Моето „Времеубежище“

Късно вечерта на 23 май 2023 г. романът на Георги Господинов „Времеубежище“ (в превод на английски от Анджела Родел) спечели престижната награда Booker International. Едва ли има читатели на настоящата статия, които не са запознати с този факт. За романа вече много се е писало и със сигурност тепърва ще се пише. Какво бих могла да добавя?

Не искам да влизам във възникналия спор дали отличието е само за автора и преводачката, или за цяла България – и двете страни в него си имат своите сериозни основания. Давам си сметка обаче, че преживявам наградата, сякаш по някакъв начин тя е и лично за мен. Едва ли съм единствената, която се чувства така. Ето защо този път ще си позволя по-личен текст от обикновено. Защото какъв е смисълът на художествената литература, ако тя не докосва човека, а се ограничава само в професионалните анализи?

На най-горния рафт, до Мишел Турние

Започнах да чета системно книгите на Георги Господинов сравнително късно – едва преди няколко години. След като „Физика на тъгата“ ми влезе дълбоко под кожата, се опитах да се снабдя с всичко от Господинов, налично в книжарниците. Дори за един празник бях разпределила кой от близките ми кои негови книги да ми подари. Но „Времеубежище“ ме „засмука“ така, както не бях очаквала. В библиотеката на душата ми романът се нареди на най-горния рафт, до „Горски цар“ и „Метеорите“ на Мишел Турние, които в по-ранни периоди от живота ми са имали сходно засмукващо въздействие върху мен.

Между тези романи на Турние и „Времеубежище“ впрочем има сходни елементи. В тях става дума за истории на индивидуално равнище, които на следващ етап експанзират и обхващат обществените процеси. В книгата на Господинов обаче липсва метафизичният елемент на експанзирането, характерен за френския писател. Както Турние, така и Господинов прави сериозни проучвания на реални социално-исторически процеси, контексти, събития, така че литературният текст придобива фактологическа плътност. В предишни книги на Георги Господинов срещаме и Гаустин, и Ема, а главният герой – разказвач на романите, узрява заедно с тях. Абел Тифож, протагонистът в „Горски цар“, пък се появява в една-единствена, но ключова сцена от „Метеорите“.

Постепенно приближаване на световете

За разлика от Турние обаче, с Георги Господинов сме от България, освен това и двамата сме от т.нар. поколение Х, което идва след бейбибумърите. И двамата сме били деца по време на социализма и сме се учили да се справяме като големи през 90-те. Макар „Естествен роман“ да ми харесва и макар той да изразява духа на 90-те, не се припознавам в него толкова, колкото във „Физика на тъгата“ и особено във „Времеубежище“. Човек може да живее на една географска територия с някого, но двамата да обитават различни светове и да се движат по паралелни траектории.

Ала изглежда, с годините моят свят и този на Господинов (когото лично познавам твърде бегло, за да мога изобщо да кажа, че го познавам) са се приближили дотолкова, че във „Времеубежище“ разпознавам своя свят. Чувствам се споделена, защото виждам, че моят свят не е само мой. В по-предишното изречение първоначално по погрешка написах „своя страх“ вместо „своя свят“. Грешката е вярна, защото не става дума за свят само в смисъла на общество, или ако щете, на социален „балон“. Нито просто за това, че с автора ходим по едни и същи протести. А и за вътрешния ми свят – заедно с най-дълбоките му страхове.

Остаряването, смъртта, деменцията

Моето поколение остарява, остарявам и аз, колкото и да не ми се ще да го вярвам. Една талантлива журналистка, чиято работа следя (тук и тук) с интерес и надежда за бъдещето, напоследък стана на „цели“ 22 години, а съзнанието ми трудно приема как е възможно това и на колко повече години съм аз. Хората от моето поколение сме на възраст, на която на човек още му е трудно да свикне с мисълта, че по-голямата половина от живота по всяка вероятност е минала, младите ни смятат за хора на средна възраст и както е тръгнало, май-май в следващите няколко десетилетия ще се мре.

Ако нещо ме ужасява повече и от смъртта, това е деменцията. Преди няколко години участвах в социологическо изследване на близки на хора с деменция. Там научих, че вероятността човек да развие деменция е една четвърт. Една от участничките каза: „Ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.“ Това се загнезди в съзнанието ми и си остана там. „Времеубежище“ разчовърква най-големия ми страх. На моменти четенето на романа ми причинява буквално физическа болка. Особено когато разказвачът и главен герой забрави името не на кого да е, а на бившата си жена Ема – същата Ема от „Естествен роман“. Почувствах се, сякаш на мен се е случило. И в същото време бях благодарна, че страховете ми са споделени и изговорени в литературно произведение.

Що е то времеубежищен кич?

Ако не сте срещали този израз, то е, защото аз си го измислих – за да назовавам с него (в ума си, а понякога и във Facebook) две неща, които уж са различни, но всъщност не съвсем. Соцносталгията и възрожденско-патриотарският патос не просто не са ми по вкуса, а ги смятам и за опасни. Защото се опитват да подменят настоящето ни, че и възможните идеи за бъдещето с някакви идеализирани представи за миналото. И посредством това се опитват да ни набутат в свят, в който всъщност никога не сме били, но си мислим, че именно този свят е автентичният, а настоящето е ерзац. Точно това наричам „времеубежищен кич“, защото на референдума във „Времеубежище“ България гласува да се върне паралелно в две епохи – времето на националноосвободителните борби през XIX век и социализма.

За кич говорим, когато някакво произведение се опитва да имитира нещо автентично или високото изкуство. Но пък се харесва на масовия вкус. Кичът може да си има и ценни страни. Впрочем Александър, любимият ми герой от „Метеорите“ на Турние, е обсебен от събирачеството на копия на автентични предмети и копия на копията. Да не говорим, че жанрове в изкуството като попарта (а защо не и като сюрреализма) се заиграват точно с кича и го издигат до равнището на високото изкуство. Но когато става дума за подмяна на исторически периоди с цел политическата им експлоатация, кичът престава да е невинен.

Примери за времеубежищен кич: възстановки на Априлското въстание; мъжки хора̀ на Йордановден; рипане на хора̀ пред Народния театър и пред Кьолнската катедрала; ученици преписват „История славянобългарска“; водещи на национална телевизия рецитират с апломб „Върви, народе възродени“; на великденски концерт по друга национална телевизия естрадни звезди от времето на социализма пеят на фона на балет от пионерчета с минижупи; докато „Времеубежище“ получава световна награда, българското Министерство на културата награждава агент на Държавна сигурност и член на Политбюро (изпълнителния орган на БКП по времето на социализма, който всъщност управлява държавата). Може да продължите списъка сами.

Натъкванията на „Времеубежище“

Иронизирането на соцносталгията и патриотарщината във „Времеубежище“ ми помага да понасям по-леко социално-политическия живот в България и процесите в други държави, но „попадам“ на книгата и на много други места. Понякога – съвсем неочаквани. И то без да имам предвид моя добър италиански приятел Марко. След като стана онлайн свидетел на възторга ми от романа, той ми прати снимка на електронната си книга, на чийто екран се виждаше корицата на „Времеубежище“. Беше си го купил. На италиански.

Други срещи обаче имам предвид. Може би е по-точно да кажа „натъквания“. Например гледам Alabama Song в изпълнение на Дейвид Боуи с прекрасната Гейл Ан Дорси в Берлин. Боуи и Берлин си имат история. И си спомням нещо, което научих от Георги Господинов, тъй като той нееднократно е казвал и писал, включително във „Времеубежище“ – тази песен всъщност не е на The Doors, а на Курт Вайл, а оригиналният текст на немски е на Бертолт Брехт. Замислям се, че изпълнението на Боуи всъщност повече се доближава до оригинала от това на Джим Морисън. По-берлинско е. Берлин е любимият ми град. И градът, в който Господинов е писал романа. За разлика от изпълненията на Alabama Song на Морисън и Лоте Леня (съпругата на Курт Вайл), това на Боуи не е част от плейлиста на „Времеубежище“, предоставен от Господинов на „Букър“. Но пък знаковата му песен Space Oddity е в плейлиста на автора.

Друго неочаквано натъкване имах съвсем наскоро. 24 май премина под знака на наградата на Господинов и Родел и завърши със… смъртта на Тина Търнър. Тина е починала в околностите на Цюрих, където е живяла от средата на 90-те със съпруга си германец. Веднага се сетих за „Времеубежище“:

Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално. Най-добри градове за умиране.

Гледам документалния филм на HBO за Тина Търнър. Час и 41 минути след началото му се вижда изгледът от къщата на певицата. Като изваден от описанието в романа:

Цюрих е град за остаряване. Светът се е забавил, реката на живота се е утаила в езеро, бавно, спокойно на повърхността, луксът на скуката и слънце на хълма за старите кокали. Времето в цялата му относителност. Никак не е случайно, че две открития на ХХ век, свързани тъкмо с времето, са се случили именно тук, в Швейцария – теорията на относителността на Айнщайн и „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Малко по-нататък във „Времеубежище“ се разказва за швейцарските организации, предлагащи луксозна смърт срещу заплащане – асистирано самоубийство (евтаназия). Задавам си въпроса дали Тина се е възползвала от услугите на някоя. След кратко търсене установявам, че отговорът е и да, и не. Официалната информация, в която нямам основания да се съмнявам, е, че е починала от естествена смърт. Но в Швейцария тя е научила за съществуването на тези организации и дори се е била записала в една от тях. Макар и не в същата, която описва Господинов.

Пророчески роман ли е „Времеубежище“?

На фона на социално-политическото развитие в България, а и в Европа, доста хора наричат „Времеубежище“ пророчески роман. Мога да разбера защо го правят, но самата аз се въздържам от подобни квалификации. Защото човек може да ги приеме буквално и така да нареди Георги Господинов до Ванга. И до чудотворните икони и мощи на светци (от тези на Йоан Кръстител не знам вече колко скелета могат да се сглобят). След високото признание за романа е плашещо лесно той да бъде „канонизиран“ по такъв начин, че да се окаже натикан в калъпа на тази антиутопия, за чийто възход предупреждава. А на автора да му се наложи да разширява пукнатините на канона отвътре, а не отвън.

Не, „Времеубежище“ не е пророчески роман. Просто е по рядко срещан начин социално (и човешки) адекватен. Или поне адекватен на начина, по който много хора, между които и аз, възприемат света си. Включително и много далече от България.

Затова и приемам Международния Букър за романа лично. Тази награда носи признание и публична легитимност на светоусещането ми. Дава ми да разбера, че не съм просто една неконформистка, която упорито се опитва да разбива стени с глава, но всъщност се рее като свободен електрон. Или поне има възможен свят, в който не съм само това. С популяризирането на романа този свят се разширява и ставаме все повече. Защото книгите не просто описват, а и променят света. Аз сме. Но това беше от друга книга…