Отрасналите през социализма помнят т.нар. тимуровски команди, вдъхновени от книгата от 1940 г. на съветския писател Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда“. В романа се разказва за Тимур и приятелчетата му, които много искат да се бият на фронта. Но понеже са още деца, компенсират невъзможността да се включат във войната с вършене на добри дела за хората от града – например пренасяне на покъщнина и цепене на дърва. В България тимуровските команди, макар и незадължителни, бяха проява на политическа правилност. „Тимуровчетата“ ходеха да си говорят със самотни възрастни хора или пък почистваха междублоковите пространства.

В наши дни в страната ни също има форми на самоорганизация на деца.

За разлика от тимуровските команди, те не са инспирирани отгоре. Поне не съзнателно. И все пак са израз на официалните ценности, в които биват възпитавани младите хора. Учебните програми по литература и история, една от основните задачи на които е да формират светогледа на учениците, възпроизвеждат идеалите от националноосвободителните борби в края на ХIХ век. Тези идеали са станали толкова естествени за много поколения, че дори не се замисляме за посланията на ключови произведения. Във Вазовия текст на „Тих бял Дунав“ например Христо Ботев заплашва „с гол в ръката нож“ капитана на кораба „Радецки“. Капитанът просто си върши работата, но за един революционер от ХIХ век е достойна постъпка да заплаши невинен човек с оръжие, за да постигне целта си. И дори да го убие, както постъпва например Македонски от „Немили-недраги“ (отново на „класика на българската литература“ Иван Вазов) с един влах.

Проблемът не е в самите произведения – те носят духа на своето време. Нито в историческите събития. А в канонизираните им интерпретации, които са напълно неадекватни на съвремието. Ако сте подрастващ човек в България, какво виждате? От една страна, има минало с герои, които са проливали кръв и са жертвали живота си. От друга – настояще с нестабилна политическа система, институции, на които не може да се разчита, престъпност, която нерядко остава безнаказана. Към това се прибавят политически и медийни послания, демонизиращи едно или друго малцинство – ромите, ЛГБТИ хората, „джендъра“, бежанците, хората с психични проблеми…

И ако искате да бъдете полезни на обществото, следващата крачка е да започнете сами да раздавате справедливост.

Независимо дали действията ви са законни, или не. Та нали ако революционерите ни се бяха придържали към закона, нямаше да има националноосвободителни борби? А ако получавате и публични похвали за действията си, вместо да ви се обясни, че те са нередни, давате пример на други деца и тийнейджъри да раздават справедливост, тъй както я разбират.

През септември „Нова телевизия“ излъчи абсолютно безкритичен репортаж за едни нови „тимуровчета“, поставили си за цел… да ловят предполагаеми педофили. 17-годишният „Тимур“ кръщава инициативата си „Педофилските животи нямат значение“. Заигравката с името на движението „Животът на чернокожите има значение“ (Black Lives Matter) едва ли е случаен – пред сайта „Война и мир“ младежът с бръсната глава споделя, че се идентифицира като националист. Той представя правилните според него прояви на национализъм така:

Прояви на национализъм са почитането на българските герои, почистването на улици, доброволното записване в армията и отиването на фронта, ловът на педофили и даже спортуването, четенето на книги и абстиненцията от алкохол, цигари и наркотици – всичко, което по един или друг начин води до усъвършенстването на нацията, обществото и неговите единици, тоест индивидът като биологично същество и личност.

Дейността на групата „Педофилските животи нямат значение“ е да се примамват в сайтове за запознанства възрастни от уж 13-годишни деца. Когато отидат на среща с въпросните деца и се запътят с тях към място, където биха могли да извършат сексуални действия, се появява водачът на групата, който поставя заподозрения в педофилия „на мястото му“. Как? Като го разпитва и го подлага на разнообразни унижения, например – залива го с жълтеникава течност (може би урина), бръсне му главата… Всичко това се снима с камера и се излъчва в социални мрежи.

Пред „Нова телевизия“ младежът споделя, че целта му не е физическото унищожение на педофилите, а съсипването на живота им – публичното им дискредитиране, разбиването на семействата им. Той твърди също, че от полицията са го съветвали да пребива заловените, тъй като органите на реда били безсилни. Защото според Наказателния кодекс се санкционират само вече извършени сексуални престъпления с деца, а не намерението за тяхното извършване.

Репортажът показва младежите като герои, компенсиращи безсилието на институциите.

Не се търси мнението на експерти, като юристи, специалисти по наказателно право или правозащитници. А проблем има. И според Всеобщата декларация за правата на човека, и според Конституцията на България никой не може да бъде подлаган на унижение. А Наказателният кодекс, макар и несъвършен, се основава на определени принципи, например че не може да бъдеш наказан просто защото си мислил да направиш нещо. Склоняването на малолетни към сексуални действия, разбира се, е проблем, но криминализирането му би следвало да стане в резултат на сериозен професионален дебат, а не кампанийно, както беше с „неизбежната отбрана“.

Не след дълго медиите разпространиха похвална информация за група непълнолетни младежи от Стара Загора. Момчетата, също с бръснати глави, са заловили заподозрян в извършването на катастрофа, причинила смъртта на моторист. За тази цел те са разчитали на мрежа от познати, чрез която са стигнали до бивш собственик на колата, блъснала моториста. Той им дал координатите на човека, на когото е продал автомобила си, който пък им дал телефона на следващия собственик, тоест заподозрения. Младежите предали този номер на КАТ, след което се обадили на заподозрения. Разказват, че той сам им е казал къде се крие. Тогава събрали хайка от десетина души, заловили го и се обадили на полицията.

Всяка стъпка от тази история буди въпроси. Как хора, които продават автомобилите си, предоставят личните данни на купувачите на ученици вместо на полицията? Защо учениците решават сами да заловят заподозрения, вместо да оставят това на органите на реда? Как така заловеният първо си е признал всичко и е казал на момчетата къде се крие, а после е бягал от тях и е отричал?

Защо полицията разчита на тийнейджърски самоинициативи, вместо да си свърши работата?

Вместо това старши комисар Николай Колев, ръководител на МВР – Стара Загора, хвали момчетата и им обещава награда: „Постъпката е изключително достойна. Аз се радвам, че в нашия град расте едно поколение от младежи, които проявяват такива добродетели. Използвам случая да им благодаря за съобразителността, смелостта. […] Така че наградата, поемам ангажимент, ще бъде осигурена от министерството, което представлявам.“

Всъщност момчетата дори не са търсили медийно внимание, просто са искали да направят нещо, което смятат за правилно и полезно. Вместо добронамерено да им се покаже обаче, че в действията им има проблем, те биват героизирани. Репортерката на bTV ги нарича герои и ги пита дали се смятат за такива. Посланието на репортажа е, че такива младежи трябва да служат за пример.

Защо обаче има проблем?

Дори и несъвършено, законодателството на една демократична страна, каквато (въпреки кусурите ѝ) е България, поставя рамка на това, което бива да се прави, и го отделя от онова, което не бива. Къде е границата на чувството за справедливост, ако законите не се спазват? Кога тя прераства в омраза и саморазправа?

Ако деца и младежи подлагат на унижения и сами ловят „лошите“, за което получават похвали и награди, не е ли логично да започнат да линчуват и да екзекутират? Все в името на справедливостта. Да не забравяме, че и терористичните актове се извършват от чувство за справедливост – от сляпа вяра в някоя идеология и от убеждението, че тя стои над законите и правилата, над човешкото достойнство и човешкия живот.

Впрочем линчуването и екзекутирането от страна на младежи в името на собственото им разбиране за справедливост се практикува у нас.

Да си припомним децата, решили да прочистят пловдивския парк от връстници, които „им приличат“ на хомосексуални. Преди 13 години в София пък беше убит студентът по медицина Михаил Стоянов, а младите извършители посочили като легитимна причина за нападението срещу него това, че им е заприличал на гей.

Да се върнем отново към последните седмици. Пак в Пловдив ученик е пребит, след като е отказал да си купи от съученици учебници, защото вече си има. Аргументът за побоя над него бил, че говори „с глас на обратен“. Според побойниците е справедливо, значи, да пребиеш някого, защото от гласа му можеш да направиш предположение за сексуалната му ориентация.

Може би пак чувството за справедливост е причина за друга случка, ангажирала вниманието на медиите напоследък: първокласник е бил пет дни в кома след побой, нанесен му от седмокласничка. Като причина за агресията се сочи, че малчуганът по погрешка влязъл в женската училищна тоалетна вместо в мъжката. В дискутирането на случая от плевенското село Бреница, наречен от bTV „нелеп инцидент“, се намесват какви ли не аргументи.

Бащата на първокласника е бил уговарян от общината да не дава публичност на побоя, защото сме в предизборна кампания.

Ръководството на училището го упреква, че руши авторитета на образователната институция. Бащата бива обвиняван дори че търси справедливост, след като не живее с детето си, защото с майка му са разведени. За избягване на следващи подобни случаи се предлага първокласниците да ходят до тоалетната, която се намира в училищния двор, само с придружител.

В цялата тази говорилня на заден план остава най-важното – какви са мотивите за побоя. Седмокласничката и първокласникът са съседи, растели са и са играели заедно. Ако действително причината за неочакваната агресия от страна на тийнейджърката е влизането на момчето в женската тоалетна, вероятно според нея то е нарушило едно табу. И е решила да му даде урок… само че не си е преценила силите.

Демонизирането на мъжете, влизащи в женски тоалетни, е основен елемент от трансфобската реторика – че ако позволим на биологични мъже да се идентифицират като жени, те ще влизат в дамските тоалетни, за да тормозят сексуално „истинските жени“. Подобни аргументи се развяваха в публичното пространство покрай кампанията срещу Истанбулската конвенция. Такива послания стигат до младите хора и може да доведат до агресия, от която накрая всички да са изненадани.

Ето защо героизирането на саморазправящи се деца и тийнейджъри е изключително опасно.

Вместо да ги дават за пример, медиите, институциите, учителите, специалистите трябва да покажат защо раздаването на справедливост по собствено усмотрение е недопустимо. А с младежите трябва да се работи и да се говори – с разбиране и с търпение. Да се говори защо е важно да се спазват правилата, макар и несъвършени. Какво означава човешкото достойнство и защо всеки го притежава, включително и „лошите“. Защо не е страшно, че хората са различни, изглеждат, говорят, мислят или обичат различно. Защо насилието не е решение.

По традиция у нас причините за детската и младежката агресия се търсят в семейството. Това безспорно е по-лесно от вглеждането в проблематичността на публичните послания, които достигат до младите хора. Нямаме право да вменяваме на децата мисията да решават проблемите, с които ние, възрастните, не се справяме. И учудването и възмущението, когато го правят по начин, който е отвъд границите ни на допустимост, не ни оправдава. Никак.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Тимур и неговата команда“ (1940)

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни