Може ли протести в България да свалят днес правителство? Не бързайте с отговора. Не последните големи демонстрации на обществено недоволство, събрали хиляди на жълтите павета срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, свалиха кабинета Орешарски, а гърмежът на Корпоративна търговска банка (КТБ) през юни 2014 г. Не протестите за цената на тока свалиха Бойко Борисов през 2013 г., той се самосвали.

За какво се бунтува днес гражданството

Заради ниско заплащане и дългогодишно игнориране на проблеми, плод на нереформирани обществени системи – като протестите на медицинските сестри, на полицаите и надзирателите в затворите, на майките на деца с увреждания.

Заради липса на ефективна съдебна система и контролирано правосъдие, проявявани чрез определени назначения в съдебната система, (без)действия на прокуратурата, оневиняване на компрометирани публични личности.

Заради лоша инфраструктура – пътища, ВиК системи, некачествени ремонти, прекомерно застрояване, нов асфалт.

Заради екологични каузи – в защита на уникалността на българската природа, за чист въздух, които събират и най-многобройна подкрепа.

Заради стратегии и документи – като Истанбулската конвенция и Стратегията за защита на детето, представени като дело на Антихриста, който идва от Запад.

Заради интересите на отделен бранш или бизнес – срещу забраните за тютюнопушене, срещу законовите ограничения за шум и др.

Някои от тези протести постигат целта си, други – не. Зависи колко души засягат и как реагира обществото на тях. Дори и да се ядосаме на неуспешните, след няколко залпа във Facebook се кротваме.

Майстори сме на клавиатурата, не на меча. И после пак от същото – примирение, тихо отчаяние, шумен хейт.

Толкова силно обществено недоволство, като стачките и гражданското неподчинение през зимата на 1996–1997 г. в цяла България, довели до падането на кабинета на БСП, оглавяван от Жан Виденов, няма как да се случи. Да се надяваме, че и подобен катаклизъм също. Носталгираме по големите митинги и демонстрации от зората на демокрацията/началото на Прехода, както родителите ни по „истинската луканка“ и „Eдна българска роза“. Но гневът прекипя, и надеждите също, мечтите изветряха. Проповедниците се охраниха, станаха шутове, политици, консилиери. В страната днес се е възцарила стабилност.

Адептите на ГЕРБ и управлението на Бойко Борисов тълкуват липсата на значимо недоволство като задоволство от добрата власт, създала стабилност, достроила три магистрали, санирала близо 2000 панелки и смазала контрабандата на цигари. Ами затова са адептите – за да пишат панегирици. А възмущение има, и гняв също, няма обществена енергия, която да ги направи видими.

Къде е обществената енергия

Наистина, къде? Преходът я попиля. Част от нас могат да простят разбогатяването на назначените милионери, но не и обезнадеждаването и усещането за детерминизъм на промените.

Липсва критична маса хора. Повече от една пета от населението е на 65 и повече години. Средната възраст в градовете е 42,8 години, а в селата – 46,4 години. Едните са твърде болни и стари, за да стоят дълго време прави, другите – твърде конформисти, за да протестират. Шепата млади са дистанцирани от политическото, както става ясно от резултатите от изборите.

Средната възраст в съседна Турция е с над 10 години по-ниска от тази в България – малко над 30 години, видно по лицата на ликуващите в Истанбул след затвърдения избор на Екрем Имамоглу за кмет на мегаполиса. „Арабската пролет“ бе дело на младите и гневните, „зелената вълна“ на изборите за Европейски парламент също е доминирана от тях.

Къде е България – май последните млади идеалисти загинаха в Априлското въстание преди близо век и половина.

Впечатляващи са многохилядните протести срещу чешкия премиер Андрей Бабиш, чиято оставка искат заради злоупотреби с европейски фондове. Но Чехия е една от страните с най-ниска емиграция в ЕС. Нещо повече – там имигрират хиляди, само за първите 9 месеца на миналата година това са 26 100 души – 43 100 са влезли, 17 000 са напуснали, така че това е резултатът. Само през 2018 г. България е била напусната от 31 159 души, мигрирали в ЕС (общо 1,1 млн. българи са извън страната). И както показва чешката статистика, част от тях са отишли и в Чехия – 1400, а към тях са се присъединили и 8900 украинци, 3900 словаци, 1500 румънци.

Комфортно за българската власт – все повече възрастни и застаряващо население, хората в работоспособна възраст мигрират в други проспериращи европейски държави. В родината оставаме повече от тези, (с)мачканите от тоталитарната държава и възпитавани като страхливци; онези короновани от Прехода свинари; още от новите роби с ипотеки, заеми и деца за отглеждане. Но Борисов вече не се възмущава от човешкия мат’рял, останал тук, както през 2009 г., когато беше кмет на София и пръв по рейтинг.

Такава глина му е нужна.

Някои от недоволните все пак ще получат нещо. Шансът им е, че се възмущават гласовито в година на избори – европейски и местни. Така протестът на медицинските сестри, които получават по 8–9 лева на нощно дежурство и работят през ден по 12 часа, доведе до обещано повишение на заплатите, макар и не на две минимални, за което настояваха. И ако това временно ще потуши недоволството, няма да реши проблема с нереформираната система на здравеопазване, нито откъде ще се вземат още медицински сестри.

За левче на час нощно дежурство вместо сегашните 25 стотинки протестираха на националния си празник 5 юли полицаите и надзирателите в затворите. (По някаква странна ирония на толкова падна субсидията за партиите в останалите 6 месеца от годината.) Излязат ли униформените на протест, получават каквото искат – така в годината на Европредседателството се сдобиха с увеличение на парите си. Но и левчето няма да реши проблема с кадрите – в системата на МВР влизат все повече хора, които просто не стават за полицаи, а комисиите си затварят очите.

По нещо ще бъде подхвърлено и на хората из страната, които искат малко асфалт, пешеходна пътека, обиколен път, редовен транспорт.

Като няма друго, и на това ще са доволни.

В своя труд „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър развива идеята, че прогресът идва по пътя на пробите и грешките. Попър осъзнава, че самата демокрация „не трябва да се разглежда просто като лукс, нещо, което дадена страна може да си позволи само след като е стигнала определен етап на развитие. По-скоро самата демокрация е предпоставка за прогреса“.

Ами не прогресираме.

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев

Емилия Милчева

Емилия Милчева

Журналистка. Вярва в критичния ум, любопитството и щипката лудост.