През 2019-та се навършват 20 години от излизането на първата книга на Нейоми Клайн – „Без лого“, с която едва 29-годишната тогава канадска журналистка очерта фронтовата линия на дебата за това каква глобализация искаме, давайки глас на антикорпоративния активизъм. Оттогава насам тя издаде още шест книги. Сред тях са „Това променя всичко. Капитализмът срещу климата“, „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ и току-що излязлата от печат „В пламъци: (Изгарящият) довод за Нова зелена сделка“ (On Fire. The (Burning) Case for a Green New Deal).

„Все още имам чувството, че начинът, по който говорим за изменението на климата, е твърде фрагментиран, твърде изолиран от другите кризи, пред които сме изправени. Една от наистина сериозните теми, които книгата проследява, е за връзките между климатичните промени и кризата на надигащия се бял супремасизъм, различните форми на национализъм, факта, че толкова много хора са принудени да напуснат родните си земи, и войната, която се води за нашето внимание. Това са пресичащи се и взаимносвързани кризи – такива трябва да бъдат и решенията ни спрямо тях“, коментира Клайн в скорошно интервю за „Гардиън“.

„Свидетели сме на началото на ерата на климатичното варварство“

Това е репликата от интервюто, избрана за негово заглавие от Натали Ханман – помощник-редакторка на „Гардиън“, където самата Клайн има над 150 публикации от 2001 г. насам. В разговора си с Ханман тя отчита като свой пропуск подценяването през изминалото десетилетие на това как лявото се отнася към изменението на климата.

„По-очевидно е как кризата с климата поставя на изпитание господстващия десен мироглед и култа към тежкия центризъм, който никога не иска да направи нещо голямо и винаги търси някакво средно положение. Кризата обаче е предизвикателство и за левия мироглед, който по същество се интересува единствено от преразпределянето на плячката на екстрактивизма (процеса на извличане на природни ресурси от земята) и не отчита границите на безкрайното потребление. […] Когато някой дойде и каже, че всъщност граници има, че трябва да вземем някои трудни решения, да измислим как да се справим с това, което е останало, да го разпределим справедливо – това е същинска психоатака. И така, реакцията (на лявото) е да се изплъзва и да казва: „Не, не, няма да дойдем и да ви отнемем нещата, които притежавате, ще има цял куп облаги.“ И облаги ще има: градовете ни ще са по-добри за живеене, въздухът, който дишаме, ще е по-малко замърсен, ще прекарваме по-малко време, приклещени в трафика, ще можем да проектираме по-щастлив, по-пълноценен живот по толкова много начини. Но ще трябва да сключим тази сделка от страната на безкрайната консумация за еднократна употреба.“

Човечеството има малко повече от десетилетие, за да наложи контрол над въглеродните емисии,

преди катастрофалните последици от изменението на климата да станат неизбежни, се твърди в разпространения в края на 2018 г. доклад на Междуправителствената група по изменение на климата (IPCC). Въпреки че много политици от лявото подкрепят политики, които биха намалили замърсяването на околната среда – като данъчни облекчения за възобновяеми енергийни източници, стандарти за икономия на горива и др., – самата Демократическа партия на САЩ не е предлагала цялостна програма за справяне с изменението на климата от „мъртвородения“ Американски закон за чиста енергия и сигурност от 2009 г.

До началото на 2019-та. През февруари т.г. сенатор Ед Марки и Александрия Окасио-Кортес – най-младият член на Камарата на представителите, излязоха с резолюция за Нова зелена сделка. Алюзията за името на прочутата Нова сделка на Франклин Д. Рузвелт – набор от социални и икономически реформи и проекти за благоустройство, предприети от 32-рия президент на САЩ в отговор на Голямата депресия – не е случайна. Нова зелена сделка е също толкова радикална програма, по която има много работа, но свидетелства за достигане на определена степен на съзряване и смелост, без които не може да бъде постигната фундаменталната промяна, визирана от Клайн.

Александрия Окасио-Кортес (в центъра) със сенатор Ед Марки (вдясно) пред сградата на Капитолия през февруари 2019 г. Снимка: Senate Democrats

АОК и Новата зелена сделка

Проектът за Нова зелена сделка включва преминаване към 100% възобновяеми енергийни източници, инвестиции в електрически автомобили и високоскоростни железопътни системи, а също и въвеждане на „социалната цена на въглеродните емисии“, което бе сред плановете за адресиране на климатичните промени в следващите 10 години на администрацията на Обама. (Правителствена работна група, свикана от него, я оцени на 40 долара; от 6 до 40 пъти по-ниска е въпросната цена според администрацията на Тръмп.) В резолюцията са намерили място и предложения за универсално здравеопазване, повишаване на минималните заплати и мерки срещу монополите; всички те трябваше да я направят „по-продаваема“.

След като в представения първоначален вид Новата зелена сделка не мина в Сената, Окасио-Кортес се зае с „разбиване“ на програмата в отделни, свързани помежду си по-малки законодателни предложения. Подробно разработени планове, вдъхновени от отхвърления законопроект или базирани на него, имат и водещите кандидати за номинацията на Демократическата партия за предстоящите президентски избори, в т.ч. Бърни Сандърс, когото Клайн открито фаворизира, и Елизабет Уорън.

Нейоми Клайн на конференцията на ООН по изменението на климата (COP21) в Париж, 2015 г. Снимка: Ilias Bartolini

„Изпитвам огромно вълнение и известно облекчение, че най-после говорим за решения в мащаба на кризата, пред която сме изправени. Че не говорим за малък данък върху въглеродните емисии или за таван и търговска схема, представени като някакво магическо решение. Говорим за трансформиране на икономиката ни. Тази система извършва предателство към мнозинството от хората, затова ние се намираме в период на толкова дълбока политическа дестабилизация – оттам идват Тръмповците и Брекзитите, и всичките тези силови лидери. Така че защо не измислим как да променим всичко отдолу нагоре и да го направим по начин, който се отнася до всичките тези кризи едновременно?“, пита Нейоми Клайн.

Клайн е убедена, че борбата с изменението на климата е шанс, който се открива веднъж в рамките на един век, за изграждането на по-справедлива и демократична икономика. Каквато т.нар. gig economy („икономика на парче“) безусловно не е. Също като dig economy, както Клайн я нарече („икономика на добива“ – игра на думи, от англ. „копая“), която води до унищожение на планетата, „гиг“ икономиката не е нищо друго освен третиране на човешките същества като суров ресурс, от който извличаш определена полза и след това захвърляш. И тъй като нито едната, нито другата е хуманна, ние спешно се нуждаем от алтернатива, при която да имаме общество, основано на грижата – грижа за планетата и един за друг.

Дългата зима на нашето недоволство

Още в началото на века, скоро след издаването на „Без лого“, която е определяна от „Ню Йорк Таймс“ като „библията на едно движение“, Клайн открива причината за масовото недоволство на хората от неспазените обещания. Обещанията на глобализацията за равни условия, повече демокрация, повече свобода. Вместо това икономическата проекция на неолиберализма, която според Клайн се характеризира най-вече с идеологическото схващане за „просмукването“ на ефектите от икономическия растеж надолу към групите с по-ниски доходи, додава към неравенството и загубата на лична свобода.

Под неолиберализъм (наричан още турбокапитализъм) тя разбира добре известната цел на дерегулацията: намаляване на данъците, приватизация, преследване на икономически ръст и повишаване на печалбите на всяка цена. Един процес, който „ни се представя като средството за изличаване на бедността, което ще реши всичките ни проблеми по отношение на околната среда и ще доведе до по-голямо демократизиране“. Точно това хората разбират под глобализация, използвайки неправилно понятието. Защото нито това е глобализацията, нито движението за съпротива, за което тя говори още в „Без лого“, е антиглобалистко. Неправилната употреба на понятието води да заклеймяване на движението като протекционистко, срещу прогреса.

Преди 20 години Клайн определи стремежа ни към разрастване на пазара не просто като увеличаване на търговията със стоки, както често е представяно, а като създаване на нови видове стоки, които не са били такива до момента – например идеи или вода, или част от тялото, генетичен материал, патентовани семена или дори въздуха, който дишаме.

Кой се страхува от глобализацията

Колкото до т.нар. антиглобализъм, Клайн го определя не като нещо хомогенно, а като явление, изградено от отделни движения срещу ефектите на властващата парадигма за икономически растеж. Защото тези ефекти се усещат по един или друг начин от различни групи в обществото, които често не са във връзка помежду си – те просто споделят обща съдба и са открили източника на страданията си в икономическата логика на глобализацията (която е в противоречие с политическата организация на света, все така свързана с националната държава; за справка – „Световната система“ на Имануел Уолърстейн).

Глобализацията, изтъква Клайн, не е нов процес. („Ако глобализацията бъде мислена като интеграция и търговия между нациите, този процес е поне толкова стар, колкото е колониализмът.“) И не глобализацията, която има различни логики (в т.ч. екологическа, политическа, медийна и технологична), а корпоратизацията – анексирането на публичната сфера от частната – е източникът на страданията на толкова много хора, оставени назад. Процес, който продължава да се развива в същата посока и да се усеща на все повече нива след написването на „Без лого“, но на който днес освен активистите, каквато е и самата Нейоми Клайн, се противопоставя и пробуденото за действителността политическо ляво.

От Просвещение към морална паника

За Клайн, която винаги е умеела да въздейства силно не само с това, което казва, но и с начина, по който го казва, изменението в климата не е просто поредният важен въпрос. Според нея в явлението, което наблюдаваме, трябва да разчетем „послание, което ни казва, че много от най-съкровените идеи на западната култура вече не са жизнеспособни“, че „дните на идеалите от епохата на Просвещението вече са минало“, а съвременният свят, в който живеем, е „изграден върху фалшиви обещания, обезцененото бъдеще и погубването на толкова много хора“, поради което е бил обречен „да се взриви от самото начало“.

Клайн предупреждава, че „ако не настъпи радикална промяна не просто в политиката, а в ценностите, които я ръководят, материално осигуреният свят ще се „адаптира“ към едно по-голямо климатично разрушение, като ще даде поле за изявата на токсични идеологии, класиращи относителната стойност на човешкия живот по такъв начин, че да оправдаят унищожаването на огромни човешки маси“. И в този смисъл по начина, по който (целенасочено) звучат,

тезите ѝ се доближават повече до моралната паника, отколкото до гласа на разума.

Ето защо разговорът ѝ с Ханман за „В пламъци“ и за 2019 година в ерата на Тръмп, Болсонаро и подобните на тях крайнодесни популисти е не по-малко съществен от самата книга. В него, наред с важните въпроси, които задава и на които предлага отговори, ясно се вижда идеологическата конструкция, върху която Клайн стъпва и от чиято платформа не говори, а крещи. Начин на комуникация, който – предвид сериозността на кризата, омаловажаването ѝ от хора с реална власт и тежестта на последиците – може би е необходим и оправдан. Но който прави диалога почти невъзможен – не само с отявлените ѝ противници, но и с онези, които се (само)определят като умерени.

Заглавна снимка: Pixabay

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни