Няма хора – няма бизнес

След като в предишните два текста от поредицата за предизвикателствата пред бизнеса в България разгледахме административните пречки и слабата дигитализация, както и проблемите с достъпа до капитал, днес ще говорим за недостига на кадри. И то на такива, които могат да вършат работата, за която са желани. 

С възходящото развитие на ИТ индустрията в България гладът за добре подготвени специалисти в сферата расте постоянно. Това важи и за много от модерните високотехнологични инженерни и научни области, в които все повече български предприемачи и компании развиват своята дейност. На този фон от разговорите ни с работодатели и HR компании разбираме, че в страната ни повсеместно се усеща недостиг на кадри и за нискоквалифициран труд. Тоест за такъв вид работа, която не изисква специални умения, опит или заложби. 

Тази картина създава съществени проблеми пред растежа на българската икономика – както на макро-, така и на микроравнище. Немалко работодатели в България са принудени да обучават „от нулата“ или да преквалифицират персонал, за да запълнят пробойните в собствената си компания. Това е свързано с ценен финансов, времеви и административен ресурс, който иначе може да се спести и вложи в растеж на компаниите. 

На макрониво големите български и чуждестранни инвеститори избягват страната ни заради липсата на висококвалифицирани специалисти – наред с други причини, като корупция, политически зависимости и липса на адекватна държавна помощ. 

Представете си например, че сте предприемач, който планира да направи многомилионна инвестиция в завод за части в областта на роботиката. За да произвежда обаче, заводът се нуждае от няколкостотин висококвалифицирани инженери, с които България не разполага. Съседните ни страни или държавите от Централна Европа, например Унгария, могат да осигурят подготвени специалисти. Дори при равни други условия (каквито те не са) ще изберете ли България за своята инвестиция? 

Войната и бизнесът

Проблемът с недостига на кадри не е нов, както и разбирането, че България не е способна сама да утоли глада на бизнеса. Затова дебатът се насочва все повече към възможностите да привличаме хора отвън. Тъй като разликата в стандарта на живот между България и останалите държави от Европейския съюз е твърде значителна, не можем да разчитаме на прилив на хора от тях. Логично, погледът ни е насочен основно към пазара на труда в трети страни. 

Съществува ли обаче целенасочена държавна политика в тази посока? Донякъде и отскоро. Донякъде, защото от 2011 г. и в България съществува механизъм за привличане на висококвалифицирани служители от страни извън ЕС, известен като синя карта. 

Отскоро, защото политиците приоритизираха сериозно темата едва през последните една-две години. Причината за това е проста – войната. Руската инвазия в Украйна създаде огромна несигурност сред предприемачите и работещите в региона. Това принуди както украинци, така и руснаци и беларуси да потърсят пристан и работа в други европейски държави. 

След разпалването на израелско-палестинския конфликт темата придобива все по-ключови измерения. По време на ноемврийския форум Powers Summit, който срещна представители на бизнеса с политиците, модераторът зададе въпрос на премиера Николай Денков относно възможностите на България да привлече и помогне на служители и предприемачи от горещите военни точки. И макар че Денков по-скоро заобиколи въпроса, важно е да отбележим, че страната ни разполага с такива инструменти – сините карти и т.нар. стартъп виза.

Сини карти

Тези удостоверения позволяват на висококвалифицирани специалисти от трети страни да работят и пребивават в държави от ЕС за определен период. Пътят за кандидатстване и одобрение стъпва на европейското законодателство, но механизмът за прилагането на сините карти е индивидуален за отделните страни членки. И понеже процедурата в България беше твърде тромава, под натиска на бизнеса през януари Народното събрание прие пакет от промени, целящи да улеснят издаването на сини карти. 

Най-важните подобрения са свързани със сериозното скъсяване на периода за вътрешноведомствени проверки между различните органи (включително МВР, ДАНС, Агенцията по заетостта, Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ и МВнР). Заради тях целият процес по издаване на синя карта отнемаше до осем месеца – време, което не съответства на бързо променящите се геополитически обстоятелства и нуждите на пазара на труда. Целта е цялата процедура по издаване на документа да се сведе до максимум два месеца. 

Срокът на давност на сините карти е удължен до пет години. Освен това на кандидатите вече се признават трудов стаж и професионален опит, а не само диплома, както преди. Те вече могат да работят и от разстояние, както и да сменят позицията и местоработата си на територията на страната, без да е необходимо преиздаване на самата пластика. С промените чуждестранните служители са здравноосигурени като българските си колеги, което пък спестява разходи на работодателите за допълнително здравно осигуряване. И още, целият процес трябва да се дигитализира, щом се изгради необходимата за това електронна инфраструктура. 

Тези промени обаче далеч не са достатъчни. От разговорите ни с бизнеса разбираме, че издаването на сини карти все още не е достатъчно бързо, гъвкаво и прозрачно. След като се подадат, документите се губят в институционалната бъркотия, а кандидатите често са в неведение докъде е стигнала процедурата. 

Това продължава да възпира голяма част от чуждестранните специалисти, поради което те се насочват към други европейски дестинации с много по-облекчени режими на кандидатстване. Предстои Народното събрание да разгледа втори пакет от мерки, чиято цел е да изгладят недостатъците, свързани с комуникацията и взаимодействието между институциите. В началото на ноември приключи общественото обсъждане на подготвените промени, а от мотивите разбираме, че подобряването на съвместната работа между компетентните органи е сред приоритетите.

По данни на Националния статистически институт издадените за 2022 г. сини карти възлизат на 1089, от които 922 са издадени за първи път, а 167 са подновени.

Стартъп виза

Войната в Украйна и конфликтът между Израел и Палестина изведоха на преден план въпроса за оцеляването на бизнесите в горещите зони. Принудени от обстоятелствата, много предприемачи търсят начин да преместят компаниите си в трети страни, за да продължат да съществуват. Резонен в случая е въпросът дали в България има механизъм, с който да се подаде ръка на тези предприемачи. 

Отскоро Министерството на иновациите и растежа издава т.нар. стартъп виза. Тя е чисто нов инструмент за привличане на предприемачи извън ЕС. Накратко, това е бърза писта за привличане на бизнеси от трети страни в България чрез издаване на разрешение за продължително пребиваване. Компаниите обаче трябва да отговарят на определени условия: преди всичко да са високотехнологични и да развиват иновативни продукти или услуги. Дали това е така, се определя по утвърдена точкова система от комисия, състояща се от представители на институциите и бизнеса. 

Тъкмо от тези представители научаваме, че одобрените компании към момента надвишават десет – сред тях има също от Украйна и Русия. Целта на стартъп визата е проста – да привлича в България бизнеси, развиващи иновации, които да плащат данъци тук и да осигуряват конкурентни заплати. Предстои процедурата да се усъвършенства в посока улесняване и обективизиране на критериите за одобрение. 

За бизнеса и хората

Докато образователната ни система, изглежда, се проваля в подготовката на ученици и студенти за съвременния пазар на труда, все повече компании и предприемачи основават собствени академии или помагат на училища и университети, като създават лаборатории и условия за качествено обучение. Обикновено го правят в сфери на икономиката с висока добавена стойност – инженерство, ИТ, модерно предприемачество и т.н. Ролята на държавата по отношение на образованието обаче трябва да се преосмисли из основи, особено на фона на очакваните лоши резултати от PISA – проучването за функционалната грамотност на учениците по света, което е разработено от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и се провежда веднъж на всеки три години.

Докато сините карти и стартъп визата са насочени към модернизация на икономиката, повече иновации и по-висока добавена стойност, в България назрява глад и за кадри в традиционни сфери, за които не са необходими специални умения и професионален опит. Работодатели и компании за подбор на персонал все по-настойчиво посочват нуждата от законодателни промени, които да улеснят достъпа до кадри от трети страни и в това направление. 

Едно е сигурно: на този етап България не може сама да задоволи нуждата от персонал на вътрешния си пазар. Затова е необходима целенасочена политика за привличане на работна ръка отвън и подобряване на модела и качеството на образованието отвътре. Това трябва да става във взаимодействие с бизнеса, който все по-явно компенсира несъвършенствата на образователната система, създавайки академии и обучителни центрове, отговарящи на съвременните пазарни изисквания.