Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.


„Сивият мъх сияе“ от Тор Вилхялмсон

превод от исландски Стефан Паунов, изд. „Лист“, 2019

В моето съзнание някои романи са за четене в града. Изреченията им са чисти и кратки. Диалозите – директни. Всичко казано ти става ясно. Историята се разкрива постепенно, но има ясна посока. Напоследък има доста такива романи. Може да се четат в метрото и автобуса или докато чакаш на опашката.

Има и романи, които изискват друг вид внимание. Понякога ги пазя за ваканцията. Приканват да се потопиш надълбоко. Езикът е сложен. Сюжетът има няколко пласта, подвижни като воали – тук виждаш по-ясно първия, след няколко страници зърваш за малко втория. После успяваш да ги възприемеш като едно сложно цяло.

Бих взела в планината книгата на исландския писател Тор Вилхялмсон.

„Сивият мъх сияе“ е важно заглавие в съвременната исландска литература. Публикувана е през 1986 г. и печели Nordic Council Literature Prize („скандинавската Букър“, както казва задната корица на българското издание). Доста по-важно е колко активен е бил авторът в културния живот на страната си. Роден в Шотландия и живял във Франция, в Исландия, Вилхялмсон пише романи, разкази, поезия, превежда от френски, испански, италиански. Работи в театъра, в Националната библиотека, в организации и институции за писатели и артисти.

Най-известният му роман е не написан, а продиктуван от него. Записва го синът му. Затова и при някои абзаци от „Сивият мъх сияе“ можеш да си представиш как някой ти говори – затворил очи, докато си представя сцената пред себе си. Книгата прилича на мит, който се предава от уста на уста. И почти е така – историята е за истинско дело през ХIХ век срещу полубрат и полусестра, обвинени в инцест. Процесът се води от съдия, който е и поет. Той пътува до мястото на престъплението на кон през исландския пейзаж.

Скалдовата поезия в средновековна Исландия е специфична форма, в която стиховете запазват ритъма и римата си четени подред, но и отзад напред – за което авторът препраща в един момент, описвайки народа на страната:

… гърбави бездушни пастори, които са писали стихове на латински, и фермери, които са редили рими без аналог в света, а иначе не умеят дори да закрепят правилно дръжката на сърпа.

Книгата също напомня на стих, който в един момент откриваш, че може да бъде четен и в друга посока. Историята е линейна само в най-груб смисъл. Поетичните описания на природата се редуват с еротични сцени. Намесват се сънища, фантазии, спомени от други времена. Някои участници в драмата са оставени без никакви физически описания, почти като символи. Други са щрихирани набързо, но умело – и от един-два физически белега виждаш целия им характер.

Езикът е толкова специфичен, че разбирам защо преводът е отнел на Стефан Паунов над 10 години, както той казва в бележката си в края. И се е консултирал с автора (Вилхялмсон умира през 2011 г.), със сина му, с редица енциклопедии и критическа литература. Българският превод наистина е впечатляващ.

В историята за брата и сестрата се намесва въпросът за приемливото, особено според религията. В една сцена братът е между напрежението на това, което сам смята за правилно – любовта си, и това, което външният свят му налага:

Момчето потрепери.
Изплашен от любовта им. Тази жена е твърде силна. И твърде естествена. Защо, по дяволите, трябва да ги поучават? Да им налагат правила? Какви са тези закони, които им забраняват да се наслаждават един на друг? Кой измисли тези закони? Какво дължим на този, който ги е измислил?
Бог ли е това?

Един от силните герои в книгата – и като присъствие, и като носител на вътрешна сила – е местният пастор. Преди той да бъде призован, виждаме един след друг свидетели, които едновременно осъждат случилото се, но и заемат позиция на пазители на добрите нрави, длъжни да не изпуснат нищо от поглед. „Аз будувах, докато те бяха заедно под завивките. Около два часа, предполагам. Да, да, през цялото време будувах“, казва един от тях. Историята за брата и сестрата е много крайна, страшна, впечатляваща за малкото им общество.

Пасторът, също като останалите, минава през свой път и търсене. Далеч от религиозната догма, той е несигурен в себе си. Но не проявява страхливост – задава си трудни въпроси и откровено търси отговора им.

Съдията е външният поглед, човекът, дошъл в това общество отдалеч. Той познава обвиняемия и обвиняемата като случаи, не като съседи или приятели. Погледът му към тях е твърд и категоричен не само заради позицията му в тази история, но и заради препоръките на баща му, също съдия:

… да не се впечатляваш от жален хленч и да не се поддаваш на евентуалните опити да те отклонят от поетите пред Бог задължения като съдия и да те накарат да забравиш огромната отговорност върху раменете ти да защитаваш реда и морала, които са основна предпоставка на обществените устои.

И въпреки това той все пак гледа и през очите на поет. Човек, който е склонен да вижда страданието на животните по полето или да се впечатлява дори от замръзнали тревички – „потрепваха сгушени между камъните и може би тайно жадуваха да се превърнат в струни на голяма арфа, достойни да пазят прошепнати тайни…“. На въпросите, които той започва да си задава, ще трябва да отговаря едновременно и съдията, и поетът.

Романът е предизвикателство. Със сложния си поетичен език, със сюжета си, с многото влияния: нишки от гръцка митология, Библията, исландски митове и латински поети съставят тъканта на текста. „Сивият мъх сияе“ е машина за експерименти – мисловни, емоционални. С пътуването на героите пътуваме и ние. Пътуването продължава и след последната страница.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни