Имах преподавател чужденец в гимназията, когото много уважавах от перспективата на малкото ми тогава години и доста се идентифицирах с житейската му философия. Още си спомням как ни разказваше колко е важно да се съсредоточим и дадем всичко от себе си в сферата, която много повече можем да контролираме – визираше професионалната, – отколкото в личната, където това дали „ще ни се получи“, зависи от най-малко още един човек. Тогава го сметнах за едно от най-логичните неща на света. Учи, труди се, упорствай и sky is the limit. В любовта зарежи всякакви усилия, защото и без това нищо не зависи от теб.

Fast forward до днес, когато в най-активната фаза на живота си се радвам на една спокойна и невероятно обичлива стабилност (с други думи, чувствам се на мястото си), която изцяло произлиза от връзките ми в живота с други човешки същества. Тоест пълната противоположност на съвета, който получих на младини. Като го осъзнах, първо ми стана тъжно за моя преподавател. И после дойде въпросът ми – това ли е разковничето? Знам, че генерализиране в случая е малко прекалено, не искам и да звуча твърде самодоволно, но все пак… това ли е да намериш смисъла (без да искам да налагам лично този си смисъл на когото и да било)?

Е.П.

Един приятел ще се жени. Аз съм десет години по-голяма и при вестта за скорошната сватба моментално се почувствах длъжна да кажа нещо зряло за далечното му бъдеще въз основа на дългото ми минало. Не се чувствам чак готова да съветвам, но пък много обичам да пожелавам: пожеланието е почти като съвета, но подплатено с надежда и вяра във възможността на човека отсреща да го изпълни (по силата на личните си качества и благосклонната съдба). Бръкнах дълбоко в душата си, за да намеря нужните думи и да изпълня дълга, който сама си вмених, и му казах: „Две неща, приятелю. Да не си безучастен към онова, което твоята жена прави и ѝ се случва. И да не забравяте, че можете и да не сте заедно.“

В мига, в който го казах, се усетих колко объркващо звучи второто, и се впуснах да обяснявам. Ако обвързаността ти с някого е по избор, а не по стечение на обстоятелствата, то двамата си ставате партньори, не придатъци – не сте в тази лодка (тази къща, това приятелство, този поход) от немай-къде, по инерция или без изход. Да виждаш, че можеш да си другаде и с други, не прави твоя избраник заменим, а точно обратното – всеки ден по-неслучаен. Да знаете и двамата, че съществуват варианти да не сте заедно, превръща факта, че сте заедно, в процес със специален смисъл и в доказателство за взаимност. Да разбирате, че съюзът ви е смъртен, ви предпазва от небрежност към чупливите детайли и ви учи да следите пулса му, да го щадите и поддържате жив. Да сте наясно, че ако всичко се износи до непоносимост, няма нужда да го разтягате мъчително, ви дава свободата да предоговорите отношенията си или да ги разтрогнете уважително, вместо да робувате на очаквания, заложени при твърде различни обстоятелства. И така нататък.

Мисля, скъпа Е., че ако твоят преподавател можеше сега да поясни какво е имал предвид, когато ви е учил да влагате повече усилия в професионалната сфера, отколкото в личната, препоръката му би ти прозвучала по-приемливо. Ето един положителен прочит: вие, мили гимназисти, четете романтични книги, гледате неистови сюжети в киното, минавате през хормонални бури и първа съзнателна интимност с други хора… но хайде, опитайте междувременно да структурирате личностите и потребностите си, харесайте си поприще и се научете да бъдете опора поне на себе си. Друг възможен прочит: ако ще залагате ва банк, залагайте на сътрудничествата, не на зависимостите. И трети: уповавайте се преди всичко на онова, което сте в състояние да породите и промените, защото другото не можете да проумеете и предвидите толкова пълно…

Впрочем не е изключено и казаното тогава от учителя да се разминава с чутото от теб по ред обективни причини – разликата във възрастта ви, статута му на възпитател, непринадлежността му към нашенския канон (надали случайно споменаваш, че е бил чужденец). В България често практичното мислене се взема за цинично, а трезвият поглед към ръбатите човешки дадености – за коравосърдечие; често ритуалът е по-важен от човека, а да назовеш проблем е същото като да го създадеш; често „сам“ автоматично се свежда до „самотен“ или „саможив“, а не до „самостоятелен“. Може в учителя да е действала по-различна система за разбор, оценка и производство на смисъл.

Струва ми се обаче, че частта от случката, която наистина не е издържала проверката на времето, е твоето тълкуване. Ако правилно разбирам, „В любовта зарежи всякакви усилия, защото нищо не зависи от теб“ е заключение, с което ти довеждаш до абсурд предпоставката на учителския съвет. Препоръката да не влагаш повечето си потенциал в нещо, неподлежащо на контрола ти, не предполага да не влагаш нищо. А и нищо не зависи от теб е твърде приблизително закръгляне на не всичко зависи от теб… От друга страна, самият преподавател е поднесъл мисълта си объркващо. Разделението между професионалния и личния живот е направено насила за нуждите на обобщението, но професията в крайна сметка е форма на най-личния ни живот. А схващането, че „дали ще ти се получи“ зависи от най-малко един друг човек само в любовта, е абсурдно – в работата, в метрото, в супера, в блока зависиш от доста повече хора…

Аз чувам съвета от твоите гимназиални години по-скоро като „залагай на онова, на което можеш да повлияеш“ и намирам потвърждение за състоятелността му точно във втората половина от писмото ти, където казваш, че живееш в пълната му противоположност. Щом мястото на спокойствие и радост, в което се намираш, се дължи на връзките ти с другите, то тези връзки, без съмнение, са двупосочни и развивани дейно – иначе нямаше да работят така. Значи с твоите хора сте заложили на онова, на което сте могли да повлияете. Първо обаче сте се намерили, което е донякъде заслуга, донякъде непланируема случайност. Бих рискувала да твърдя, че на някого като теб, който има среда, цени я и се чувства ценѐн в нея, се падат поне двама със сходен личностен профил, които не са си нацелили хората (а ако говорим за любов и семейство, неудовлетворените са в пъти повече). Ситуациите, които съдържат неизвестни със случайна стойност, трудно се поддават на съзнателно надграждане. И може би това е искал да каже учителят някога – че ако нещо буксува, защото не зависи от нас, не е нужно да хабим там съзидателната си енергия, понеже винаги има друго, което зависи от нас и ще се получи и без пръста на съдбата…

Един от „моите писатели“ (така преводачите си присвояваме на думи онези, които вече са ни присвоили с думите си), Сесар Айра, каза веднъж: „Като се замисля, може би цялото ми творчество е бележка под линия към Борхес.“ Аз пък имам чувството, че целият ни живот е бележка под линия към някои основни положения, нахвърляни в миналото от непознати. Битка за разчитането на малките букви в долната част на договора. Милион персонални корекции, без които много малко от „универсалните“ истини биха паснали на повечето от нас. Та може би това е разковничето: различните хора се нуждаят от различни формули за живот, като с някакъв брой необходими уточнения тези формули могат да се свържат в обща, понятна история… Знаеш ли какво беше едно от необходимите уточнения, които се наложи да направя веднъж (под формата на бележка под линия) в превод именно на Айра? Че януари в Аржентина е лято.

Благодарение на твоето писмо (то беше доста по-дълго от фрагмента, който пускаме тук, и много ме зарадва!) си поблъсках главата над това как поднасяме опита си на по-младите, а и не само. Възможно ли е изобщо да го изразим ясно, те да не го разберат превратно и той да им послужи за нещо? Мисля, че да. Като в откритото писмо, което един приятел адресира до тазгодишните абитуриенти, а то послужи на мен – да си сверя часовника. В него се казва, че да станем „наистина добри“ в някоя област е далеч по-смислено от „най-добри“; че когато нещо ни липсва, съвсем реален ход е да си го създадем собственоръчно; че провалът е естествен и много по-малко нелеп от отчаяно избягващия го компромис. Плюс: „Никога не стъпвайте върху труповете на другите, преследвайки лични цели.“

Със същия този приятел отидохме на Панчаревското езеро да записваме материал за радиото. Но („правете това, което ви доставя удоволствие“!) записахме жабите. Тези меки, крекливи, скокливи хищници, чийто воден хор ти пращам с поздрав.


„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни