На север: Снежни лета в една исландска хижа (първа част)

Ето че плаването на север ни отвежда и до Исландия. Тя е все по-приканваща и загадъчна, но същевременно и все по-посещавана и разгадавана. С население от едва 395 000 души (2024 г.) и поток от туристи от над 2 млн. годишно, Исландия е своеобразен феномен. За територия, малко по-малка от тази на България, разнообразието от природни забележителности е впечатляващо. Този остров по средата на Северния Атлантически океан е създаден от хиляди вулканични изригвания между постоянно раздалечаващите се Евразийска и Северноамериканска тектонска плоча, така че

страната практически се уголемява с по 2 см годишно.

През последните години Исландия попада в новините у нас заради зачестилите вулканични изригвания. Но този остров не е само бълбукаща или изстинала лава, а много повече. В това се уверих през няколкото години, в които живях там, като учих, работих, къмпингувах и правих разнообразни преходи с близките ми хора. Тук ще ви разкажа за едно особено място далеч в исландските планини, което беше мой дом в продължение на две снежни лета. Но най-напред нека си го представим...

Живея и работя в зелена хижа с червен покрив, построена насред блещукаща лава отпреди няколко хилядолетия. Земята тук е съчетание от ситен пясък и едри парчета лъскаво черно стъкло – вълшебния многоъгълен обсидиан. Хижата се намира в средата на огромна калдера с диаметър около 12 км – преди милиони години на това място е имало планина, която след освобождаването на магмата изпод основите ѝ постепенно се вдлъбва в котловина.

Близо до хижата бушуват горещи извори, които я затоплят чрез специална система. Водата от чешмата се носи от ручей топящ се сняг, който препуска по многоцветните камъни. Потокът се слива със себеподобните си в пълноводна река, която все по-стремително си проправя път сред тесни отвесни каньони и вае страните им, докато не се разлее нашироко по заоблените скали в равнината.

В далечината се белеят няколко ледници столетници, отразяват слънчевите лъчи и ослепително искрят. От краищата им зеят ледени пещери и приканват в тъмните си коридори, проблясващи загадъчно от пукнатините. Ледът на входовете обаче непрестанно се топи и капе заплашително. В следващия миг се срутва на огромни късове и се предава пред горещите извори наблизо. Нажежена в земните недра, водата извира и клокочи в яркочервено и сивкавосиньо, оцветява в контрастни багри заобикалящите я камъни и чертае абстрактни окръжности. Земята кипи от живот, изпуска топлина, диша и издиша, докато водата и вятърът дълбаят формите ѝ с нестихваща сила.

Водопади се спускат шумно един подир друг, смесват ледените и жарките извори и вият меандри измежду оранжевите скали. Стръмни чукари се издигат в причудливи форми и отдалеч напомнят същества, застинали във времето. Яркозелени мъхове омекотяват като възглавнички нащърбения релеф на лавата, разстилат се навред и уютно приканват за почивка. Тук-там сред вулканичната пустиня зеленеят оскъдни поляни, на които си почиват овце. Необезпокоявани, те опоскват малкото жълти цветя наоколо, докато черно-бели снежни овесарки любопитстват, чуруликат и отлитат.

Такъв спектакъл представяше природата, но често гъстата мъгла спускаше завесите и скриваше всичко от погледите ни. Подобно време е типично за исландските планински земи (исл. Hálendið, англ. Highlands): ненаселени и труднопроходими райони във вътрешната част на острова, с достъп чрез неравни планински пътища, отворени само през лятото. Населените райони на страната са основно по крайбрежието, защото океанът поддържа сравнително устойчива температура през годината. Затова и големите градове, като столицата Рейкявик и Акурейри, са разположени до морския бряг.

Всичко останало отвъд заселената част са яркозелени планини без гори, безкрайни черни пустини без камили и пълноводни ледникови реки без мостове. Неведнъж

тези почти извънземни места са използвани от НАСА за трениране на космонавти за стъпването на Луната през 60-те години, а само преди няколко години беше изпробван и прототип на марсоход за бъдещи мисии на Марс.

Именно там устояват на времето няколко скромни хижи на Исландския туристически съюз, достъпни само от юни до септември. В една от тях работих заедно с приятеля ми в продължение на два сезона. Нашата хижа е част от най-популярния няколкодневен планински преход в Исландия – Лойгавегюр (исл. Laugavegur – словосъчетание от laug ‘горещ извор’ и vegur ‘път’, или в превод „Пътят на горещите извори“).

Подобно на преходите Ел Камино де Сантяго в Испания или Ком – Емине у нас, се върви от хижа на хижа или се нощува в палатка на определените за целта места. Преходът от местността Ландманалойгар до Тоурсмьорк е 55 км, но може да бъде удължен с още 25 км, преминаващи между ледниците Мирдалсьокутъл и Ейяфятлайокутъл¹ до популярния водопад Скоугафос. Макар да не впечатлява с надморската си височина (400–1100 м), теренът се води планински. В по-голямата си част земната маса се състои от различни видове вулканични скали – риолит, обсидиан, базалт и др. Растителността е оскъдна, срещат се предимно мъхове, но и някои видове ниски растения.

Единствените диви животни са арктическите лисици, с черна козина през лятото и бяла през зимата, както и няколко вида птици, като снежните овесарки, тундровите яребици и гарваните. Други животни, на които човек може да попадне в изобилие, са овцете – те принадлежат на местните фермери, които лете ги пускат да пасат на воля по дивите места, докато не ги приберат отново наесен. Тази практика е типична за исландците, но и за други северни народи, като фарьорците, където по-големи хищници на практика няма.

Околността е природен парк, наречен „Фятлабак“ (исл. Fjallabak, в превод „Зад гърба на планините“) – геотермално активен, богат на горещи извори и често разтърсван от безобидни земетресения. Едно нещо обаче няма – дървета – и така гледката се простира на десетки километри във всички посоки. Освен това през юни и юли дните са дълги и нощем не се стъмва напълно, тъй като Исландия е досами Полярния кръг. Същинските бели нощи, когато слънцето не се скрива зад хоризонта, започват от 66-тия паралел нататък. Нощите са бели не само заради светлината навън.

Макар да е краят на юни, вали сняг на парцали хоризонтално – типично за Исландия. Едрите снежинки се наслояват по прозореца, докато не затулят изцяло „зрелището“ към пристигащите в хижата. Малкото звънче на вратата зазвънява и туристите влизат грохнали и с жвакащи обувки. Въздъхват, съвземат се от топлината и изстискват подгизналите си ръкавици. Били планирали да палаткуват тази вечер, но на бърза ръка решават да платят четворната цена за място в хижата. Приемам ги и си мисля как предния ден семейство с деца на по 4 и 6 години спаха на палатка в снега и бяха дори въодушевени от това приключение. Същевременно обаче си спомням ясно как при първото ми идване тук преди няколко години и аз бях една от тях – брулена от вятъра, капнала от газенето в кишата, мокра до кости и в отчаяна нужда да се приютя някъде на сухо и топло.

Когато предприехме прехода Лойгавегюр през 2020 г., имаше метри сняг. В продължение на шест дни вървяхме по няколко часа и преминавахме от един пейзаж в друг, като от картичка. Бяхме избрали да палаткуваме, така че на гръб носехме раници с всичко нужно: палатка, постелки, спални чували за ниски температури, тенджерка, котлон и газова бутилка, суха храна и сухи дрехи. Това беше първият ми преход, през който пренасях къщичката си на гръб. От ден на ден срещите с всеки хижар ни вълнуваха все повече. Да посрещаш и изпращаш туристите и да оставаш в онези прекрасни места изглеждаше като мечта. И ето че няколко години по-късно тя се сбъдна.

 (Следва продължение.)