Здравей, Нева,

Чета рубриката ти с удоволствие, но не съм очаквала, че ще седна да ти пиша.

Преди няколко дни най-неочаквано умря нашето петмесечно коте. От панлевкопения, или котешката чума. Беше ваксиниран, но по някаква причина не е успял да изгради имунитет. Фактът, че това се случва изключително рядко, не ме успокоява, а ме разстройва още повече. Умираше часове наред, а с дъщеря ми просто го гледахме, милвахме го и плачехме, съвършено безсилни да му помогнем.

На следващия ден освободих дъщеря ми от училище по семейни причини, а в бележката уточних, че причината е „смърт на близък“. И се замислих. Не излъгах, нито преувеличих. Напусна ни близък и ни е много мъчно, и не можем да спрем да плачем. Знам, че с времето ще ни олекне. Може би ще заплачем с глас още веднъж, когато пристигне поръчаната гравирана висулка за нашийник с името му и телефон за контакт. Но после ще се поуспокоим, надявам се, и ще го пуснем да отиде при всички животинки, които сме изгубили, но все още помним и обичаме. И макар днес да се заричам, че повече няма да взема животно вкъщи, защото ме боли сърцето, знам, че е временно.

И все пак – колко обич и мъка побира едно сърце? И делим ли тези чувства между хора и животни, или обичта си е обич, а мъката – мъка?

Калина Л.

Мила Калина,

Съжалявам за болката и за раздялата. И ви заблазявам за срещата преди това: гласчето, лапичките, лекотата. Има изследвания, според които котките „четат“ новите ситуации през поведението на стопаните си. Не съм сигурна, че животните разбират сълзите (то не е ясно дали и ние ги разбираме), но съм сигурна, че вашето коте е знаело, че в болестта си не е самò и че някой иска да му помогне. Не мога да се сетя за по-голямо утешение и – по възможност в по-леки обстоятелства – точно това бих пожелала на всички ни: да знаем, че сме желани и непрежалими.

Делим животните първо на себе си и другите (човекът е животно, разбира се, но необратимо променено от езика и всичко, което го съпътства: възможността за култура, за осмислено минало и бъдеще, за изключително нюансирано общуване), после на диви и питомни и накрая – на домашни животни и домашни любимци. Към първите се отнасяме прагматично, към вторите – приятелски и защо това е така и доколко е редно, е отделен въпрос, който рано или късно трябва да разгледаме без увъртане. Но виж: „любимци“. Или, на други езици, „животни за компания“ – парчето от природата, което сме си откъснали главно за обичане… Ничие обичане не става без взаимност. Мисля, че щом едно животно ни е приело за партньори в играта, оставаме такива и в агонията му.

Както във всяко друго положение, и тук едни се приближават с повече добро, други – с каквото им се намира: кой си взема животно за спътник, кой за дете или за роб, за украса или по инерция, от съчувствие или от скука. Котките, кучетата, птиците, зайците и костенурките имат индивидуалности, което ги прави интересни за нас, но нямат честолюбие, измислени проблеми и порив за лъжа, необходимостта им да се наложат в групата е бързо преодолима, нуждата им от храна и убежище – лесно удовлетворима. Така че домашните любимци стават продължение и отражение на своите хора: живо притежание, което може да благоденства или да бедства според широтата на душевния хоризонт на господаря си и на епохата (какво ли не сме вършили с тях досега: от кучета водачи до дресирани слонове, от делфини за обезвреждане на мини до тигри в молове).

Миналата седмица малкият ми племенник казал на баща си: „Виж, някой ходи под масата.“ Баща му решил, че на детето му се привижда, погледнал под масата и видял – мравка! За детето мравката била „някой“. Аз също никога не съм се съмнявал, че съм просто едно сред многото животни.

Конрад Лоренц, сп. L’Express, 1970 г.

В същото бляскаво интервю австрийският нобелист, чиято специалност е поведението на животните, казва (сред още куп любопитни неща, като паралел между Киплинг и Хитлер, опровержение на „кучето на Павлов“, разсъждение за бедите от нарушаването на естествения баланс наслада–болка или обяснение защо „отегчените млади хора са най-жалкото нещо“), че „ако познаваш добре животните, познаваш доста прилично и себе си“. Струва ми се, че и това е от значение в „имането“ на домашни любимци: несложната близост с друг животински вид ни дава както пряк път към себе си, така и възможност да се харесваме, без да си поставяме необходимите между хора въпроси (много от които – излишни).

Човек може да си вземе домашен любимец, защото изпитва наслада от живота без пречките на културата… или от чувството за надмощие… или от възможността да „проведе“ пълен и почти съвършен цикъл на грижата за някого (животното няма да порасне като тийнейджър – да пропуши, да се боядиса в пембяно или да те накрещи, защото не намира себе си)… Седя и се чудя: ако животното ти е добре нахранено и разходено, спи на сигурно и топло и никога не е преживявало насилие, каква е разликата – в този план – между жената с трийсетте котки, която предизвиква равни дози смях и ужас у надменните външни наблюдатели, всяко второ дете с „осиновено“ от кучкарник помиярче и колумбийския наркобарон Пабло Ескобар с хипопотамите от частния му зоопарк?

На една котка не ѝ пука колко са тънки глезените ти, широки ли са раменете ти и дали си завършил висше, както и дали въобще нещо те бива да завършиш в този живот. Котката ще те одобрява или не според това вкусно ли я храниш, навреме ли я галиш, правиш ли ѝ място в леглото и още един-два детайла от този порядък. Кучето ти нито ще те пита дали си почтен, нито ще се трогне, ако имаш само едно ухо, нито ще разбере защо си разстроен – заради изгубен бас, пулсиращ зъбобол или убит човек. Всичко е само сега, само тук и просто така… Което е страхотно освобождаващо. И както всичко освобождаващо, може да бъде подвеждащо.

Струва ми се, че в обичта, симпатията или поне снизхождението ни към животните огромна роля играе и следното – понеже знаем, че несъществените неща, с които е пълен човешкият ни живот, не ги касаят, сме склонни да мислим, че ги касаят съществените. Щом в привързаността на животните няма суета, подлост или презрение, „значи“ има истина, честност и харесване, основано на някакви наши специални качества, които останалите хора в обременеността си не виждат… Животното става огледало, което лесно може да отрази каквото искаш.

В панелката на детството ми мечтата за куче не се сбъдна и съм сигурна, че това е една от най-големите ми липси от онова време – бях затворено дете, а за емоциите не е добре да стоят на затворено. За компенсация четях истории за животни – питателна смес от сантименталност, антропоморфизъм и документалистика. От „Белият Бим, черното ухо“ и „Фрам, полярният мечок“ до „Лъвицата Елза“ и вълците на Фарли Моует (познат на български като Моуът). Най-много обичах разказите от Корфу на Джералд Даръл и „Соломоновият пръстен“ на Конрад Лоренц. Един от най-ярките ми спомени от Пръстена е за една врана (или гарга?), силно привързана към Лоренц, която внимателно подрежда косъмче по косъмче веждите и миглите му. Един от най-ярките спомени от студентските ми години не е лекция при някое светило или вълнуващ спор за изкуство с колеги – това така и не се случи, – а как прелиствам записки, докато моето зелено папагалче Гого седи на главата ми и ме „вчесва“ косъм по косъм със смешния си клюн.

И досега ме влече към историите за животни, и досега вкусът ми е еклектичен. Ако трябва да нахвърлям няколко особено впечатляващи от последните години: тази за свраката Пингвина Блум, която изправя на крака цяло семейство; тази за едно гробище за домашни любимци в Калифорния, в която истинският бестиарий е този на стопаните; тази за влюбения в Джейн Гудал и шимпанзетата млад учен, който се потапя в естествената им среда, преживява зверско нападение (не мога да излича от паметта си как самецът троши пръстите му като солети) и успява да не насочи страданието си в грешната посока; тази за сърдечната десетилетна връзка между изследователка и папагал

Във великолепната си нова книга „Приказки от сърцето на града“ австралиецът Шон Тан дели хората на такива, които живеят с папагали, и други. И понеже аз винаги ще си остана от първите и превеждам точно него, ето един компресиран откъс:

Тези, които не живеят с папагали, се чудят на игривото им любопитство, дружелюбните им физиономии и мъничките им човекоподобни души. Вижте само как пристъпят от крак на крак в ритъма на музиката! Как накланят главица! Те са съвсем като теб и мен!… Така казват тези, които не живеят с папагали. Ние обаче, които живеем с папагали, не виждаме подобно отражение в огледалото на природата. Зад тези живи очета, които се взират в слънцето по пладне, без да примигат, щрака първобитна аритметика, до която не ни е даден достъп. Когато е щастлив, папагалът гневно скърца с човка. Когато е гневен, танцува щастливо. Хапе ни с достатъчно любов, за да ни пусне кръв, а най-съкровените дарове на своята привързаност ни поднася под формата на повръщано…

Защо са ми интересни животните? Защото покрай тях е по-просто и по-ясно, мисля, а често и по-топло. Защото там никога не съм чувала грохота на задаващото се разочарование (включително и от мен самата). Харесва ми как изглеждат, как се хранят, как седят, спят и подхождат по същество. Харесва ми радостта им от слънцето, от храната и от допира, в която сме съвсем еднакви… Веднъж моята мексиканска приятелка ми разказа тамошно поверие, според което, когато умреш, оттатък те чака някое отишло си преди теб благодарно животно, за да ти помогне да преплуваш реката. Не знам коя е реката и не знам чие е поверието, но реших да са мои. Чудесно, казахме си тогава, значи отвъд ще ни чака твоето куче Фавела, което сега безобразно глезим. И моят вече отлетял нататък зелен папагал. И едрата хлебарка, която притича през цялата къща, докато ние пищяхме и викахме: излез, излез, не искаме да те убиваме!

Съчувствам ти за преживяната загуба, Калина. Мисля, че обичта е една, а с нея – и мъката. И мисля, че сърцето е динамо, способно да преработи и двете в светлина. Нищо обичано не е заместимо. Но вземи си друго коте, наречи го с ново име и му сложи старата висулка за спомен. Закачи хранилки за птици в чест на който го няма вече. Отмести охлюв от пътека след дъжд. Почеши непознато куче. Прочети нещо за животни, помисли си за тях, разсъди какво още можеш да направиш. Така на този свят на някого ще му стане по-добре, а на онзи ще те чака малък космат и пернат комитет по посрещането.

Заглавно изображение: Лола © Ан Фам

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.