Наистина ли се отървахме от национализма?

След предсрочните избори на 11 юли мнозина въздъхнаха с облекчение – във втори пореден парламент няма да има националистически партии. Дори животът на 46-тото Народно събрание да се окаже не по-дълъг от този на 45-тото, на пръв поглед резултатите очертават поне три важни тенденции.

Първата е, че за крайнодесните ни партии две плюс две очевидно е по-малко от четири. С други думи, дори отново обединени под някаква форма, „Патриотите“ получават по-малко гласове, отколкото поотделно.

Втората тенденция е сривът на гласовете за националистическите формации през последните четири години и три парламентарни избори. Докато на изборите през 2017 г. избирателите им са малко над половин милион души, през юли 2021 г. броят им вече е около 180 000. А само между април и юли гласуващите за тези партии са се „стопили“ с над 100 000.

Третата тенденция е, че през годините националистическият вот все повече се парцелира. Ненадминат остава успехът на „Атака“ на парламентарните избори през 2009 г., когато партията получава близо 400 000 гласа. А три години по-рано, през 2006 г., председателят ѝ Волен Сидеров стига до балотаж за президент. И макар да не печели, на втория тур за него гласуват близо 650 000 души. От 2014 г. насам националистите все по-често се виждат принудени да влизат в коалиции, за да имат шанс за парламентарно представителство. За да стигнем до последните избори, на които коалициите не помогнаха на „Патриотите“, а още по-малко на помпозно нареченото Национално обединение на десницата около партията на Петър Москов КОД.

За избледняването на харизмата на националистическите партии има редица фактори.

Един от тези фактори е, че голяма част от избирателите на този тип политически формации са антисистемно настроени. Те гласуват за онези, които им обещават смяна на съществуващия политически ред в страната, поставянето на „България над всичко“, освобождаване от „гнета“ на международните организации и международното законодателство, от които държавата ни е зависима. И не на последно място, поставяне на „другите“ (етнически, религиозни и прочее малцинства, бежанци, неправителствени организации и т.н.) „на мястото им“, което ще рече: по възможност да ги няма. Когато техните избраници влязат в парламента, те, естествено, не могат да осъществят нереалистичните си предизборни обещания, а понякога не се и опитват. Това логично води до разочарование. Особено ако националистите са станали част и от властта (тоест „системата“).

Друг от факторите за разочарование е влизането на тези партии в коалиции – било с други националисти, било с управляващите. Не е рядкост между лидерите на националистически партии да избухват скандали или да се разменят обиди и заплахи. И когато в следващия момент те отново влизат в коалиция, част от избирателите им логично осъзнават, че тази коалиция е безпринципна и са били свидетели на театър.

Фактор обаче, на който се обръща по-малко внимание, но който е от съществено значение, е

превръщането на реториката и приоритетите на националистите в мейнстрийм.

Когато националистическото говорене е част от екстремната реторика, която е изолирана от публично валидния език, избирателите националисти се възприемат като репресирани, а това ги мобилизира. Ала когато за словото на омразата почти никога няма правни последствия, а на него се гледа като на легитимно „право на мнение“, употребявано и от хора с власт, мобилизацията на този тип гласоподаватели започва да се размива.

В тази връзка е много вероятно тенденцията за намаляване на гласовете за крайнодесните партии и коалиции не само да е последствие от участието им в управляващата коалиция, а и – не на последно място – от кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба срещу насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Ситуацията се влоши допълнително след решението на Конституционния съд, според който социалните роли на пола могат да бъдат само биологични.

Кампанията, ключова роля в която имаше ВМРО, пожъна такъв успех, че

почти не остана публичен субект, който да посмее да заяви позиция в защита на Истанбулската конвенция или на ЛГБТИ хората.

Защото срещу всеки опит за такава позиция се надига възмущение, очернящо изразилия ги, обвинения в „розов фашизъм“ (впрочем понятие, което е част от неонацистката реторика), педофилия и какво ли още не. За сметка на това говоренето на всевъзможни откровени глупости по темата изглежда като упражняване на легитимно право на мнение.

Междувременно Конституционният съд е на път да излезе с позиция, с която на практика да забрани смяната на гражданския пол, извършвана от десетилетия в България. В полза на такова решение „налива масло в огъня“ дори юрист като декана на Юридическия факултет на СУ проф. Даниел Вълчев. В своето мнение, изпратено до Конституционния съд, Вълчев бърка елементарни понятия като сексуална ориентация и полова (джендър) идентичност (която той нарича „социо-сексуална нагласа“). И не изглежда да се притеснява от факта, че се изказва по теми, в които очевидно не желае да вникне, колкото и да говори за херменевтика. Защото застъпва политически правилната позиция. Е, с нюанса, че отваря вратичка към дебат за легализиране на съжителството на еднополовите двойки, но по тази тема Конституционният съд не иска мнението му.

В тази ситуация политическите субекти или се изказват хомофобски и трансфобски, или си мълчат.

С изключение на „Зелено движение“, което е част от коалицията „Демократична България“ и излезе с декларация в подкрепа на равните права на ЛГБТИ хората. Но и в новия парламент „Зелено движение“ ще има само четирима депутати (от общо 34 за ДБ). А листите на коалицията като че бяха редени на принципа „роднина, милиционер“, или по-точно хомофоб, либерал, хомофоб и т.н.

Този ценностно аморфен профил е съзнателно търсен, за да се привлече възможно по-широк кръг избиратели. По този повод рекламистът Мартин Димитров, кандидат за депутат от ДБ и един от малкото, изразили подкрепа към ЛГБТИ хората, казва:

Получих гласовете и подкрепата на консервативни хора и на гей активисти […] всички ние имаме своите си каузи, своите си цели и стремления, но всички ние трябва да разберем едно много важно нещо: не можем да се мразим, не трябва да се мразим и трябва да си забраним да се мразим. Омразата към другата група не ни помага да постигнем нашата цел.

От една страна, хубаво звучи да се призовава против омразата. От друга страна, в случая не става дума единствено за омраза към други групи, а и за базисни ценностни убеждения. Как орел, рак и щука ще провеждат заедно политики в Народното събрание? Като изключим съдебната реформа и дигитализацията, разбира се, за които в коалицията има консенсус.

Последствията от кампанията срещу Истанбулската конвенция са само един пример за тема, по отношение на която националистите в България са успели да наложат дневния си ред. Същото обаче бихме могли да кажем и за други области, като например отношението към Северна Македония или сегрегиращия дискурс за ромите и етническите турци. В критиката си срещу ДПС председателят на „Да, България“ Христо Иванов продължава да използва имплицитно антитурската метафора за „сарая“, с което вероятно трупа позитиви в очите на някои от антитурски настроените избиратели.

И ако има „флиртове“ с националистическите избиратели и в ДБ, все пак от парламентарно представените партии и коалиции те и „Изправи се! Мутри вън!“ ги проявяват в най-малка степен. Като изключим самото ДПС, разбира се, което по обясними причини не може да си позволи антитурска и антиромска реторика и поне на декларативно равнище се държи като либерална партия, с което трупа точки в либералното семейство на Европейския парламент.

Къде отиват „стопилите“ се гласове за националистическите партии?

На този въпрос може да се отговори само с изследване на електоралното поведение на избирателите през годините, каквото към момента липсва. В екзитпола на 11 юли от „Алфа Рисърч“ задават и въпроса „За кого гласувахте на последните избори?“. В изборното студио на „Дневник“ Петър Карабоев, заместник главен редактор на изданието, интерпретира данните и отбелязва: „ВМРО най-много дават на Слави Трифонов от своя електорат – отчетливо, в пъти спрямо всички останали. И донякъде на ГЕРБ. „Воля“ и НФСБ, които се явиха заедно с тях, категорично дават поравно на ГЕРБ и „Изправи се! Мутри вън!“.“

На въпрос дали това преливане на гласове от ВМРО към „Има такъв народ“ е знак за бунт или ценностна ориентация, Карабоев отговаря отрицателно. Според него такова поведение е типично за „патриотичните избиратели“. Журналистът припомня как преди години Слави Трифонов се преориентира от сатирични към възрожденски песни, както и концерта на ИТН преди изборите през април, украсен със знамена с надпис „Свобода или смърт“ на празните седалки в залата.

ИТН полага усилия да не разочарова „патриотичните избиратели“. Председателят на партията Слави Трифонов първоначално даде интервю за френското издание „Льо Монд“, в което критикува хомофобското законодателство в Унгария и се застъпи за по-тясна федерализация на ЕС. След като обаче интервюто се разчу в България и се разрази скандал, той заяви, че репортерът на „Льо Монд“ или преводачът не са го разбрали правилно. А при представянето на проектокабинета на ИТН подчерта, че това било не кабинет „на малцинството“, а „на България“.

Като се каже „България“ и „българите“, всичко някак започва да изглежда по-възвишено.

В желанието си да останат на власт на всяка цена, от управляващата партия ГЕРБ не оказаха отпор на националистическите изблици на коалиционните си партньори. Дотолкова, че заприличаха на тях. В призива си да се гласува „за Бойко“ бившият конституционен съдия Георги Марков изговаря накуп всички клишета на ултранационалистите, част от които са: „За да съхраним националната си идентичност, суверенитет и християнския характер на държавата ни. Да не позволяваме да ни вливат като Слави в друга държава. Да се опазим от гей бракове, гей осиновяванията, джендър идеологията и третия пол! Да се опазим от миграцията на ножа!“ Във възванието му са намесени и Сорос, либералите, зелените, комунистите, от една страна, а от друга – метрото, залите, църквите и магистралите.

Що се отнася до БСП, курсът на Корнелия Нинова против Истанбулската конвенция и в защита на традиционните православни ценности допринесе за обезличаването на партията и свиването ѝ до най-твърдия ѝ електорат.

Така че и без националистически партии в парламента, избирателите им не са останали непредставени.

Не бива да се пренебрегва и големият дял на негласуващите. Ако се появи подходящ политически субект със „свежа“ харизма, част от тях биха могли да се насочат към него.

Междувременно „Възраждане“ е единствената националистическа партия, която за последните четири години е увеличила гласоподавателите си близо двойно. Освен че се занимава активно с хомофобия, русофилия, пренаписване на историята и усвояване на държавни субсидии, партията на Костадин Костадинов има активна кампания сред българите в чужбина. Затова трупа популярност най-вече сред тях, макар на последните избори гласовете за „Възраждане“ от чужбина да бяха малко по-малко, отколкото през април.

В клипове на „Възраждане“, озвучени с прочувствена музика, се подчертава правото на всички български граждани да гласуват и се показва как „Обединените патриоти“ се опитват да попречат на това право. Освен това активисти на „Възраждане“ и самият Костадин Костадинов бяха постоянно присъствие на протестите против правителството на ГЕРБ и „Патриотите“. Знамена на партията се веят и на протестите за съдебна реформа и против главния прокурор. Така че е логично партията да привлича по-патриотично настроени участници в протестите.

Дали „Възраждане“ някога ще се добере до парламентарно представителство, или харизмата на Костадинов ще увехне преди това, времето ще покаже. По-важното е, че

с такива партии, каквито имаме сега в Народното събрание, националистическите формации стават като че ли излишни.

Оптимистичната хипотеза е, че настоящото статукво е резултат от участието по един или друг начин на националисти в управлението в продължение на повече от десет години, както и на целенасочени кампании, инспирирани от путинската пропагандна машина и ултраконсервативни религиозни кръгове. И че при липсата на тези фактори средата постепенно ще се нормализира. По-притеснителната хипотеза е, че страната ни трайно се е запътила към групата на държави като Унгария и Полша, в които омразата се превръща в национална политика. А демокрацията става толкова „нелиберална“, че чак изчезва.

Коя от двете хипотези ще се реализира, зависи от това докога смятащите се за демократични политически субекти у нас ще продължават да живеят с илюзията, че е възможно върховенство на закона, ако си затваряме очите за погазването на човешките права.

Заглавна снимка: Robert Schöller / Unsplash