На гол университет – чифте отпаднали такси

В началото на последната януарска седмица правителството произведе новина, която даде на обществото нова тема за дебат. Премиерът Николай Денков огласи идеята да отпаднат таксите за студентите по държавна поръчка в българските университети. Мярката според правителството е с цел „да се подобри достъпът до висше образование на студентите от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“. Чрез нея следва да се осигури „достъпно, всеобхватно и качествено образование“. Цел е и младите хора да бъдат задържани в България, вместо да ходят да следват в чужбина.

Предложението предизвика реакции на двата полюса и между тях. Докато едни изтъкват аргумента, че по този начин много материално затруднени младежи ще получат шанс да следват висше образование, според други няма как да се постигне високо академично качество без такси, а мярката само ще натовари бюджета. Трети обръщат внимание върху възможностите за студентски кредити, четвърти – че така се обезсмислят защитените специалности в приоритетни професионални направления, като педагогика, енергетика и др., за които и сега не се плащат такси, и т.н.

Нека поразсъждаваме върху аргументите на правителството за предлагането на мярката.

Достъпност

България е най-бедната страна в ЕС, при това със силно изразено неравенство. Действително има млади (а и не толкова млади, защото човек на всяка възраст може да поиска да повиши образованието си) хора, за които и най-ниските студентски такси са непреодолимо препятствие. Те не могат да си позволят безплатно висше образование в друга страна членка на ЕС, защото не могат да покрият разходите си за живот там, а някои и не владеят чужд език на достатъчно високо ниво.

Само че хората „от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“, с отпадането на таксите няма да получат равен шанс с тези от по-високите слоеве и големите градове. Много от тях не са имали достъп до добро училище, защото няма такова в населеното им място или близо до него, както и защото липсата на пари означава също липса на частни уроци, от което следва и липса на достъп до някоя от иначе безплатните „елитни гимназии“. Означава и по-голяма вероятност за по-ниски резултати на матурите, оттам – по-малки шансове за влизане в университет.

С тези уточнения, мярката действително би направила висшето образование по-достъпно, но все пак – не за всички.

Всеобхватност

По данни на Евростат България все още е на опашката в ЕС по дял на висшистите. През 2022 г. средно 34,3% от хората в ЕС между 25 и 64 г. са с висше образование, докато България е на 21-во място с 29,8% висшисти в същата възрастова група.

От друга страна, незавидното място на страната ни в тази класация не е поради липса на предлагане. В българските висши училища има място практически за всеки. За същата 2022 година например броят на явяващите се на матура е 46 655, а местата за зрелостниците във висшите училища (общо държавна поръчка и платено обучение) – 44 014.

Не бива да съпоставяме тези бройки механично, защото някои отиват да следват в чужбина, други не издържат матурата, трети по различни причини не се насочват към висше образование. Освен това в България идват хиляди чуждестранни студенти. Ала все пак сравнението дава ясна картина за размера на предлагането.

На този фон местата за студенти продължават да се множат. Софийският университет например вече има филиал в Бургас, в който се открива специалност „Църковна археология“, както и магистърски програми „Християнско поклонничество“ и „Църковен мениджмънт“.

Добре е България да догони средния дял висшисти за ЕС, но трябва ли да бъде държавна политика всеки да има висше образование? Една страна се нуждае също от строители, готвачи и от представители на още много професии, за които не е нужно да си висшист. България и сега изпитва недостиг на работна ръка в редица области, за които и средното образование е достатъчно.

Във висшите училища се предлагат специалности за мениджмънт на какво ли не (щом вече има и църковен), например „Строителен мениджмънт“. Но ако в последните години сте правили ремонт, голяма е вероятността да сте имали проблем с майсторите – трудно се намират (особено пък добри), а и изчезват за неопределени периоди, понякога така и не се появяват повече. Рискът от твърде много мениджъри и твърде малко хора за менажиране е съществен.

Известен ми е случай, в който архитектка собственоръчно извършваше довършителни дейности по изпълнението на свой проект за вътрешен дизайн. Защото „никой майстор няма да се навие за толкова малко работа“. А самият шеф на архитектурното бюро отдели част от времето си за хамалски дейности по същия проект.

Всичко това не означава, че критерият кой да следва висше образование, трябва да е финансов. Тук стигаме до следващата цел на правителството:

Качеството

Ако е ясно как отпадането на студентските такси може да допринесе за достъпност и всеобхватност на висшето образование, то никак не е ясно как може да спомогне за повишаване на качеството му. И то не защото ще стане безплатно – в редица европейски страни също е безплатно, но е далеч по-добро от българското. А защото качеството на висшето образование у нас (с малки изключения) и без това е под всякаква критика, а отпадането на таксите няма пряко отношение към него.

Ще дам няколко примера за „качеството“ на университетското образование в България от последните години. С едно изключение, те са все от Софийския университет. Няма да конкретизирам кои са специалностите и героите на историите, защото конкретните случаи не са някакво изключение, а са възможни поради общото равнище.

• Библиографията на дипломна работа, оценена с шестица, се състои основно от медийни публикации. Например се цитира американската философка в областта на джендър изследванията Джудит Бътлър през ултраконсервативната мислителка Габриеле Куби, и то по публикация в жълто издание. Това е като да цитираш Истанбулската конвенция през Корнелия Нинова, цитирана от ПИК. Студентката е подходила към темата с критична рефлексия и е свършила сериозна работа, но никой не я е научил как се работи с източници, как се структурира дипломна работа и как се цитира. И най-вече – че трябва да се четат книги. А отличната ѝ оценка е знак, че тези неща не се изискват от нея.
• Преподавателка проверява писмените работи на цял курс (от по няколко страници всяка) за общо половин час. Отказва да даде обратна връзка на студентите, които се осмелят да я питат защо са получили една или друга оценка.
• Друга преподавателка издава книга със записките от лекции, които чинно си е водила като студентка. Авторката на въпросните лекции не ги е публикувала, така че трудно може да се бори за правата си.
• Авторитетен и известен в публичното пространство професор обяснява на студентите си какво са транс хората така: „Ами аз мога да реша, че съм делфин.“

Тази трагична ситуация не се оправя с такси или с премахването им, а е необходима цялостна реформа в образованието – от началното до висшето.

Задържането на младите хора в България

Малко вероятно е критична маса младежи да отиват да учат в чужбина, защото в България им е по-скъпо. И съответно да се върнат веднага щом разберат, че студентските такси в родината им са отпаднали. Както вече стана дума, дори да няма такси, издръжката на живота в западноевропейски университет в общия случай излиза по-скъпо, отколкото в България. Да не говорим за Великобритания или САЩ, където се плащат такси, но това не спира доста студенти от България.

Защо тогава много зрелостници избират университети в чужбина, където трябва да се справят с чужд език и чужда култура, да плащат скъпи квартири? Защото знаят, че качеството в българските висши училища не е добро, и искат по-високо. Много от тях не харесват и средата в България; за тях следването в чужбина е и опит да се установят трайно някъде другаде.

Някои биха се върнали по родните си места, ако се създадат подходящите инфраструктурни и икономически възможности, които да направят живота им там привлекателен. Други са заминали, за да избягат от социалната среда – от корупцията, връзкарството, расизма, хомофобията и т.н. И едните, и другите надали ще бъдат привлечени от отпадането на студентските такси.

България впрочем привлича студенти от чужбина. По-голямата част се насочват към медицинските специалности. А в тях повече от половината чуждестранни студенти са от европейски страни. За обучението си в това направление студентите от чужбина плащат такси, каквито някои от тях в родината си не биха дължали.

Но в Германия например приемът в медицинските специалности е ограничен и за него се изисква отличен успех, какъвто малцина имат. По-лесно е за един чужденец да го приемат в България, а после може да работи в родината си и с диплома от български университет. Някои успяват да се прехвърлят във висше училище в родната си страна още по време на следването.

Огромната част от чуждестранните студенти в медицинските специалности не остават в България, за да попълват вакантните места за лекари, стоматолози и фармацевти, а се връщат по родните си места. Но те не са и целева група на мярката на правителството с отпадането на таксите.

Реформи, реформи, реформи

Ако нещо може да накара младите хора масово да поискат да следват висше образование в България, това е само доброто качество на образованието – ни повече, ни по-малко. Кой обаче може да зададе критериите за добро качество?

Пазарът на труда не е достатъчен критерий по ред причини. Например завършилите определена специалност може да си намират работа по специалността не защото добре са научени, а поради недостиг на специалисти в тази област. Други може да са получили образование на световно равнище, но в страната им да няма пазар за техните умения.

Оценяването по формални показатели, като брой публикации в реномирани издания, е подходящо за точните и природните науки, но не и за хуманитарните, особено в страни с непопулярни езици.

Критериите за оценка се определят от хора, поради което е все по-трудно да се отсее зърното от плявата, защото некачественото образование се възпроизвежда на всички равнища. Затова е необходимо да се реформира цялото образование.

Защото училищата произвеждат млади хора, които не са функционално (нерядко и буквално) грамотни, но пък могат да възпроизвеждат патриотични клишета. В университета може не само практически всеки да влезе, а и да завърши. И даже да получава оценки на изпити, на които не се е явявал, от преподаватели, които не преподават по съответните дисциплини. Може да защити дисертация и да се хабилитира с преписване – ако в един университет не мине номерът, ще го вземат в друг. И професор може да стане.

Само че образователните реформи са непопулярни. Пак ще се почне с „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“ (дори никой да не смята да прави подобно нещо). А ефектите от реформата ще проличат след много години. Нужна е сериозна политическа воля и смелост, за да се осъществят, плюс компетентност и способност за мислене в перспектива – коя реформа какви последствия ще има. Далеч по-лесно е да премахнем студентските такси.