Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико

Избирането на Доналд Тръмп за втори път за президент на САЩ не е добра новина за феминизма. Непосредствено след обявяването на резултатите от вота сред видни и невидни антифеминисти настана еуфория. Един от тях – тръмпистът с неонацистки уклон Никълъс (Ник) Фуентес, публикува в Х лаконичен пост: „Твоето тяло – мой избор. Завинаги.“

Заигравката на Фуентес е с известния феминистки лозунг в защита на правото на аборт „Моето тяло – мой избор“, но може да се отнесе към всякакви дейности, свързани с женското тяло, с които жените могат да бъдат несъгласни. Като насилието – сексуално или физическо.

Впрочем скоро след въпросния пост на Ник Фуентес му беше повдигнато обвинение за физическо насилие над жена. Жената е отишла до дома му като форма на протест срещу споменатия пост. Той я напръскал с лютив спрей и счупил телефона ѝ. Така де, нейното тяло (и телефон) – негов избор.

Не само изявени антифеминисти в САЩ или ислямистки режими като тези в Афганистан и Иран третират жените като обекти. Това е възможно и в Западна Европа, където правата на жените уж са издигнати на пиедестал. А случаят на Жизел Пелико хвърля светлина върху ужасяващите размери на проблема.

Трудни за възприемане факти и числа

Ако сте учили френски като дете, вероятно помните старата песен за моста на Авиньон, на който се танцува в кръг. От няколко месеца насам този град в Провансалските Алпи е популярен и в друг контекст – в Авиньон се провежда делото за сексуалното насилие над понастоящем 72-годишната Жизел Пелико, основен виновник за което е съпругът ѝ (днес вече бивш) Доминик Пелико.

Жизел и Доминик Пелико са връстници и се женят на 21-годишна възраст. Имат двама сина и дъщеря. След пенсионирането си наемат къща с градина и басейн в провансалското село (или малко градче) Мазан и се преселват там. Именно в нея съпругът започва да кани мъже, които да изнасилват приспаната му жена, която е упоявал още от 2011 г., докато са живели в околностите на Париж.

До 2020 г. поне 72-ма мъже изнасилват Жизел Пелико най-малко 92 пъти, докато тя няма представа за това, защото е упоена. Мисли, че влошеното ѝ здраве е знак за деменция. Не знае, че е заразена и с венерически болести, тъй като мъжът ѝ не е изисквал от изнасилвачите да са с презерватив. Сред тях има и ХИВ-позитивен мъж, но поне той не я заразява.

Когато разбира какво ѝ е било причинявано, Жизел решава да излезе с името си. Защото, смята тя, срамът е за извършителите, не за нея. Така се превръща в съвременна икона на феминизма във Франция.

Сексуалното насилие върху Жизел Пелико е разкрито случайно, и то не от нея, а от органите на реда. След като Доминик Пелико е хванат да снима под полата на непозната жена в магазина, полицията иззема компютъра и флашпаметите му. И намира повече от 20 000 снимки и видеозаписи, направени без знанието на жертвите.

Освен упоената Жизел и непознати жени, Доминик тайно е заснемал и двете си снахи в банята. Намерени са също снимки на собствената му дъщеря, приспана и облечена в бельото на майка си. Записите с изнасилванията на жена му са скрупульозно датирани и надписани с имената на извършителите. Това помага на полицията да намери повечето и 51 от тях, включително Доминик Пелико, са дадени на съд и получават ефективни присъди. Съпругът е осъден на 20 години затвор, останалите 50 мъже – на между 3 и 15 години.

Плашещи мащаби

При подобни драстични случаи на насилие общественото мнение е склонно да заклеймява извършителите като чудовища. Обявяването им за не-хора отвлича вниманието от нездравата тъкан на самото общество, която прави възможно съществуването на извършители на такива тежки престъпления.

Случаят на Жизел Пелико е показателен за мащабите на разпространеността на сексуалното насилие. Те са толкова големи, че не могат да се обяснят просто с лепването на етикета „чудовище“.

Съпругът е поканил поне 83 мъже да изнасилят жена му. От тях са се отзовали поне 72, което представлява близо 87% успеваемост на поканите. Вярно е, че комуникацията е протичала в чат канал, озаглавен „Без нейно знание“ (à son insu на френски), чиито потребители очевидно са били привлечени от идеята за сексуални действия с неподозиращи за това жени. Всички тези мъже обаче са живеели в радиус от едва шейсетина километра от дома на семейство Пелико в Мазан.

Изнасилвачите на Жизел са на възраст от 26 до 74 години, с различни степени на завършено образование и различни професии. Един от тях – 63-годишният Жан-Пиер Марешал – станал нещо като ученик на Доминик, започнал да упоява собствената си жена и на свой ред поканил „учителя“ си да я изнасили.

Малко вероятно е да има особена концентрация на сексуални насилници в точно определен район на Прованс. По-скоро и на други места е така, но голяма част от случаите на насилие остават неразкрити. Впрочем основателят на вече несъществуващия сайт Coco, част от който е бил чат каналът „Без нейно знание“, също е осъден, след като става ясно, че платформата му е била използвана от хора в цяла Франция, отговорни за над 23 000 престъпления, между които не само сексуално насилие, а педофилия и дори убийства.

Случаи от съседна Германия

Проблемът съвсем не е ограничен само във Франция. Лекар в германския град Билефелд например години наред упоявал и изнасилвал десетки свои пациентки. Когато го хванали, се самоубил в ареста.

Често сексуалното насилие остава неразкрито не само когато жертвите са упоени. Стигмата и трудността на доказването в съда разколебават много от преживелите насилие да търсят справедливост. Особено в малките населени места, където липсват ресурси за подкрепа.

Документална поредица на германската медийна група WDR проследява борбата за справедливост на три изнасилени жени (част 1 и част 2, на немски език). Една от тях е Зилке. Тя и мъжът ѝ се преселват от града на село, защото искат да живеят в сплотена общност. И я намират – в селото стават част от задружна приятелска компания. Осъществената мечта обаче се превръща в кошмар, когато един от приятелите изнасилва Зилке. Понеже тя си търси правата в съда, а мъжът ѝ я подкрепя, останалите от групата ги изолират – развалили са им хубавата компания. На отхвърлената двойка не ѝ остава друго, освен да продаде къщата и да напусне селото.

Много жертви на сексуално насилие обаче нямат възможност лесно да напуснат общностите, които ги подлагат на натиск. И просто се примиряват.

Баналността на сексуалното насилие

В известното си произведение „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“ Хана Аренд защитава тезата, че много от нацистките функционери са пращали човешки същества на смърт не защото са някакви страшни злодеи, а понеже… са спазвали правилата. Те са оправдавали масовите убийства с това, че просто са изпълнявали заповеди. Така трябваше, такъв беше законът.

Нещо подобно лъха от оправданията на много от изнасилвачите на Жизел Пелико. Докато някои от тях, включително Доминик, признават, че са били наясно, че извършват насилие, други твърдят, че не са знаели. Казват, че щом съпругът е бил съгласен, те са си мислили, че това важи и за жена му – че за нея е форма на сексуална игра да бъде упоена и непознати мъже да правят секс с нея.

Да оставим настрана факта, че тези мъже са стигнали до Жизел чрез чат канала „Без нейно знание“, тоест са имали сериозно основание да предположат, че тя не е наясно какво ѝ се причинява. По-важното е, че на нито един от тях не му е хрумнало да я попита. Съгласието на мъжа ѝ им е било напълно достатъчно, за да смятат, че имат право да вършат с тялото ѝ каквото си искат.

Този случай отново поставя на дневен ред дебата във Франция за дефиницията за изнасилване, защото понастоящем тя не включва необходимостта от съгласие. Докато в много страни, включително в България, липсата на съгласие е част от определението за изнасилване, във Франция то представлява „всеки акт на сексуално проникване от какъвто и да е вид или орално-генитален акт, извършен чрез насилие, принуда, заплаха или изненада“.

За нормализацията на сексуалното насилие от гледна точка на извършителите вероятно има значение и фактът, че част от тях, включително Доминик Пелико, са преживели такова като деца. Това отваря сериозната тема за сексуалното насилие върху мъже. И все пак голямата част от извършителите на сексуално насилие са мъже, а мнозинството от потърпевшите са жени.

Отвличане на вниманието с изобретяване на външни врагове

Едно от най-силните послания на ксенофобската реторика е, че чужденците поради различната си култура могат да посегнат на „нашите жени“. Такива страхове се разпространяват в Европа по отношение на бежанците от ислямски страни, а в САЩ – основно спрямо идващите от Южна Америка, Централна Америка и Карибския басейн, особено ако са и чернокожи. По време на предизборната кампания Тръмп заплашваше, че ако Камала Харис спечели, Америка ще бъде залята от „безкраен поток нелегални пришълци изнасилвачи“.

Друга група, представяна като опасност за женското съсловие, особено в САЩ, са транс жените. Те според трансфобите си сменят пола основно с цел да тормозят „истинските“ жени в дамските тоалетни и съблекални.

Така на Сара Макбрайд, единствената транс жена в Конгреса на САЩ, се забранява да използва дамската тоалетна в Конгреса. За забраната особен принос има друга конгресменка – републиканката Нанси Мейс, – чиято активност е насочена основно в защита на „биологичните жени“ от „мъже с пениси“ в тоалетните и съблекалните, където те са „най-уязвими“.

В The Daily Show комедиантката Дези Лайдик иронично отбелязва, че ако Мейс действително искаше да защити жените от сексуалните насилници, тя трябваше да се насочи към най-високите нива на новата власт, които принадлежат на собствената ѝ партия. Включително към президента Доналд Тръмп, който сам се хвали, че на модни ревюта влиза зад кулисите при преобличащите се манекенки.

Известно е и изказването на Тръмп, че понеже е известен, може да си позволява всичко с жените, включително да ги хваща за интимните части. Техните тела – негов избор. 

Изглежда, не всички жени обаче са на това мнение. Срещу избрания за втори път президент има редица обвинения за сексуално насилие. В края на 2024 г. той беше осъден от федерален съд по едно от тях.

Случаите на Жизел Пелико, Зилке и на много други жени илюстрират факта, че обикновено опасността от сексуално насилие не идва от различните по етнос, цвят на кожата, религия или полова идентичност. Напротив, обикновено насилниците са част от близкото обкръжение – областта, града или селото, приятелската компания, дори най-близките хора в семейството.

Мъжете не са насилници по природа. Ако повече мъже упражняват насилие, то е, защото смятат, че могат да си го позволят. Защото това е урок, който се предава през поколенията.

С победата на Тръмп реториката за търсене на външни врагове ще се засилва, като същевременно с това по-често срещаните случаи на сексуално насилие – извършените от членове на собствената общност – ще се омаловажават. В тази ситуация на нарастващ популизъм историята на Жизел Пелико има отрезвяващо въздействие. Стига да бъде чута.