(Не)моралните аспекти на войната

На 6 април 1994 г. при терористичен акт по време на полет загива президентът на Руанда Жювенал Хабяримана. Обвинени като поръчители са представители на етническата група тутси, а военни формирования от другия голям етнос в страната – хуту – окупират властта. Министър-председателката Агате Увилингиймана е екзекутирана, а контролираното от властта радио RTLM открито подканва населението към ликвидиране на тутси. Това дава началото на едно от най-кървавите и интензивни кланета в историята, при което по различни оценки са избити между 500 000 и 800 000 души в рамките на само няколко месеца.

Впоследствие геноцидът в Руанда заема ключово място като тема в международните отношения – не само заради изключителните си мащаби и жестокост, а и заради анемичната реакция на международни организации като ООН и водещи сили като САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Това от своя страна повдига множество морални дилеми относно мястото на войната в политиката и цената на (без)действието на международната общност при избухване на агресия.

Годината на ужаса в Руанда съвпада с издаването на поредния Доклад за човешкото развитие на ООН, който следва тогавашните тенденции за преразглеждане на понятия като военна намеса и сигурност. Докладът стъпва върху концепцията за човешка сигурност (human security), която измества фокуса от националната държава върху индивида като обект на сигурността. И въпреки недостатъците на понятието в чисто академичен план, човешката сигурност се превръща във водещ фактор в сферата на международната политика със силно нормативната си база и практическа ориентация.

В контекста на множеството конфликти след падането на желязната завеса, войната се превръща във все по-сложен феномен в резултат на противоборството между вече установени принципи и норми в международните отношения. Принципите за суверенитет и ненамеса във вътрешните работи например са подкопани от концепцията за човешка сигурност. Безусловният суверенитет на отделната държава се превръща във функция на това дали тя гарантира сигурността и правата на собствените си граждани, или обратно – допринася за тяхното страдание и несигурност. При определени условия дори се допуска външна намеса под формата на хуманитарна интервенция от трета страна или коалиция от държави, чиято цел е да възстанови сигурността и да съхрани правата на гражданите, превърнали се в жертва на собствените си управници.

В отговор на неспособността на международната общност да предотврати геноцида в Руанда и в Сребреница, бивша Югославия, през 2001 г. е временно създадена Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет (ICISS). В хода на работата си тя изковава понятието „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect, или R2P), която легитимира външна намеса чрез военни, хуманитарни или друг вид средства за защита на мирното население в четири отделни случая – геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

В последните две десетилетия R2P постепенно се установява като норма в международните отношения след единодушното одобрение, което получава на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Пряко или косвено, Съветът за сигурност на ООН включва R2P в свои резолюции относно конфликтите в Сирия, Либия, Ирак, Судан и други точки на напрежение предимно в Близкия изток и Африка. Понятието все повече се използва и в политическата риторика на държавите за легитимиране на военни действия, неоторизирани от Съвета за сигурност.

От гледна точка на отговорността и справедливостта, бездействието на международната общност в Руанда и Сребреница може да бъде характеризирано като фатална грешка. Самият тогавашен президент на САЩ Бил Клинтън описва пасивността в Руанда като най-големия си външнополитически провал. Защо? Една превантивна и добре координирана военна намеса при конкретните обстоятелства би довела до бърза деескалация, минимални жертви и спасяване на живота на стотици хиляди.

Именно тук се крие ключовото значение на баланса между чисто човешката чувствителност към използването на военна сила и трезвата преценка кога тя може да бъде оправдана. И макар международното право формално да легализира войната в два единствени случая – при упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН и при самоотбрана, – концепции като R2P и човешка сигурност повдигат ключови въпроси за законността и морала на военното действие и бездействие, независимо от характера на агресията, типа война и специфичните обстоятелства, застрашаващи мира.

Възможно ли е обаче хора без практически и академичен опит да се ориентират в морето от информация и сами да изградят по-задълбочена представа за динамиката на даден конфликт? Тук науката предлага различни механизми за анализ. Един от най-универсалните инструменти, свързани с R2P и доразвити в Доклада на ICISS от 2001 г., се корени в класическата теория за справедливата война, която предлага две отделни категории – jus ad bellum и jus in bello. Първата група критерии се отнася до условията, осигуряващи морално право за използване сила, а втората постулира правилата за ръководене на вече разразили се военни действия.

Jus ad bellum (цитатите са взети и преведени от доклада на ICISS)

• Справедлива кауза (just cause): „За да бъде одобрена [една военна намеса], трябва да е налице сериозна и непоправима вреда, нанесена на човешки същества, или да има непосредствена заплаха от такава вреда.“

• Почтено намерение (right intention): „Главната цел на интервенцията, независимо какви други мотиви може да имат държавите, които участват в нея, трябва да бъде спиране или предотвратяване на човешкото страдание.“

• Последно средство (last resort): „Военната намеса може да бъде оправдана само тогава, когато всяка невоенна алтернатива за предотвратяване или мирно разрешаване на кризата е проучена и изчерпана и са налице разумни основания да се смята, че по-меки мерки не биха постигнали успех.“

• Пропорционални средства (proportional means): „Мащабът, продължителността и интензивността на планираната военна намеса трябва да са минимално необходимите за обезпечаване на поставената хуманитарна цел.“

• Разумни перспективи (reasonable prospects): „Трябва да са налице разумни шансове за успех в спирането или предотвратяването на страданието, подтикнало интервенцията, и да е малко вероятно последиците от действието да бъдат по-лоши от последиците от бездействие.“

• Разрешаващ орган (right authority): „Няма по-добър и по-подходящ орган от Съвета за сигурност на ООН, който да разрешава военна намеса с цел защита на човека.“

Jus in bello

• Разграничаване (discrimination) – разграничаване на военните лица от цивилните граждани с идеята да се приоритизира опазването на мирното население.

• Пропорционалност (proportionality) – гарантиране на минимално унищожение под формата на физически, материални и психологически щети.

• Военна необходимост (military necessity) – фокусиране върху обекти от военностратегическо значение.

Следвайки изложените по-горе критерии, твърдо можем да заявим, че руската инвазия в Украйна грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа. Показателни са масовите гробове, разрушенията на цели градове като Мариупол, огромната бежанска вълна и нарастващите сведения за грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, докладвани от независими органи и международни организации като Human Rights Watch.

В противовес на това Украйна се възползва от правото си на самозащита в съответствие с Хартата на ООН и международното право. А що се отнася до международната военна и хуманитарна подкрепа за Украйна, е редно да споменем и един от водещите принципи на ООН – колективната сигурност. Накратко той гласи, че неоправданата проява на агресия в международната система се третира като агресия срещу цялата международна общност, която носи споделена отговорност да възпре агресора и да възстанови мира. И макар ООН да е с вързани с ръце за оторизирането на по-решителни мерки заради руското вето в Съвета за сигурност, помощта на Запада за Украйна е не само морално, но и правно оправдана.

Защо обаче изложените тук понятия са необходими в настоящия момент? Войната в Украйна протича успоредно с не по-малко ожесточена информационна и медийна пропаганда, дезинформация и разпространение на фалшиви новини – инструменти, които замъгляват съзнанието, въздействат на обществените нагласи и влияят на политическите решения в страната. С други думи, информационната война размива представите ни за случващото се в Украйна и отслабва способността ни да различаваме добро и зло. За да противодействаме на това, е нужно да сме наясно с понятията. И да четем повече – не само медийни анализи и доклади на международни организации, но и литература, която ни предоставя по-широк поглед върху корените на войната в Украйна.

Заглавен колаж: © „Тоест“