Вторият текст в поредицата ни „Китай отвътре“ е лекция на писателя Би Фей-ю, изнесена на 15 август 2018 г. на специално събитие в рамките на Шанхайския панаир на книгата. В нея той разказва за някои от незабавните ефекти върху живота на обикновения китаец вследствие на политическите решения, взети на най-високо ниво през 1978 г.

През тази година Дън Сяопин започва официално да набляга на необходимостта от „мисловно освобождаване“ – в една своя реч той заявява, че партията не трябва повече да мисли за всичко и всички, защото резултатът от тази всенамеса е, че вече никой не мисли сам за нищо. Това е преобладаващият дух по време на Третия пленум на XI Централен комитет на Китайската комунистическа партия, проведен от 18 до 22 декември 1978 г., след който партията концентрира сили в икономиката и отпуска хватката върху културата и всекидневния живот. Така епохата на централизация, затвореност и политизация преминава в епоха на плурализъм, отвореност и либерализация.


Днес отбелязваме 40-годишнината от реформите и отварянето на Китай. Професор Ян Фу-дзя и професор Джан Юе-дзяо преди мен изнесоха чудесни доклади, които, поради житейските и професионалните характеристики на двамата, се фокусираха все върху големи теми, свързани с държавата, нацията и народа. И на мен ми се ще да мога да говоря като тях, но аз съм писател – от сутрин до вечер само си седя вкъщи и не притежавам нужните способности. Аз мога да говоря единствено за себе си. Така че сега ще разкажа за моите лични отношения с реформите.

Историята започва през 1978 г. с маркер Третия пленум на XI Централен комитет. Тогава бях на четиринайсет и живеех в едно село в провинция Дзянсу. Ако трябва да съм честен, онова четиринайсетгодишно селянче изобщо не беше чувало за далечния пленум, нито пък му идваше наум да се интересува от бъдещето на Китай.

Един ден от пристанището на нашия окръг изникна някакъв градски младеж, който веднага привлече вниманието ни с поразителния си панталон. Впоследствие нарекохме тези панталони, известни иначе като чарлстон, мегафонки. Искам да наблегна на това, че нас ни привлякоха не разширяващите се крачоли, а горната част – прилепналият, очертан задник. Естествено, всички имахме задници, но поради тогавашните възгледи ни беше срам от тях. На шивачите се падаше отговорността да прикрият този наш срам и единственият им избор беше да направят всичко възможно, за да го завоалират. Дори през лятото ние не използвахме фразата къси гащета, а широки гащи – същността на тези гащи беше в тяхната широкост, която успешно прикриваше всички проблемни извивки.

В крайна сметка веднъж, докато се бяхме зазяпали в друг чифт мегафонки на пристанището, някой каза: „Ех, че са им хубави задниците на градските хора!“ И така постепенно в живота ни се появи една чисто нова, цивилизована, изтънчена представа за задниците. Задниците ни, оказа се, не се казвали задници, а задни части.

Няма нищо чудно в ушиването на един панталон, чудното е в това, което се намира вътре в панталона, тоест тялото. То не беше претърпяло никаква промяна, но ето че мегафонките ни накараха да го погледнем по съвсем нов начин. Тялото ни е най-великият плод на човешката цивилизация – в него не само че няма нищо срамно, а напротив, то представлява човешкото достойнство и излъчва човешкото великолепие.

Към края на пубертета си най-накрая и аз обух чифт мегафонки, с които всеки ден помитах прахта по улиците, досущ като някой усърден чистач. Това говори за следното: щом дори един селски младеж може да се научи да гледа на собственото си тяло по човешки и естетичен начин, значи и той си има своите възгледи, които неусетно се променят.

След реформите и отварянето, особено след отварянето, възгледите на селския младеж се обновиха и цивилизоваха и срамният му задник се превърна в красиви задни части. Първият подарък от реформите и отварянето беше да ме научи на самоуважение, да се гордея с прекрасното си тяло и със скъпоценния си живот.

Като заговорихме за възгледи – задължително трябва да четем. Въпреки че баща ми и майка ми бяха селски учители, вкъщи, освен учебниците и всеизвестните политически томове, истинските книги бяха само няколко творби на Лу Сюн. Аз от малък обичах книжарница „Синхуа“, само че по това време тя беше също толкова гола, колкото дома ни. Един ден обаче на рафта в книжарницата забелязах ново име – Пушкин. Скоро след това се появи още едно – Юго. Бях чувал баща ми да споменава тези имена, но чуването нямаше нищо общо с четенето. Четенето се извършва лице в лице, то предизвиква душевни вълнения и това е вторият ми подарък – научих се да търся и да изграждам в себе си диалогични отношения, чрез които да преструктурирам вътрешния си свят и да го правя по-обхватен. Ако питате мен, това е най-същественото в реформите и отварянето.

През следващите няколко години, когато бях в университета, в книжарниците се появяваха все повече и все по-вълнуващи истории. Пред нас едно след друго изникваха нови и нови имена: Фройд, Сартр, Хегел, Кант, Ернст Касирер, Робърт Мeйер, Пол Салмън, Сюзан Лангър, Джамбатиста Вико, Вилхелм Ворингер, Ернст Гросе, както и, разбира се, Бодлер, Борхес и Маркес. В диалозите си с тях аз пораснах и станах пълноправен, уважаващ законите гражданин.

Да осъзнавам, че съм гражданин, да съм наясно с правата си, да са ми известни задълженията ми – това е най-големият подарък, който реформите и отварянето направиха не само на мен, а навярно на всеки китаец.

Преди малко споменах Маркес. На всички присъстващи е известно, че той е автор на един епохален роман със заглавие „Сто години самота“. Романът започва така: „Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.“ Може да се каже, че това е най-епохалното романово начало в историята на литературата. То е свързано с времето, за което ние знаем едно нещо: след един часа̀ идва два часа̀, след пети идва шести, след септември идва октомври. Времето си има последователност, има си и посока, то е като стрела, то е вектор. Значи, ако искам да разкажа историята на седем поколения от един род, трябва да започна от първото, след това второто, третото, четвъртото… Така „Сто години самота“ всъщност трябва да е не една, а седем книги.

Но Маркес казва: не. Маркес казва, че има друг начин, че една книга е достатъчна. Той измисля нова разказвателна концепция – с едно изречение обхваща едновременно сегашното, миналото и бъдещето. Ето как Маркес предизвиква романова революция, като събира седем книги в една. Това е романова икономика, максимално минимизиране на разказвателните разходи. Спестяваме огромни количества хартия, както и огромни количества читателско време. Предпоставката за тази революция е промяната в една представа – представата за времето. Времето не е вектор, то няма посока, то е просто скалар.

След появата на Маркес в нашите книжарници китайското разказвачество премина през дълбоко и пространно преобразуване. Може да се каже, че ако реформите и отварянето бяха дошли двайсет години по-късно, цяло поколение китайски писатели нямаше да достигне сегашните висоти.

Нито Мо Йен щеше да е днешният Мо Йен, нито Ю Хуа щеше да е днешният Ю Хуа. Нашето поколение извади голям късмет, че случи на реформите и отварянето, особено на отварянето. Ние ги изживяхме лично и сме техни очевидци. Ние самите сме техен плод. Обожаваме материалното богатство и сме още по-запленени от духовното многообразие.

Аз съм на 54 години и реформите и отварянето се случваха около мен през целия ми живот, следил съм ги през всичките четирийсет години досега, без да изпусна нито ден. Обикновените хора, които заедно с мен наблюдаваха тези последни четирийсет години, наброяват най-малко триста милиона. А когато триста милиона чифта очи са се вторачвали в едно и също нещо в продължение на четирийсет години, това нещо придобива огромен смисъл. И очите ни всъщност вече не са очи, а са направо дух, душа, която има избор и е способна да преценява за себе си. Няма друга такава радост.

В момента тези очи, които са плод на реформите и отварянето, са част от нашите тела. И ако сега се пошегуваш с мен, че телата ни са нещо срамно, аз едва ли бих се покрил с широки гащи, а само бих се зарадвал и бих ти благодарил за шегата. Защото всички знаем, че също като погледа, и духът е невъзвратим. Той трябва и може да върви само към по-голяма цивилизованост. В това е консенсусът на съществуването, в това е очарованието на живота, в това е смисълът на живеенето, в това е и възвишеността на човечеството.

Заглавна снимка: © Coca-Cola

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.
Би Фей-ю

Би Фей-ю

Роден през 1964 г., той е част от поколението китайски писатели, които израстват по време на материалната и духовна оскъдица на Културната революция, започват да пишат след реформите през 78-ма и добиват популярност през културния бум на 80-те и 90-те. Автор е на романи, повести, разкази и есета, с които печели множество литературни отличия, включително най-престижните „Лу Сюн“ (първо за разказа „Кърмачка“, после за повестта „Кукуруз“) и „Мао Дун“ (за романа „Масаж“).