Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


„Разговорите“ от Сесар Айра

превод от испански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2018

С удоволствие продължавам линията, която Севда Семер започна с предишния текст за рубриката. Тя писа за интервютата на Йордан Радичков и за ценността на разговора. Някак се повлиях и от това, когато реших да посегна за първи път към Сесар Айра. Със сигурност няма да е и последен, защото вече се сдобих и с останалите български издания на аржентинския писател. Той има над сто книги и ще се радвам колкото може повече от тях да бъдат преведени както тази от Нева Мичева – майсторски и с прекрасен послеслов, разкриващ детайли от работата ѝ.

Романът бляскаво и разточително защитава аксиомата на Джон Дън, че „никой човек не е остров, затворен в себе си“. Необходими са срещи, близост, приятелство, дълбочина и интимност. В случая един застаряващ рентиер всяка нощ, преди да заспи, си припомня разговорите през деня с някого от близките си приятели. Те с удоволствие и свобода на мисълта нищят различни проблеми в кафенета и на богати вечери.

Във фокуса на разговора им този път е филм, който главният герой и негов приятел са гледали за разтуха вечерта по кабелната телевизия. Проблемът е, че са го гледали с не едно или две прекъсвания. Заради телефонни обаждания (включително и помежду си) и посещения до тоалетната. Интерпретациите и анализите им са главозамайващи. Покриват диапазона от рационалност до свръхинтерпретативен абсурд и от усещане за разочарование и приятелско предателство до преоткрита взаимна важност.

В един момент от основно значение се оказва това, че актьорът, играещ самотен козар в украинските планини, не е свалил личния си часовник „Ролекс“ и така разваля илюзията и разпердушинва правдоподобността. Едва към края на книгата става ясно защо това не е чак такъв проблем. Но междувременно се разиграват всевъзможни лупинги и битки на тълкувания, препирни с всякакви аргументи и доводи в една игра на стъклени перли. Играта, естествено, замира, когато достига точката, след която нищо не може да се каже. И когато е редно да се замълчи и поне за кратко всеки да остане сам със себе си.

Докато четях, непрекъснато се подсещах за легендарния текст от 1959 г. на Цветан Стоянов – „За хубавите разговори“. Там той пише:

Нищо никога не е било създадено без хубав разговор – нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви.

Категорично ще се съглася.

Когато си мисля за книги, ми се случва да си представям хора, които разговарят. Често има произведения (а и хора), за които се казва, че „ни говорят“. Замислих се защо е така. И защо разговорът често е толкова труден. Дори и за експерти и виртуози като героите на Айра. Особено труден е в травматично време като сегашното. Травмата обикновено се свързва с мълчание, с обезсилване, с нещо неизговоримо, докато говоренето и разговорът – по-скоро със сила, с равенство, със свобода.

Замислих се и какво е нужно, за да го има диалога. Но не учтивата размяна на информативни и всекидневни реплики (това, което Хайдегер критично нарича Gerede, или дърдорене), а същинския разговор между двама човеци. Запитах се какви са необходимите и достатъчни условия за близост в едно дистанцирано и допълнително отдалечаващо се общество, в което има пандемия от самота и изолация още преди настъпването на другата пандемия?

Какво е нужно?

Обща или споделена ценностна и културна рамка? Може би. Взаимно познаване на контекста на другия човек? Може би. Доверие? Със сигурност. За съжаление, дълбокото любопитство и откровеното доверие са в нищета и криза. Това е споходило и идеята за цялостност и интегралност – на микро и макро човешко и социално ниво.

Тогава какво може да се направи? При това с взаимност и реципрочност, без мъченичество и жертви, без властово надмощие, без усещане за унижение, манипулация, злоупотреба или грабеж. Как може и въобще може ли да се култивира като автентична ценност нуждата от пълнокръвно и дълбинно общуване, след като господстващият цивилизационен разказ говори главно за консумация, бърз и пристрастяващ допаминов шок и безкритична повърхностност? Ако днес информацията се разпространява най-вече и най-бързо виртуално, то какво тогава е положението на реалното? И как действително общуват хората?

Атомизирането, самотата, суетата, безсънието не са само заради глобалното затопляне, политическата криза и световната здравна ситуация. Общуването може би е в стагнация и поради липса на съвпадане със себе си. Ако не си на „ти“ със себе си, то как ще си на „ти“ с другия, с живота, с работата, с кариерата, с личната и семейната си история, как ще излезеш от неудовлетвореност, тъга или депресия?

Сигурен съм, че някъде под повърхността има крайна нужда от диалог.

От „пълни приказки“ и свързване. От упражнения за емоционална интелигентност. От познание за нюансите на човешкото. От прозрачност и яснота. Убеден съм, че зад всички фасади и аватари в реални и социални мрежи стои първично желание за разпознаване и близост, с които безочливо се злоупотребява с цел печалба, търгуване със субектност, комодификация на доскоро некомодифицируеми човешки измерения, експлоатиране на едни от най-лошите възможни човешки качества и забележително неглижиране на най-ценните и най-добрите.

Сесар Айра по зашеметяващ начин е на страната на дълбочината. Той показва как сърцевината на един човешки живот може да е именно разговорът. Необходим като слънце, въздух и вода.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни