Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

В поемата „Горски цар“ на Гьоте баща и дете яздят през гората. Детето описва страшното, което вижда, а бащата се опитва да го успокои, че то не съществува. Че страшният горски цар „с опашка, с корона на грозна глава“ е само мъгла, че гласът му е вятърът, а самодивите му – върби в сивата шир. И прегръдката му се сключва все по-силно.

Не ми е трудно да се идентифицирам с бащата в тази поема. Той самият е уплашен и му е студено, но по-важно за него е да запази детето, да го накара да се чувства сигурно, спокойно, щастливо. Поне то. И аз правя така – когато видя умряло животно на улицата, дърпам детето да минем по друг път, да не го види. Инстинктивно трепвам да изключа телевизора, когато по новините има нещо не просто страшно, а отвратително.

Миналата или по-миналата година четох някъде коментари за изложбата със снимки на световни агенции, монтирана върху училищна ограда като част от фестивала „ФотоФабрика“. Майки се притесняваха, че ще я видят деца, включително от началния курс. Че ще се травмират. Някои родители са писали до едно от училищата, тогавашната директорка е събрала хората и им е обяснила, че е по-добре децата да научат за тези неща заедно с близките си, които могат да им обяснят по човешки начин. Родителите са разбрали.

Тази година училището има друго ръководство, което директно е отказало сътрудничеството. Според кореспонденцията учителите са на същото мнение: „[Снимките] със сигурност напълно заслужават получените награди, но споделям мнението на колегите, че някои от тях са доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище, в което най-малките ученици са на шест години и чийто свободен достъп да разгледат фотосите не бихме могли да спрем“, мотивира своя отказ директорката на НМУ „Любомир Пипков“ д-р Столина Добрева.

От няколко години превеждам текстовете към тези снимки. Те са от световни агенции и да, силни са. Не са с „графично съдържание“ – иначе и не биха попадали в „Ройтерс“, „Франс Прес“ и пр., но са „фотографски свидетелства“ за мрака в различни части на света. Повечето от тези, които ме потрисат най-много, всъщност не съдържат нищо видимо плашещо. Страшното е реалността зад тях. 

Зад красивите снимки на индиански лица с насложени върху тях опустели пейзажи четем историята на деца, отнемани насила от родителите си, за да се учат в управлявани от църквата пансионатни училища, докато забравят обичаите и езика си – тъй че когато се връщат, на практика не могат да говорят със семействата си. Зад снимките на арменки, седнали на легло с кувертюра, четем истории за семейно насилие или за мъже, които просто заминават в Русия и уведомяват жените си с есемес, че бракът им е приключил. Зад снимката на тичаща тълпа от мъже и жени четем накъде са тръгнали – за поредния оборот от колелото на вендетата между две вери. Всъщност от цялата тазгодишна поредица от няколко фотографски серии се сещам само за една снимка, документираща самото насилие (линч в Папуа Нова Гвинея). И тя е снимка на снимка. Тоест страхува се възрастният, който изчита докрай текстовия коментар, а не детето, видяло картинката.

Но усещанията на възрастния не са за подценяване. Разстроеният, изплашен човек ги предава нататък, на близките си. Това не е страх от случващото се в Уганда или Судан – то е достатъчно далеч. Просто е силно разтърсване на представите за добро и зло, желание да бъдеш от тези, дето поправят злините, и усещане за безпомощност. В много случаи усещанията могат да бъдат в разрез с решението, което уж си намерил срещу хаоса и „мрака среднощен“. Кое ще ни спаси? Семейството? Религията? Образованието по западен модел? Опитите за исторически реванш? Снимките опровергават лесните решения с парчета реалност.

Бащата в стихотворението на Гьоте вижда Горския цар и се страхува. И за да успокои себе си, повтаря, че такова нещо няма, че всичко е мъгла и вятър, и върби. Обаче детето продължава да вижда реалността (защото я живее; Ерих Кестнер разказва в „Антон и Точица“ как на Шърли Темпъл било отказано да гледа филм с… Шърли Темпъл, защото не бил за деца). И е безпомощно пред нея, защото е самò. И аз знам, че когато попреча на детето си да види мъртвия гълъб на улицата, не го лишавам от знание за смъртта (то ще види друг, само̀), а го лишавам от подкрепата на разговора.

Впрочем това щадене е доста избирателно, защото в училище се разказва за Батак, за Самуиловите войници и пр. Обясняваме го с уроците на историята, с нуждата да се знае и помни. Чуждото страдание, запечатано в снимките от фотографските агенции, също съдържа урок – човешкото щастие е крехко, светът не свършва зад твоята ограда, опитай се да не бъдеш от тези, които нараняват. Това е базисен урок по емпатия във време, когато е старомодно училището да учи на добро и зло (все пак смятам, че тук предишните поколения са били по-мъдри).

Децата ни са постоянно в реалността, която никак не е обезопасена, и на всичкото отгоре им е отказано да говорят за нея. По подобен начин крием и „мъчното“ покрай нас – защото не спирах да си мисля как би изглеждала на улиците на София такава фотосерия с кадри от дом за сираци, затвор, клиника за душевноболни у нас. Пак така, без нищо графично. Да, за възрастните е страшно, защото е наша отговорност. Децата имат отговор – като порасна, ще променя това.

Впрочем и ние си го казвахме. И не е зле да ни го напомнят.

Снимка: Част от изложбата „Фотоевидънс“, която може да бъде разгледана до 11 юли в София, по оградите на 120-то ОУ на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, Професионалната гимназия по електроника на бул. „Овча купел“ и Посолството на Словакия на ул. „Кракра“ © „Тоест“

Зорница Христова

Зорница Христова

Преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги. Съоснователка на издателство „Точица“. Вярва, че нищо не е даденост и за да го има, трябват мисъл, труд и сърце.