На север: Острови от вълна сред вълните на Атлантика (първа част)

Пристигнахме в пълна тъмница, мокър, хладен вятър ни забрули за добре дошли. Разпънахме палатката на една прогизнала поляна и се заслушахме в неравномерното барабанене на капките по платното. Вече на сухо и в топлия спален чувал, дъждът ми се струваше като нежна приспивна песен. Сутринта, щом дръпнах ципа на вратичката, слънчев лъч проблесна в очите ми и за първи път осъзнах къде се намираме. Пред мен се ширеше синият океан и от него бяха изникнали няколко яркозелени острова, стръмни като планини. Полярни буревестници плавно се спускаха, почти докосваха водната повърхност, плъзгаха се на сантиметри от нея и наново се издигаха с все същата грация. В далечината пориви на вятъра оставяха следите си в морето, сякаш нещо невидимо близваше водата и я разнасяше на хиляди малки капчици във въздуха. Бях тук, чувствах мократа трева по пръстите си и знаех, че не е видение.

Два пъти имах късмета да посетя Фарьорските острови и да палаткувам на шест от тях в два различни сезона. Но не си представяйте екзотични дестинации като Канарските или Карибските острови, а по-скоро архипелаг, брулен от северноатлантическия вятър някъде между Норвегия, Шотландия и Исландия. Осемнайсетте острова са с разнообразен релеф, някои – със стръмни зелени поляни и отвесни базалтови скали, а други – разчленени от фиорди, каменисти заливи и черни плажове, неуморно изложени на шлифоването на соления океан. Въпреки това почти всички са обитаеми. От хиляди овце, хора, диви зайци и птици – всички те изложени на произвола на времето и милостта на океана.

Името на островите означава „острови на овцете“, при това с право, защото и до днес животните са почти два пъти повече от населението.

През цялата година овцете пасат навън, тъй като естествени хищници на островите няма, а вълната им ги пази от студа и вятъра благодарение на високото си съдържание на ланолин – мазен секрет по вълнените влакна, който я прави водоустойчива. Това е една от най-топлите вълни в света и стара местна поговорка гласи: Ull er Føroya gull (Вълната е фарьорското злато).

В продължение на векове сръчните фарьорски ръце са я обработвали, а след това изплитали топли пуловери с характерни местни шарки, дебели чорапи и специални ръкавици с по два палеца. Плетените изделия били безценни за местното население, но служели и за ключов износ и разменна стока срещу сол, захар, кафе и други. Когато мъжете тръгвали за риба, жените им оставали у дома да предат и плетат, както и да поправят вече поизносените дрехи.

Типично е, че колкото повече разноцветни нишки се вплитат, толкова по-топъл и с по-добра водоустойчивост е пуловерът, затова и измислянето на все по-сложни шарки винаги е било любимо занимание.

Широко разпространени били и ръкавиците с два палеца, така че, щом едната страна се поизноси от тегленето на рибарските мрежи, да могат да я обърнат с опакото и ръкавицата да има втори живот. В книжарниците днес се продават каталози, събрали всички открити фарьорски плетки и шарки, които продължават да вдъхновяват млади и стари плетачи и днес.

За съжаление обаче, в наши дни вълната, която се продава там, не е от фарьорски овце, а най-често от шетландски, новозеландски, исландски, перуански и други. Или дори и да се намира такава, тя често е смесица с вече споменатите – в неизвестно съотношение. След разговори с не един местен овчар научих, че ежегодно хилядите килограми остригана вълна, която притежава страхотни качества, бива изхвърляна или чисто и просто изгаряна. Обяснението – нямало пари във вълната.

Но как „фарьорското злато” се превръща в пепел?

Нямало машини, които да я предат, нямало и хора, които да се занимават с това... Разказаха ми, че някои ентусиасти се опитват да я изпращат във Великобритания или Германия, за да се изпреде от нея прежда и после да я върнат за продан в родината, но разбира се, тази разходка оскъпява крайния продукт до такава степен, че тези, които могат да си го позволят, са твърде малко.

Овцете на Фарьорските острови живеят почти като диви животни, защото са целогодишно навън на самотек. Те впечатляват с умението да се справят в екстремни условия, само и само да достигнат най-свежата зелена тревичка – катерят се по главозамайващи урви, спускат се в стръмни каньони, промъкват се из немислими скривалища. Един овчар ми разказа, че ги събират три пъти годишно: през зимата, за да им дадат лекарства и допълнително сено, през лятото, за да ги острижат, и през есента, за да изберат кои ще оставят, заколят или подберат за разплод.

Стадата всъщност са колективни и овцете се разпределят според това кой колко земя притежава. Това означава, че почти всеки фарьорец има определен дял овце. Все още до къщите съществуват hjallur – малки дървени колибки за сушене на месо и риба, които са силно проветриви, така че морският вятър да изсуши и по естествен път да осоли месото и рибата. Всеки разполага със свои запаси месо и такова почти никога не може да се намери в супермаркетите. За сметка на това в магазините е пълно с агнешко от Нова Зеландия или Исландия, което е шокиращо предвид броя на местните овце. Същото важи и за сушената риба, най-често внос отново от Исландия, при все че и за Фарьорските острови тя е основен поминък. Всичко това ме кара да се надявам, че традициите все още са живи и хората сами осигуряват храната си, съответно няма нужда да я купуват.

Един ден в селцето Gásadalur, попаднахме на бележка от местен, който продаваше типичното skerpikjøt – сушено и естествено осолено агнешко, престояло окачено във въпросните hjallur поне шест месеца. Похлопах на зелената дървена порта на типичната фарьорска къща и ми отвори брадат фарьорец, който ни заведе до своя сушилник за месо. Там избрахме един агнешки бут и той обясни, че е най-вкусно на тънки резени върху филия с масълце. Послушахме съвета му и след малко вече режехме неуверено от сушения бут. Вкусът беше наситен, подобно на някое плесенясало сирене, и едновременно с това пристрастяващ.

Други страстни любители на особено добрия вкус обаче стигат до крайности и тук ще ви разкажа за две срещи с тях.

Тръгнахме по необозначен планински път, който се изкачваше постепенно до скалист ръб и оттатък ръба следваше стръмно нанадолнище. Заслизахме внимателно, а гледката насреща комбинираше островърхи планини, водопади, изливащи се право в морето, и скромен залив с тучна поляна, точно като за нашата палатка. Всичко това беше постоянно загръщано от валма облаци и препускащи мъгли. Бяхме изминали сигурно половината път надолу, когато съзряхме трима катерещи баира. Предупредиха ни, че нататък пътят е изключително труден и измамен, затова разумно обърнахме посоката и изкачихме на бърз ход стръмнината, по която току-що се бяхме спуснали. Оказа се, че тримата фарьорци се прибирали по този път, след като оставили два бивола в долината с тучната поляна, която си бяхме набелязали и ние. „От онази трева долу става най-вкусното месо!“, намигна с лукава усмивка единият от тях. Цял ден вървели с биволите, оставили ги и сега със сетни сили катереха последните скали по урвата. Явно си заслужаваше усилията! Щом стигнахме отново ръба, ни показаха друг, по-обиколен път до жадуваната от нас и биволите поляна. Чифтокопитни не срещнахме, но попаднахме на тайна ловна хижа, която приютявала ловците на диви зайци години наред. Вътре имаше тетрадка, в която местните бяха описвали перипетиите си около лова, а аз бях приятно учудена, че разбирам повечето от написаното, тъй като фарьорският език изключително се доближава до исландския. Оказа се, че зайците били внесени на островите от Норвегия през ХIX век като допълнителен източник на храна. Внесените диви зайци, които в норвежките планини зиме сменяли козината си с чистобяла, изменили зимната си премяна в синкавосива с бяла опашка, за да се вписват по-добре в не толкова снежните зими на островите.

При среща с друг местен овчар научихме, че синовете му всяка година закарвали овцете с лодка до най-отдалечената и стръмна част на един от островите. Мястото било обрасло с ароматна ангелика, наричана у нас пищялка, която овцете обожавали, и после специфичното ѝ ухание оставало във вкуса на агнешкото. Затова двамата сина качвали напролет 40-килограмовите овце на въпросното място и ги прибирали наесен вече 80-килограмови, като цялото пренасяне на своенравните овце от и на лодката било доста рисковано. Всеки път, продължи овчарят, жена му умирала от страх за двамата си сина, тъй като неведнъж в неспокойните води по тези места имало лодко- и корабокрушения.

Освен на овцете, стопанството на страната разчита и на рибата. Географското положение предразполага към прекрасен улов, а фарьорците са умели рибари от векове. Преобладават атлантическата треска, скумрията и херингата, както и морският дявол, атлантическата камбала и др. Рибата е основна част от менюто на фарьорците и все още има хора, които я ловят малко преди вечеря.

Днес на много места в по-тихите заливи има и развъдници за сьомга. Още жива тя се пренася във фабрики, където се разфасова и изпраща по света. В тези развъдници обаче лесно се развиват болести и паразити сред рибите, а също така се използват вредни химикали, които вкупом замърсяват водите извън развъдниците и вредят на цялостната морска екосистема.

През последните години все повече се развива събирането на водорасли и производството на продукти от тях. Водораслите поглъщат енергия от слънцето и се хранят с въглероден диоксид, така че едновременно служат за пречиствателни станции на океана и имат безброй приложения – като заместител на месото, хранителни добавки, фураж за животни, за направа на опаковки от биопластмаса и дори за биогориво. Има бъдеще във водораслите и днес се откриват все повече полезни приложения в медицината, козметиката и хранителната индустрия, стига да се подходи с известна доза изобретателност.

Подложени на северния променлив климат, обсипани с овце и обкръжавани от риба и водорасли, Фарьорските острови придобиват все по-голяма популярност и като туристическа дестинация. Двата начина да стигнете до тях са с кораб или с полет до единственото летище, което е еднопистово. На място страната разполага с прекрасни пътища, впечатляващо количество междуостровни тунели, модерни фериботи и дори хеликоптери за обществен транспорт. Но повече за това – в следващата част, защото пътуването между островите и срещите с местните продължават...

Дъждът се сипе като през сито и ситни по разрошените от вятъра коси. Вървим през ниските растения и току разменяме погледи с овцете, които любопитно надигат глави от опосканата трева. Възрастните ни поздравяват с по едно „беее“, а сгушилите се до тях агънца гледат с големи очи като нарисувани в детска книжка. Щом подминаваме, започват да сучат от майките си и енергично да махат с опашка.

(Следва продължение.)