На второ четене: „Изобретяване на самотата“

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022

Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам пророчески, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща.

Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него,

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи.

Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена.

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

че е паднал с главата надолу в мастилница.

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан [от него]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“.

И пред нас се показва – без нито за миг да се разкрива – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да не разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно.

... през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите.

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и освободи (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“).

Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде.

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на [нечия] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част.

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се види... в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в него.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата.

Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се.

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено.

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално,

писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите.

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че

измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното,

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че

каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него.

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече отнетия му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш?

Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори отговори. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.