Присъда: Нечовеци без право на замяна

Каква е връзката между доживотния затвор без право на замяна, проекта за отмяна на съкратеното производство при тежки престъпления, разширяването на статута на неизбежната отбрана и австралиеца Джок Полфрийман? Чисто логически и юридически особена връзка няма. Или поне я няма там, където я привижда общественото мнение, умело направлявано от влиятелни кукловоди. Връзка обаче има, ако проследим, че крещящите гласове по тези теми са твърде сходни, а често пъти са и едни и същи.

Парадоксално, тя се основава не само на липсата на логическа и юридическа връзка, а и на социална – на сериозни разкъсвания в социалната тъкан у нас.

След като убийството с цел защита на личния имот се превърна в „неизбежна отбрана“, дойде ред на темата за отмяната на съкратеното производство при тежки престъпления и премахването на алтернативи на доживотния затвор без право на замяна в такива случаи.

Повод за отключването на обществена енергия по темата беше изнасилването и убийството на 7-годишно момиченце в сливенското село Сотиря. Тъй като заподозреният в убийството е направил пълни самопризнания, по сега действащото законодателство може да бъде съден по съкратена процедура. А присъдата му да бъде намалена с една трета спрямо наказанието, което би получил, ако не се беше признал за виновен. Хората от село Сотиря обаче настояват за доживотен затвор без право на замяна. Експлоатиран политически и подхванат от медиите, този казус катализира обществена енергия. Към подписката за промяна на Наказателния кодекс се присъединиха над 15 000 души.

Някои юристи предупреждават, че отмяната на съкратеното производство крие редица рискове, като например делата да се точат с години и до справедлива присъда да се стига трудно или никак. Депутати предлагаха облекчаването на наказанието да не се отмени напълно, а да се намали размерът му. Но главният прокурор Сотир Цацаров взе участие в заседание на Правната комисия на парламента и

буквално каза на депутатите как да гласуват. След което те моментално взеха че промениха позициите си.

Това беше първият път в разстояние на броени дни, когато прокуратурата демонстрира на практика убеждението на единствения кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев, че разделението на властите е екстремистка идея. Вторият път беше във връзка с условното освобождаване от затвора на австралиеца Джок Полфрийман и се отнася до разделението вътре в съдебната власт. Опитвайки се да отмени съдебен акт, прокуратурата за пореден път демонстрира, че държавното обвинение стои над съда, който би трябвало да е безпристрастен по дефиниция – нито обвиняващ, нито защитаващ.

Случаят с Полфрийман е качествено различен от този в село Сотиря. При него, първо, няма самопризнания, съответно и съкратено производство. Австралийският гражданин през цялото време настоява, че е невинен. Второ, няма и редуциране на присъдата, а

трансформиране на ефективната присъда в условна след изтичане на определен срок.

Не само обществото обаче не вижда същностните разлики между тези случаи, а и водещи политици и представители на съдебната власт. Казусите се сливат в едно – „злодеите“ не трябва да са на свобода, а мястото им е зад решетките. До живот.

Историята с Джок Полфрийман трябва да бъде припомняна отново и отново, защото доминиращите разкази за нея са силно дезинформиращи. Някои аспекти от случилото се са превърнати почти в табу. Повече информация може да се научи от статии на чужди медии, например тази в „Гардиън“. На български език е достъпен превод на публикация в „Шарли Ебдо“ отпреди няколко години, в която за информационните табута се говори открито.

Историята с Полфрийман отвъд дезинформацията

20-годишният Джок Полфрийман пристига в България в т.нар. gap year („празна година“ между училището и университета, която младежите често прекарват в чужда страна) и прекарва осем месеца в село в Софийска област. Според „Гардиън“ става свидетел, а и жертва на редица нападения. Вероятно поради това се въоръжава с нож. В края на декември 2007 г. в центъра на София вижда група от петнайсетина ултраси, гонещи двама роми. Групата се нахвърля върху единия от тях. Австралийският младеж се намесва – размахва ножа и казва на ултрасите да се махнат. Те го нападат. Събарят го на земята и го замерват с павета. Той се опитва да се отбранява.

Близо дванайсет години след инцидента Полфрийман не престава да твърди, че не помни какво точно се е случило. И когато полицаите му казали, че е убил студента по право Андрей Монов и е ранил друг човек, той първоначално помислил, че го правят, защото искат подкуп. Няма категорично доказателство, че това е истина. Има доказателство обаче, че след мелето австралиецът е бил с тежко комоцио, а това прави версията му правдоподобна.

Първоначално ултрасите дават показания за случилото се през онази нощ, които са в унисон с версията на Полфрийман.

Има и видеозапис от улична камера. Изглежда очевидно, че чужденецът е действал при неизбежна отбрана. Не след дълго обаче ситуацията се обръща на 180 градуса. Ултрасите оттеглят показанията си, а раненият от тях завежда дело срещу Полфрийман. Видеозаписът от Министерството на здравеопазването, който би трябвало да покаже какво точно се е случило по време на фаталния сблъсък, мистериозно се поврежда и така и не вижда бял свят. Адвокатът на австралиеца твърди, че проучването на останалите записи го е убедило в невинността на клиента му. От нападнатите роми впрочем няма и следа. Никой не знае какво е било състоянието на бития от тях. Та кой би се загрижил за двама „цигани“?

Защо се случва този обрат? Защото убитият младеж има неслучаен баща.

Това е психологът Христо Монов, близък до МВР и до министъра на здравеопазването (в чиято сграда се съхранява мистериозно повреденият видеозапис). И не на последно място – агент на Държавна сигурност. Няколко години след смъртта на сина си той става депутат от БСП и се прочува с репликата „интернет лумпени“ по адрес на протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски.

И така, с ченгесарски методи, обществото бързо е убедено, че Джок Полфрийман е злодей, изверг, нападнал без причина български патриотични младежи и убил студент по право. Осъден е на двайсет години затвор.

В затвора австралиецът се опитва да бъде полезен. Основава първата по рода си у нас организация за правата на затворниците, полага доброволчески труд. Научава български и успява да завърши висше образование. Награждаван е много пъти, но и много пъти е наказван заради борбата си за правата на лишените от свобода и срещу корупцията в затвора. След като синдикална лидерка в частна болница може да бъде уволнена заради синдикалната си дейност, не може да се очаква, че един затворник няма да има проблеми.

Каквото и да направи Полфрийман, то се представя пред обществото като проява на върховна наглост и цинизъм.

Дори когато осъжда България в Страсбург заради отношението към него в затвора и дава присъдената сума на родителите на убития Андрей Монов – като част от обезщетението от 400 000 лв., което трябва да плати. Когато негова съгражданка го номинира за правозащитната награда на Българския хелзинкски комитет (БХК) „Човек на годината“, върху БХК се изсипва огромна вълна от агресия и организацията оттегля номинацията му. И до ден днешен обаче, въпреки многобройните опровержения, обществото е убедено, че номинацията е дело именно на БХК.

Съдебният състав, постановил условното освобождаване на Полфрийман, публикува мотивите си. Въпреки това върху съдиите се упражнява натиск на всякакви равнища – публичен, политически, правен. Христо Монов почти директно заплашва Полфрийман с убийство:

Ако съдът реши да освободи австралиеца, ще се съобразя с това решение и ще се върна към други кодекси на човешки взаимоотношения – като Стария завет. Око за око, зъб за зъб, нищо че съм на 60 години. И аз съм служил в специалните части и си спомням някои неща.

Младежката организация на ВМРО изпраща сигнал до Инспектората на Висшия съдебен съвет против съдиите, постановили условното освобождаване на Полфрийман с твърдения, че те са действали „под натиск“. От ВСС по същество подкрепиха сигнала. След това самият главен прокурор заръча на съда делото да започне отначало, понеже… част от съдебния състав бил свързан с БХК. Вярно е, че Калин Калпакчиев, който е председател на съдебния състав, е носител на наградата на БХК „Човек на годината“, както и че Весислава Иванова е участвала в изготвяне на годишен доклад на организацията. По тази логика обаче самият Сотир Цацаров в качеството си на съдия, преди да стане главен прокурор, не би трябвало да гледа дела, свързани с МВР, тъй като е награждаван от ведомството и дори е получил като подарък пистолет от него.

Калин Калпакчиев впрочем е председател на Съюза на съдиите – обичайно „неудобна организация“, тъй като е една от малкото, които възразяват срещу безграничната власт на главния прокурор. Очернянето на Калпакчиев се явява пореден удар върху организацията, която реагира с протестно писмо.

Цялата сага с Джок Полфрийман показва как съдбата на един човек може да стане залог на множество интереси – лични, властови, политически.

Как фактите, доказателствата, професионализмът и здравият разум престават да имат значение, а на тяхно място идват популизмът, компроматите, шантажът и директните заплахи. Как има натиск за приемане на законодателство, което да позволява произволни тълкувания – според личността на извършителя и жертвата и според политическата конюнктура.

От гледна точка на един външен и независим наблюдател изглежда парадоксално как при случая на Полфрийман неизбежната отбрана изобщо не е тема, а друг, хладнокръвно застрелял човек, след като го е наблюдавал половин час, и то без да е бил нападнат, да бъде оправдан поради „неизбежна отбрана“. Изглежда парадоксално как защитата на имота може да бъде по-важна от защитата на човешки същества, нападнати заради етническия си произход. Как едни еднозначно биват обявявани за изверги, а други – за светци.

В казуса с Полфрийман, в този от село Сотиря и в други, които се свързват с инициативата за доживотен затвор без право на замяна за всички „опасни престъпници“, на преден план излизат родителите на жертвите. И обществото бива убеждавано, че един родител има изконното право да иска мъст за убиеца на детето си. Заканата на Христо Монов как ще иска „око за око, зъб за зъб“ за сина си, дойде броени дни, след като друг баща – на убитата Вероника Здравкова от Велико Търново, каза пред камерата на bTV:

Заявявам, че ще убия убиеца на дъщеря си. Предварително си признавам. И моментално ми се намалява присъдата още отсега.

Това изказване може би е реторическа фигура – демонстрация какво представлява съкратеното производство. Има проблем обаче и той не е в бащата на убитата млада жена, а в това, че да заявиш публично, че ще убиеш убиеца на детето си, изглежда нещо легитимно. И че за единствено правилно решение в такива случаи се смята доживотният затвор без право на замяна. Не за друго, а защото няма смъртна присъда. Но ако се стигне до масови протести за връщането ѝ, не е ясно дали парламентът няма да се поддаде на популисткия натиск. Нищо че сме в Европейския съюз.

Разбира се, нормално и човешко е един родител да страда за загубата на детето си и да иска справедливост. Но когато справедливостта се сведе до желание за мъст, родителството също се свежда до нещо – до инстинкт. Инстинкта го имат обаче и животните. Човекът е способен да съобразява обстоятелства и да си постави граници. И да се опитва да прави света по-човешки.

Как е възможно това, ако твои близки са жертви на тежко престъпление или ако ти си жертва? Възможно е, ако в обществото има базисното убеждение, че хората са еднакво важни. Независимо дали става дума за Андрей Монов, или за убития от пловдивския лекар Жоро Девизов. Убитите преди десет години момчета в дискотека „Соло“ впрочем също имат родители. Бащата на извършителя обаче се оказва по-важен, понеже е общински съветник в Перник от БСП. Обвиненият Илиян Тодоров се укрива в чужбина от десет години, а случаят е почти забравен.

В България все още е екстравагантна идеята за възстановителното правосъдие.

Тя се състои в следното – ако престъпникът отиде в затвора, жертвите и близките им не стават по-щастливи от това. Но той би могъл да се опита да направи нещо полезно за тях – разбира се, ако се прецени, че това не представлява опасност и ако засегната страна е съгласна. Ако двете страни са в състояние да си говорят, това е важна крачка за преодоляване на травмите на пострадалите.

И ако си мислите, че жертвата по дефиниция трябва да иска мъст, ще ви изненадам да кажа, че една от най-активните пропагандаторки на възстановителното правосъдие у нас е жена, преживяла групово изнасилване и едва оживяла след него. Казва се Галина Лачева. След като тя знае, че и онези, от които е пострадала, заслужават да им се даде шанс, защото са човешки същества, близки на жертви също биха могли да стигнат до този извод. Стига първичните реакции да не се превръщат в политика и законодателство, а хората без подходящи близки да бъдат обявявани за нечовеци. Без право на замяна.

Заглавна снимка: Стопкадър от късометражен филм за случая „Полфрийман“ на JourneymanTV