На север: Снежни лета в една исландска хижа (втора част)

<< Към първа част

Дойде август. Дни наред ветровете са със скорост 70 км/ч, вали обилно, снегът преминава в дъжд и обратното. Повечето туристи не са подготвени за зимни условия и молят за място в хижата, искали да палаткуват, но такъв вариант в това време няма. „Не погледнахте ли прогнозата, преди да тръгнете? Не чухте ли, че идват страшни ветрове? – питам ги, а те смутено клатят глави. – Излагате се на опасност, ветровете в Исландия могат да ви повалят, а спре ли човек да си почине, измръзването идва неочаквано бързо.“ Тази вечер хижата е със свръхколичество матраци, оползотворен е всеки метър, приютяваме и последния стигнал дотук. Надяваме се останалите да са направили обратен завой навреме...

Бяхме назначени за хижари в една от високопланинските хижи в Исландия. Нейното привидно сложно име – „Храпънтинюскер“ (исл. Hrafntinnusker) – е и името на местността. Дългите думи в исландския език се състоят от множество прости като в немския. В случая с „Храпънтинюскер“ се започва отзад напред: „скер“ е братовчед на английското skerry, означаващо „скален остров, шхери“, а „храпънтина“ означава „обсидиан, вулканично черно стъкло“. Но загадката не се изчерпва с това, защото вместо международната дума „обсидиан“ исландците създават своя сложна дума от „храпън“ ‘гарван’ и „тина“ ‘камък’. Тоест

„Храпънтинюскер“ буквално означава Скалният остров на гарвановия камък.

Името много подхожда на местността, която в периметър от 3 км е обсипана именно с лъскавия като гарванови пера камък. Съседните ни хижи също имаха подобни живописни имена, като „Аулфтавахтън“ – Езерото с лебедите, „Квангил“ – Каньонът с лечебната пищялка, или „Тоурсмьорк“ – Долината на Тор.

Във всяка хижа работят между двама и шестима хижари, които се подготвят за цялото лято с хранителни запаси, тъй като най-близкият магазин е на 3–4 часа път пеш, а после още толкова с автомобил по неравен планински път. В моя случай бяхме двама и работихме в продължение на три месеца.

Ежедневно приемахме по стотина туристи – в хижата, къмпинга или просто преминаващи.

Осведомявахме ги за времето, за допълнителни живописни пътеки наоколо, както и за състоянието на пътя до следващата спирка от прехода. Отговаряхме за това хижата да бъде приветлива и уютна, както и колчетата по пътеката да бъдат видими дори и в мъгла. При възникнали проблеми оказвахме помощ и намирахме решения. Продавахме ограничен набор от суха храна и други полезни неща, като ръчно плетени ръкавици, чорапи и шапки от топла исландска вълна.

През летните месеци постоянно имаше или топящ се сняг, или нов снеговалеж. При откриването на сезона през юни всичко бе потънало в три метра сняг, затова трябваше да изкопаем снежен тунел, за да стигнем до вратата. С лопати оформихме импровизирано стълбище в снега, което с всеки следващ ден се снишаваше от топенето. Отварянето на вратата също си беше усилие, тъй като снегът бе натежал от едната страна на къщата и бе изместил всички прави линии.

В началото на сезона ни закараха с огромен планински автомобил. За лятото се бяхме подсигурили с десетина кашона зимнина и провизии. Предварително бяхме приготвили десетки буркани с конфитюр от ръчно брани боровинки и ревен, както и най-разнообразни ферментации – кисело зеле, червено цвекло и моркови. Бяхме купили 20 кг брашно от пшеница, ръж и ечемик, за да си правим квасен хляб и палачинки. Имахме и домашно кисело мляко и сирене. Запасихме се колкото можахме с пресни плодове и зеленчуци, както и със суха храна, като ориз, булгур, паста, леща, боб, нахут и др. От време на време приятели ни идваха на гости и ни носеха шоколади и кафе, а мама пък изпращаше с колетчета сушени гъби и домати, ядки и вкусни рибни консервички. В останалите случаи слизахме пеш 12 км по планинска пътека и 500 м денивелация до съседните хижи. Оттам до града се стигаше със специален автобус, който прекосяваше три реки по пътя си.

Електричеството в хижата се осигуряваше от соларни панели, а водата се набавяше от близката ледникова река. Отоплението представляваше сложна система, свързана с горещ извор, който поддържаше температура до 20 градуса. Затова в добре затопленото коридорче изсъхваха и най-мокрите якета и обувки. В края на сезона през септември обаче водопроводните тръби замръзваха и носехме вода на гръб от близката река. Хижата разполагаше с три помещения с легла и матраци без чаршафи, тъй като всеки си носеше спален чувал. Освен трите общи спални за 50 души имаше и кухня с котлони и посуда, тъй като всички туристи си готвеха сами. Често идваха и организирани групи с екскурзовод, който вечер влизаше в ролята на готвач.

Мобилен обхват имаше само по височините, но за работа разполагахме с безжичен интернет от сателит. Когато връзката изчезнеше, се катерехме по близкия хълм с лаптоп в ръка в слънце и мъгла, за да проверим прогнозата за времето и да можем да информираме туристите. За къмпингуващите имаше заслон, както и импровизирани заоблени стени от обсидиан, които предпазваха палатките от силните ветрове. С другите пет хижи общувахме чрез радиостанция.

Всеки петък вечер след края на работния ден по традиция се провеждаше конкурс по радиопоезия.

Темата се даваше предния ден и всяка хижа се включваше със стихотворение, плод на споделено творчество. След като всички творби се изчетяха по шумолящата радиостанция, участниците даваха оценки и победителите получаваха правото да измислят темата за следващия път. Стихотворчеството ни сплотяваше, когато времето не позволяваше на нас, хижарите, да си ходим на гости. Освен по радиостанцията, понякога си изпращахме и истински писма, пренасяни от хижа на хижа чрез наземните ни пощенски гълъби – туристите.

При спешни случаи на линия беше планински спасителен екип, който пристигаше с автомобил за първа помощ или с медикоптер. През сезоните имахме случаи с навехнати крайници, алергични реакции, камъни в бъбреците и сърдечни проблеми. Първата помощ и транспортът до болнично заведение са безплатни за пострадалите, тъй като държавата ги осигурява. Но тъй като пострадалите често се оказват недостатъчно подготвени чуждестранни туристи, някои исландци не желаят да плащат данъци за спасяването на хора, които не знаят къде са тръгнали.

На няколко километра от хижата е издигната каменна пирамида в памет на загинал преди десетина години младеж. Той пренебрегва съвета на местните да не тръгва заради очакваното влошаване на времето и буря. Подценява прогнозата и без карта, навигация или представа за пътя се изгубва и изпада в хипотермия. Спасителните служби го намират твърде късно. Въпреки строгите мерки, подобен случай имахме и ние:

Беше 29 юни, а навън се вихреше снежна буря. В 18 ч. ми се обадиха от 112 – възрастен мъж се е загубил по пътя. Вероятно е наблизо, но не може да продължи, защото е изтощен и не знае накъде да върви. В подобни ситуации обикновено отговаря местната спасителна служба, чийто пункт е на около 10 км, но предвид факта, че човекът вероятно е близо до хижата, ни помолиха да го потърсим. Бързо облякох непромокаемото яке и светлоотразителната жилетка, приготвих вода, шоколад, допълнителен чифт ръкавици и с бинокъл на врата и радиостанция на колана хукнах да го търся. Снежната буря беше поутихнала, но видимостта беше лоша – като неясна черно-бяла снимка. Новият слой сняг беше заличил напълно пътеката. Познавах околността добре, вървях в указаната посока и поглеждах през бинокъла. Надявах се, че мъжът е останал на пътеката или поне е близо до нея, защото иначе периметърът на търсене щеше много да се увеличи.

Вървях в бялата пустош и търсех. Следвах каменните пирамиди, обозначаващи пътя, и изведнъж забелязах очертанията на човешка фигура. Той ли беше? Помахах и ми отвърна! Възрастен мъж без ръкавици и шапка, с мътни, мокри очила, вир-вода насред снега. Беше се подпрял на камъните и едва се държеше на краката си. Хванах го под ръка и му подадох щека. Олюлявайки се от умора, той закуцука. Залисах го с въпроси за семейството и страната му и малко по малко духът му се възвърна, а стъпките станаха по-уверени. Така извървяхме отсечката до хижата. Посъветвахме го да обмисли добре дали да продължи нататък с прехода, но отпочинал, на следващия ден той все пак пое напред с нови сили.

През сезоните се запознахме с чудесни хора, чухме вдъхновяващи истории за оцеляване в дивото и в истински свирепото исландско време. Хората пристигаха откъде ли не – от Австралия до Япония, от Мексико до България. Сред тях

най-възрастният турист беше 81-годишен, а най-малкият – едва на годинка.

Хората се движеха по двойки, с приятели, с малки деца, в организирани групи, но и соло. За едни преходът беше предизвикателство за тялото и духа, за други – по-натоварваща екскурзия. Някои от тях посещаваха Исландия само за да усетят пеш отличителните страни на исландската природа, придвижвайки се бавно от пейзаж в пейзаж и далеч от удобствата на модерния свят.

Заради срещите ни със стотиците туристи – от опитните планинари до напълно безпомощните, подценили ситуацията – се чувствам задължена да спомена, че за да минимизираме неприятните ситуации при преходи на подобни труднодостъпни места, преди всичко трябва да сме добре подготвени – със здрави обувки, с водонепромокаеми дрехи, както и с резервни за смяна. Винаги да си носим достатъчно храна за всеки от дните, аптечка, навигация или карта и компас, но и да знаем как да ги използваме. Да проучим добре какво ни очаква като терен, физическо натоварване и метеорологични условия, както и да предупредим някой близък къде отиваме. Защото планината е голяма и лошото време дебне отвсякъде.

Вървиш ли, бъди готов да те повали ненадеен порив. Изправиш ли се, трябва да посрещнеш следващия удар. Стисни здраво щеки, напрегни мускули и гледай напред – кой знае, може би ще утихне...

Тук дървета няма и вятърът не се вижда. Само се чува. Той вие, свисти и фучи, блъска се в къщата, обикаля я като вихрушка и продължава все така вихрено по пътя си. Нависоко разстила облаците като с точилка, а те се разливат на пластове като палачинки, удàри ли залезният час, сменят палитрата си неколкократно. В ниското вятърът помита вулканичния прах на вълни, а той остава да виси във въздуха като сива мъгла.

Знамето на хижата стои като заковано в една-единствена посока и плющи на къси амплитуди като птица, учеща се да лети. Сякаш и то още малко и ще литне, ще бъде отвяно и понесено в безкрая. Пилонът, който сам не спира да се клати заплашително, го държи и не го пуска. Това обаче коства живота на знамето, което конец по конец се разбридва, нишка по нишка се разкъсва и се оплита само в себе си. Поредното знаме, което не устоя на вятъра. Да се опитам ли да го зашия? Не, и най-здравият ми шев едва ли ще го спаси.

(Следва продължение.)