Третите парламентарни избори за 2021 г. минаха и който се състезавал, състезавал се – народът си има ново управление (или поне потенциал за такова). „Продължаваме промяната“ спечели, „Възраждане“ влезе, ИБГНИ излезе, а при другите в общия случай се подават оставки (или поне сравнително убедително се говори за подаване на оставки). Изключение, разбира се, са голите глави на политическото ни семейство – Борисов и Трифонов, които не могат да ни оставят без себе си. В крайна сметка на Нинова вероятно също не би ѝ го позволил моралът на традиционното семейство и плахо подадената ѝ оставка също ще бъде оттеглена скоро. Сами, достойни за демократични претенции в оставките си, се оказаха наравно Христо Иванов и Красимир Каракачанов.Трябва да се говори обаче за друго: партиите у нас се водят от една непоносима лекота, от принципа, че веднъж се живее (управлява). Народът, от друга страна, знае, че не само не управлява, но и не живее четири години: живее или по-дълго (не много), а никой не му казва нищо занапред, или – особено насред небивала здравна криза – знае, че може да не доживее и до следващата седмица. Затова лекотата на партийния живот е видимо все по-непоносима за хората. И затова не е случайно, че победителите, както преди 20 години, не искат да се наричат „партия“ (тогава бяха „движение“, а сега са „проект“).Насред останалата дандания кой колко седалки ще затопли, твърде слабо се чува гробовното мълчание на близо две трети от българските граждани с право на глас, останали без представителство в парламента. Родните партии отдавна забравиха, че първата им работа е да представляват и едва втората – евентуално да управляват. Те са автентично неспособни да проумеят, че всичките им неволи се свеждат до отказа им, вместо да се зверят в докладите на маркетинговите си гурута, наистина да разговарят с гражданите и наистина да търсят решения на техните проблеми на база чутото с хоризонт отвъд съдбовния ден, в който ще стане ясно дали ще се закачат за управлението. Партийните структури по места са офиси за феодални срещи, но не и място, където можеш поне едно кафе да изпиеш и да поговориш за политиката със съмишленици. Затова е вече невъзможно дори с маркетингова помощ да се каже особено ясно коя формация кого представлява. Затова и сега в парламента ще са едните, утре ще са другите, така си текат безбрежно дните и никой не осмисля, че фрагментираният парламент и внезапните възходи, падения и всички турбуленции са продукт на едно дезориентирано общество.На какви ли циркове не се нагледахме от страна на партиите в хода на това, което формално мина за предизборна кампания. Нови прически и стари гражданства ту скачаха на демагогските влакчета срещу антиковид мерките, ту се правеха, че здравна криза от епохален мащаб като цяло не съществува. Никой не събра смелост и въображение дори да намекне нещо като „Ние ще преведем страната през тази криза“, пък било то и разказано като „за разлика от досегашните“ (за което има обилен материал). Единствените, които демонстрираха постоянство по темата и бяха съответно възнаградени, са „Възраждане“ – нищо че отказът им от управление на епидемията, ако зависеше само от тях, по принцип е равнозначен на стотици мъртви всеки ден не само както е в момента, а до края на света. „Възраждане“ освен това са и единствените, които, въпреки че никога не са разчитали на анти-ГЕРБ еуфорията, се домогнаха до парламента противно на прогнозите, докато други, които разчитаха изключително на тази еуфория, се сринаха главоломно или дори отпаднаха от малкото си едва отвоювани седалки в интервал от няколко месеца (вижте подробния анализ на Винсент Тановски по темата). „Възраждане“ са фашистка формация с компрометиран вожд, прокарват дълбоко антисоциални или откровено откачени послания, но за съжаление, са също така и единствените, които систематично бяха сред хората на улицата и по чужбина и ги нахъсваха по значими за тях теми (изпитана стратегия за влизане във властта на ултрадесните от „Атака“ насам). Те могат да бъдат горчив урок: може да експлоатираш витиевати заявки срещу победения си опонент веднъж, втори път, да организираш комисии и да измисляш нови думички за „задкулисието“ и „модела“ на лягане и на ставане, но на третия път ще трябва да се заловиш с политика, пък дори и това да е нейното племенно и истерично подобие. Иначе заслужено отиваш на бунището на историята. (До същите изводи стига и Божидар Колов в анализа си за БНР.)Българската политическа класа, при всичките си елитни претенции и уповаване на добрите времена на царска „демокрация“ преди 1944 г., не възпита и капчица демократично разбиране – че тези на власт са представители на конкретни интереси и групи хора, а не кукли, рецитиращи хвърковати заклинания, докато им свършат електоралните батерии. Вторачени в драматични борби с „предишните“, с нехайството си кого, защо и дали изобщо представляват, без предложения за социално значим хоризонт отвъд някое и друго леко откъм вируси лято на власт, партиите от години възпроизвеждат не просто огромна маса отказващи да гласуват. (Крайно време е редовият „граждански активен“ мрънкач, на когото негласувалите са му виновни за нещо, да свикне, че „гражданският дълг“ се изпълнява срещу нещо насреща и че ако партиите не го предоставят по никакъв начин и въпреки всяко въображение и грамотност, това е техен провал в представителната демокрация – и толкоз.) Нещо много повече: с това си поведение познатите ни партии създават най-страшното, пред което всяка демокрация може да се изправи – инерцията. Като инертните газове: отначало учените ги нарекли така, защото вярвали, че са твърде устойчиви и не реагират с други елементи, не правят съединения. Инертни не са просто негласуващите – не се знае дали и колко съвпадат. Това може да са и хората, които веднъж ще гласуват за „Има такъв народ“, втори път – за „Възраждане“, и трети път – за „Продължаваме промяната“. Например. Но може и да не са. Инертни са хора, които не гледат на гласа си като на начин да защитят интересите си, а по-скоро като на актив, който ще предоставят някому, защото им е симпатичен и го предпочитат на екрана. Неслучайно, съветвани от маркетинга, партиите полагат все по-малки усилия за цялостни и ясно комуникирани предизборни програми и платформи за управление отвъд изборите, а залагат на Facebook статуси и всевъзможни циркове за печелене на лайкове и задоволяване на властническата си суета. Извън изборите инертни са хората, които никога в живота си не са защитили интересите си – пред работодателя или пък пред общината например – и никога не са се съюзили със себеподобни, но внезапно избухват да отстояват свободите си от „медицинския фашизъм“ и да развяват знамена. Нещо и някой внезапно ги кара да предприемат действия отвъд работното си ежедневие. Някой им е предоставил убедителен разказ за живота отвъд глупавите партийни боричкания и отвъд драмата кой ще управлява следващата година, две или четири. Някой ги е убедил, че посланията му срещу потисничеството са безкористни. Не знаем кои са тези инертни хора – маркетингът със сигурност не може да разбере, а социологията у нас не би си направила труда. Не знаем и колко са, но имаме основания да смятаме, че стават все повече – непредвидимите електорални настроения и все по-грешните демоскопски прогнози са само един, но много сигурен белег.Успехът на „Продължаваме промяната“ не бива да се счита и на йота по-солиден от ефимерната „промяна“, под знака на която мина 2021 г. и която те обяздиха. Скоро ГЕРБ и техните щети върху държавата ще бъдат забравени, но пандемиите ще останат факт, редом с всички други кризи и ежедневни унищожения на живия живот на живите хора. Ако партийната политика не се преориентира към базовата си функция на представителство („Продължаваме промяната“ дори не си правят усилието да претендират за това), което истински адресира тези кризи и предлага хоризонти, засилването и разрастването на инерцията ще продължи.А защо инерцията е най-голямата заплаха за всяка демокрация? Защото демокрацията е проект, в който всички (с право на глас) съучастват. Никой не взема „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев за обществен проект – той е партиен, макар и да се представя за непартиен, и ще последва познатата съдба. Проектите на всички настоящи играчи убедително се изчерпват с това как ще поправят белите на предишните, докато нови и нови бели, несводими до нечия правителствена вина, затрупват народа – глобални кризи, мъчителна ентропия, която живеем и която провинциалната ни държавица дори не успява да осмисли. И народът реципрочно наказва – с все по-непредвидими избори. Когато няма същностен обществен и политически проект и партиите са импотентни, няма и демокрация, защото все повече хора нямат с кого да се свържат, да направят съединение, да мислят и да действат заедно. Когато две трети от замесените нямат проект, в който да вярват, да отстояват, чрез който да се свързват, значи две трети могат по всяко време да отредят всякаква съдба за всички и тя все по-малко ще изглежда като демокрация.В този смисъл последният изборен резултат е отлична демонстрация на това какво може да донесе бъдещето. От една страна, за пореден път нов и непознат субект е изстрелян на челно място. От друга, сравнително познат, но непомирисвал официална власт субект е вкаран в парламента. Първите предлагат стари фиксове на стари проблеми, датиращи отпреди поне 20 години, и никой не си фантазира, че иначе доста конкретните им управленски задачи, а с това и политическото им битие изобщо могат да се прострат отвъд две години в бъдещето. Вторите се издигнаха буквално от улицата и от това, което представят за съпротива и народовластие, защото отлично и много пъти свирят на най-тънките струни на тъпканото по всевъзможни начини достойнство на хората. Първите споменават думата „демокрация“ веднъж в предизборната си програма. Вторите практически я експлоатират, но нямат реално нужда от нея. Всички останали бележат най-ниския си резултат някога.Инерцията е обратното на всякаква демокрация, така че е въпрос на време, като във вероятностна теория, да роди автокрация, при която не е нужно хората да се свързват с друг и да вярват на друг освен на водача. През 2021 г. си устроихме мащабна лаборатория по въпроса и резултатите са красноречиви. Ако не през 2022 г., то през 2023 г. или скоро след това, в случай че нищо не се промени, автокрацията ще почука на вратата. Всъщност тя чука настойчиво вече години наред, често с ръцете на опитни в силовите институции хора с гола глава, така че нека да не стоим, изтръпнали от страх кога ще пробие с таран. Защото тя винаги идва така, с таран – не просто с едни избори.Благодаря на Петър Банков, политолог от Университета в Глазгоу, за редакцията на текста.
Заглавна илюстрация: Фрагмент от американската корица на романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера от 1985 г., изд. „Харпър Колинс“

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни