засилват тържествено по улеите на следващия си живот (защото те и преди са си имали живот, макар това често да не става ясно от речите).

Тази година глобалната пандемия от COVID-19 нямаше как да не засегне и зрелостниците. Тържествата бяха отменени или видоизменени и мнозина се чудят в що за живот навлизат сега тези млади хора. Но както при всичко друго, кризата оголи нерви и в това поле – как живеят младите хора и как си представят живота? Моментът е отличен да се запитаме: ако младите са бъдещето, що за бъдеще се задава? И дали не подсказват, че такова не съществува?

Бъдещето: неравно, но оптимистично?

Едно от забележителните открития в последното изследване „Българската младеж 2018/2019“ на Фондация „Фридрих Еберт“ е, че два от трите най-съществени обществени проблема, които младите хора (14–29-годишни) виждат, са социалната несправедливост и бедността, както и че спрямо предишните издания на изследването (от 1997 г. и 2014 г.) солидарността като ценност се издига значително в класацията на това кое е морално важно. Авторите наблюдават „нарастващо социално и колективно самоосъзнаване“ и отчетливо „споделяне на социални и прогресистки политически ценности“.

Паралелно обаче „протичат процеси на социална стратификация, които във все по-голяма степен разделят“ богатия център от бедната периферия. Това е вероятно неизбежно в страната, заемаща челното място по подоходни неравенства в Европейския съюз. Бедността и съответно осезаемостта на неравенствата са традиционно запазени за хората по социалните и географските периферии – многодетните семейства, самотните родители, самотните възрастни, „дълбоката провинция“, гетата, – а никоя от тези групи не е особено представителна за младите. Тоест, дори и младите да са чувствителни към икономическите неравенства в различните им измерения, самите те традиционно не са най-засегнати от тях или имат повече възможност „да им избягат“. Освен това с израстването идва и икономическата независимост – все пак по последни данни на НСИ всяко трето дете в България живее в риск от бедност за поредна година, което не е така за всеки трети младеж.

„Българската младеж“, както и други изследвания през годините, демонстрира, че социално-икономическите неравенства биват възпроизвеждани и подсилвани в училище и в университета. Може би това е сред факторите за повишаването на социалната чувствителност на младите, особено като се има предвид, че практически никакви усилия не се полагат за преодоляване на проблема.

Същевременно, в сравнение с преди пет години, оптимизмът за бъдещето сред младите е нараснал и като най-оптимистична възраст се очертава гимназиалната. Нещо повече: младите в България се отличават силно от общото население по (иначе малко странния) показател „преживяване за щастие“. По последни данни, докато българите като цяло са първи по нещастие в Европа, младите българи са най-често щастливи сред връстниците си на континента – „цели“ 18%. Да не би само младите да се определят като щастливци и оптимисти и какво изобщо означава това?

Самотно, отчуждено и несигурно?

Една от тенденциите, на фона на които оптимизмът и „щастливостта“ са необясними, е засилващото се чувство за самота и отчуждение сред младите хора. Възможно свидетелство за тях се открива в доклада от този месец на Световната здравна организация върху поведенията на 11–15-годишните, свързани със здравето. Медиите, разбира се, се фокусираха върху сензацията и морализаторството, като изведоха на преден план нивата на консумация на алкохол и цигари, употребата на канабис и ранните сексуални контакти. Малцина обърнаха внимание, че здравето отдавна не се мисли само физиологически и че юношите в България са на последните места по възприета емоционална подкрепа както от семействата им, така и от връстниците им. Докладът сигнализира за отчетливо влошаване на психичното благополучие на младите хора както в хода на последните години, така и с увеличаването на възрастта на изследваната група. Един от всеки четирима споделя, че се чувства изнервен, раздразнителен или че има трудности със заспиването поне веднъж седмично.

Друг вид отчужденост подсилва вероятността, ако усещане за щастие и някакъв оптимизъм за бъдещето съществуват, те да са изключително индивидуално мислени. По отношение на политиката младите хора в целия регион (поне т.нар. поколение Z) ценят демокрацията повече от предишното поколение, но същевременно изпитват огромно недоверие към официалните институции и смятат, че гражданските им права – например на мнение и на протест – са силно ограничавани. Със сигурност това е сред основните причини (макар и далеч не единствената) за изключително ниските нива на политическо участие под каквато и да е форма. За всичко това свидетелства както изследването на „Фридрих Еберт“, така и скорошен доклад на „Отворено общество“.

Трето обстоятелство, спрямо което оптимизмът и щастието започват да изглеждат съвсем като пренебрежимо и нетрайно явление, е трудовата реализация. Изследването „Българската младеж“ установява, че макар, общо погледнато, безработицата да не се свързва със страха, който е предизвиквала преди години, двата водещи фактора за намиране на работа според младите хора са късметът и произходът, тоест все неща, които нямат връзка с личните усилия. Тези, които искат да емигрират, макар да намаляват като процент, са мотивирани не просто от желание за по-добър живот, а от желание за по-добър живот, диктуван от ред и предвидимост. Излиза, че вероятно само една-две несполуки в реализацията дели 16–19-годишните от скъсване с оптимизма и щастието.

Национал-социално?

„Ромите са ясно обособени, с отчетливо най-ниски стойности от всички“, се среща често като извод в изследването „Българската младеж“. И действително това се отнася и за безработицата и трудовата реализация, и за образователните възможности, и за достъпа до възможности за пълноценно оползотворяване на свободното време, и за какво ли не.

В този план не изглежда солидарността да играе някаква роля. В скорошно проучване на Центъра за изследване на демокрацията над 70% от 14–19-годишните в България споделят мнението, че ромите са вражеско население, срещу което трябва да се прилагат изключително силови мерки. Нещо повече – от десетте страни в нашия регион, в които паралелно е проведено изследването на Фондация „Фридрих Еберт“, българските младежи са с осезаемо най-изявени националистически вярвания. 91% се гордеят, че са българи, а цели 65% смятат, че ще е по-добре, ако страната е населена само от етнически българи. И докато първото число може да бъде обяснено с до известна степен безобиден или за някои дори положителен патриотизъм, то съчетано с второто, насочва към драстично нарастване на националистическото чувство. Историята е красноречива, че всеки път, когато социалното неравенство и напрежение се съчетаят с властващ национализъм, изходът е катастрофален. А с националистите, трайно настанили се в управлението на страната, катастрофата става съвсем обозрима.

А кризата?

За данните и методологиите зад тях може да бъдат направени много уговорки вероятно. Но основната и незаобиколима уговорка сега е, че кризата с пандемията от COVID-19 много бързо направи тези данни неактуални. Ще отнеме време, докато ефектите ѝ се консолидират и осмислят, и още повече време да бъдат качествено измерени. Но и сега има индикации, че кризата по-скоро оголва и подсилва съществуващите проблеми, отколкото създава нови.

В скорошния си доклад СЗО ясно посочва, че изведените данни могат да служат за отправна точка в разбирането на тенденциите насред кризата. Да си спомним ниската подкрепа, която юношите чувстват от семейството и връстниците си, и ето: експресно проучване на Софийския университет показва, че младите са най-гневни по време на извънредното положение по-рано тази пролет, но са същевременно и най-несклонни да търсят помощ. Изследване на „Юрофаунд“, посветено на различни измерения на справянето на хората с пандемията, установява, че цели 20% от европейците под 35-годишна възраст са се чувствали самотни през цялото или повечето време за последните две седмици преди поставянето на въпроса, на фона на едва 4% в предкризисното време.

В икономически план нещата също съвсем не са розови. От Международната организация по труда предупреждават, че е много вероятно младите да бъдат непропорционално засегнати от кризата по една много проста причина: по-склонни са да се ангажират в сектора на услугите и/или във временни и несигурни условия на труд – все предпоставки за оставане без работа след удара на пандемията. Данни на PISA и коментарът им от икономиста Димитър Събев в началото на годината навременно подчертаха, че тази склонност е абсолютно налична при българските младежи.

Младите са бъдещето, уви

На младите като хора, разбира се, нищо им няма, и с това заглавие не целя да раздавам морални присъди. И да си бъдещето нямаше да представлява проблем само по себе си, щеше може би дори да бъде светлото предизвикателство, което звучи от речите, адресирани към младите, ако не беше един определен факт. А именно, че не е особено вдъхновяващо да ти се повтаря, че си нещо, което го няма и за което никого почти не го е грижа.

Защото бъдещето за вече няколко поколения не е политически и обществен проект, а просто куха дума за посочване на някакво време. И без за пореден път да се цитира Фукуяма, е известно, че се намираме в най-добрия от всички възможни светове и че „бъдещето е сега“. В този смисъл повече от всякога преди, за сега излизащите от училище посланието „ти си бъдещето“ трудно може да значи друго освен „прави същото, което правим всички, само че повече, макар и то да си няма посока и смисъл“.

Трябва да сме честни и да кажем, че не съществува обществен проект, който тези млади хора да поемат. Предполагаемо позитивните проекти са само на принципа „повече от същото“ и нито са в състояние да мобилизират, нито пък се радват на някакъв консенсус – например „да сме повече европейци“ (каквото и да значи това). Можеше един такъв проект да е поне негативен, тоест какво да се предотврати – например екологичният колапс, – но възрастните са твърде заети да спорят дали той изобщо е истина и дали не следва да имаме десетки други приоритети. Някои млади, от инициативи като „Петъци за бъдеще“ например, се опитват да формулират такива проекти от своята автентична позиция, но упоритото им маргинализиране в публичността е по-скоро потвърждение на тенденцията за отсъствие на визия за обществото и бъдещето.

Като се има това предвид, две явления са напълно закономерни. Първото е вече посоченото недоверие към властта и отказът от съществена политическа (в смисъл на гражданска) дейност. Дори и да е съзряла известна социална и екологична чувствителност, тя не успява да се превърне в общо политическо действие и институционалната среда, както виждаме, прави всичко възможно това да не стане. Ако трябва всеки да открива, осмисля и доказва каузите си съвсем сам, без да може да се причисли към някакво живо и значимо политическо тяло, потенциалът за пълноценно гражданско действие винаги ще е разпилян и ще остава привилегия на по-просветените, които могат да си позволят да го реализират. А да събират капачки и да раздават храна по Коледа за мнозина остава върхът на гражданското действие, уви – който е обикалял страната малко повече, го знае.

Второто явление е, че когато няма водещи и осмислени общественополитически проекти, тези, които се артикулират като подразбиращи се, неизбежно ще надделеят и ще интерпретират реалността. У нас, както в много други страни, това е национализмът, съчетан с идеята за добрия гражданин потребител. Не е нужно да се тормозя с бъдещето, когато е достатъчно тук и сега да съм разумен консуматор и по възможност предприемач, и горд българин, но по възможност и европеец. Но не от вчера идентичностите заместват политиката и дори най-претенциозни анализатори и платформи упорито насърчават това. Например че е важно новите млади да се чувстват европейци, но се мълчи по въпроса какво значение има това за обществото след години и защо то следва да ги интересува.

Така че, изглежда, младите все така са бъдещето, но просто като живо свидетелство за отсъствието му в обществото като цяло. Затова нека не им вменяваме отговорности, които просто няма как да поемат, и да не ги съдим, че трябва да се справят със завещаните им недъзи. Нека по-скоро ги насърчим да генерират онези идеи, проекти и мобилизации, от които и те са лишени, но от които отчаяно се нуждаем всички. А те неизбежно започват с въпроса „Какво общество искаме?“.

Заглавна снимка: Jodage / Flickr

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни