Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


„Изгубената душа“ от Олга Токарчук и Йоана Консехо

превод от полски Силвия Борисова, изд. ICU, 2019

През 2016 г. Нобеловият комитет даде награда за литература на Боб Дилън, който едва ли и сам би могъл да препрочете експерименталната си новела Tarantula, дори и с крехките ѝ под 100 страници. Наградата отиде и при Петер Хандке, разбира се, писал реч за погребението на Слободан Милошевич, когото писателят поддържал. Случва се обаче Нобеловият комитет да отличи писател, за когото не се чудиш на какво се основава това решение. Като Олга Токарчук.

Дори един поглед показва колко различни лица има полската писателка. Някои автори, като Харуки Мураками (за първите му две книги Стефан Иванов писа в рубриката ни) или Пол Остър, носят удоволствие с процеса си на задълбочаване в предимно един стил, език и теми. Други четеш с радостта всеки път да откриваш различни техни страни. Токарчук е от вторите. През последните години на български излезе книгата ѝ „Изгубената душа“ (в съавторство с Йоана Консехо) и бяха преиздадени три от нейните романи – „Бегуни“, „Карай плуга си през костите на мъртвите“ и „Правек и други времена“. Съвсем скоро предстои да излезе последният ѝ сборник с есета „Чувствителният разказвач“.

„Изгубената душа“ сигурно е сред книгите, за които има риск да бъдат поставени в грешна секция в книжарницата. По формат и външен вид прилича на детска приказка – с едрия си размер, твърди корици и рисунки с цветни моливи от илюстраторката Йоана Консехо. Текстът обаче е за възрастни… и може би заглавието я намества все пак в правилната секция.

Изгубената душа не е точно част от митологията ни, но все пак е израз, който извиква куп асоциации у нас. Аз например си спомням как като дете ми казваха, че при дълъг път трябва малко да се изчака да се почувстваш съвсем в кожата си – защото душата пътува с друга скорост от тялото. „Бездушен“ бихме нарекли някого, когото виждаме срещу нас и не се съмняваме във физическото му присъствие, но все пак сякаш част от него липсва – и е заменена от нещо твърдо и жестоко. А има и романтичен прочит – странната идея да търсиш по света изгубената си сродна душа, че само един-единствен човек може да те накара да се чувстваш цял.

Книгата далеч не докосва всички тези асоциации, но все пак пътуването започва от тях. И от илюстрациите. Защото след като си прочел заглавието, разгръщаш цели шест разтвора с рисунки, преди изобщо да започне самата история.

Полската художничка Йоана Консехо е майстор в създаването на атмосфера – дори с начина, по който едва щрихира хората, но с внимание рисува оставените от тях следи в снега. Моливите помагат за усещането за меланхолия. Има емоционална подготовка за това, което следва. И хубави детайли – като дребна пощенска марка или пък нарисувана между вътрешните корици семейна снимка точно където и самият ти би си втъкнал някой спомен. И дърветата в зимния парк ти изглеждат като истински, сякаш присъстват.

След тази подготовка стигаме и до историята – за мъж, който един ден се буди и открива липсваща част. Забравил е не само собственото си име, но и изобщо как да разговаря със себе си:

Не беше много сигурен и как се е озовал там, нито защо е отишъл и – за съжаление – не помнеше името си. Странно беше това чувство, да не знаеш как да се обърнеш към самия себе си. Затова той потъна в мълчание. Цяла сутрин не си каза нито думичка и тогава се почувства истински самотен – сякаш вътре в него вече нямаше никой.

Без много думи става ясно, че това, което му липсва, е собственият център. Притегателната сила, вътрешната гравитация, която прави от нас не съвкупност от симптоми, емоции и желания, а едно цяло – дори на частите от нас, които са в противоречие една с друга. Главният герой Ян е загубил душата си, както скоро ще научи. И както в онази приказка с пътуването и наваксващата душа – решението е да чака в спокойствие, за да може душата му да навакса.

Чакане в тишина. Това е едно мълчание, което е много различно от отказа да говориш със себе си, защото не си спомняш името си. В градивната вътрешна тишина си даваш нужното пространство, за да се случи това, което има да се случва вътре в теб. С малкото си, но красиви страници книгата говори за откриването на едно място (често далеч от всички), където можеш да бъдеш спокоен, да помълчиш, от теб да не се изисква да говориш. В книгата то е и физически далеч от хората, макар по-важното в него да е, че дава място за среща със себе си, а не толкова къде се намира.

Това тихо място звучи спокойно, но може да бъде и болезнено. Ако не беше, щяхме ли да го избягваме толкова усилено? Разсейването от себе си е задача, с която сме се ангажирали сериозно.

Книгата има различни текстури. Не говоря само за текста и илюстрациите, за цветните и сивите моливи. Понякога хартията е прозрачна – имаш усещането за отместване на воал, за истинско пътуване през страниците. Докато Ян чака на своето тихо място, неговата млада и невинна душа преминава огромни пространства. Защото времето само по себе си не върши работа, въпросът е ти какво вършиш с него. Един мъж външно седи на масата. Но детето в него преминава през насъбраните обиди, забавления, пътувания. И наваксва с впечатления, разговори и самота.

В книгата има и още един пласт – връзката с природата. От снега в първите страници, който разказва историите на тези, които са стъпвали по него, до избуялите растения в атмосфера на процъфтяващата връзка със себе си, или пък дивите животни, които се появяват на страниците. В книгата дори не се обяснява: да пиеш чай с елен на масата не е нещо извънредно, което да се обясни с изречение или две. Просто е така. Котките също са наоколо, а от куфарите – щом спрат да бъдат използвани за бягството от себе си и бъдат посадени на едно място – в крайна сметка като от магически зрънца израстват тиквите, които хранят Ян през следващите спокойни зими.

Това е книга, която да подариш – първо на себе си.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни