На второ четене: „Опиум“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Опиум“ от Геза Чат

превод Мартин Христов, Мина Цонева и Здравко Чубриев, изд. „Ерго“, 2019

Геза Чат, псевдоним на Йожеф Бренер, го е чакало светло бъдеще. Бил е вундеркинд с множество таланти – художник, цигулар, композитор, музикален критик и един от първите, писали за Бела Барток. Не само заради факта, че е братовчед на добре познатия на български Дежьо Костолани, започва да пише и проза. Следва медицина, специализира психиатрия. Бляскавата му кариера обаче е помрачена на една конкретна дата от прословутите му „прокълнати“ дневници, откъси от които има и в настоящата книга – сред селекцията от негови разкази, направена от Мартин Христов.

На 20 април 1910 г. писателят за първи път – от професионално, артистично и лично любопитство – експериментира с наркотици и си инжектира първата доза морфин. Геза Чат, за разлика от Булгаков, не успява да се откаже от пристрастеността си към пантопон и морфин, която му струва наистина скъпо. Превръща се в трагична жертва на избора си и на задънената улица на унгарската история след Първата световна война, в която е и участник.

В дневника си той безпощадно изследва и себе си след краткотрайния ефект на еуфорията от морфина:

1. Всяко човешко действие, усилие, старание и труд ми се струват достойни само за подигравка и ненавиждане. 2. Всеки разговор е отегчителен и глупав. 3. Всеки план е неосъществим и ужасен. 4. Всичко възвишено, красиво и благородно е недостижимо и безцелно.

През 1919 г. напуска психиатричната клиника, в която е лекуван, и се завръща у дома, където убива съпругата си с револвер (също както Уилям Бъроуз, друг писател и експериментатор със субстанции), отравя се и си прерязва артериите. Оцелява. Отново е хоспитализиран и отново успява да избяга. Югославски граничари спират бягството му. Той прави опит за самоубийство, този път успешен.

Животът на Чат предизвиква множество въпроси и отваря поле за дебат около творбите на престъпници и артисти, в чиито биографии има много петна. Имат ли те място в публичността? Кой в крайна сметка има право на творчество? Има ли смисъл да бъдат четени?

Личното ми мнение е, че познанието за света и човека би изгубило много, ако тези произведения бъдат отречени или зачеркнати от историята или канона.

Разказите на писателя са радикално трансгресивни. Той методично, без да му мигне окото и като със скалпел реже през граници и табута. В своеобразния театър на наказанието и жестокостта, който се разиграва по страниците, има множество екзекутори, насилници и жертви. Изследвани са редица травми, патологии и отклонения. Има убийства, кражби, възхвала на опиума и пристрастяването. Смесицата от изневери, прелъстяване, болка и удоволствие е водеща тема. В някои от най-зловещите разкази герои са деца. Това е логично и в духа на времето на Фройд, когато именно детството и съзряването са разглеждани като източник на комплекси и патологии, нямащи общо с невинността.

Филип Рот сравнява Чат с Мишима, Музил и Гомбрович, но на моменти разказите напомнят по-скоро оригиналните приказки на Братя Грим, макар в „Червенокосата Ести“ да става дума за „чичо Андерсен“. Отличават се историите със социален и сатиричен характер, когато той осмива парвенюта или съчувства на съдбата на възрастните алкохолизирани членове на провинциален оркестър. В тези истории се вижда възможният диапазон на литературния талант на автора.

Най-фрапиращият детайл в наратива на Чат и в неговите разкази, писани често в първо лице, не е изключително наситеното насилие. А липсата на любов.

Потопът от срам и страх. Липсата на грижа, разговор и подкрепа. В повечето случаи няма и свидетели на издевателствата. Родителите нехаят или са покойници. Няма и справедливост за жертвите. Освен ако извършителят не е масово мразен, като пекаря на меденки Шмит:

Притежавал авторитет и пари, нямал си само добри другари. Никой не обичал тоя Шмит. Има такива хора. Срамуват се пред самите себе си, ако потърсят нечия дружба или обич. Кожата им отвън е студена като на змия и ръцете им са потни, но отвътре ги боли, че са изоставени, а упорството им дълбоко пронизва техните сърца. Подушват у всекиго отвращението, погнусата и неприязънта, които будят с грозотата си, с отблъскващия си характер. Чувстват и виждат, че спасение няма, че по рождение са обречени да бъдат нещастни, клети, самотници и мразени. Е, какво повече да ви обяснявам: такъв човек бил пекарят на меденки Шмит.

Даже и да има свидетели – тяхната роля е да не обръщат внимание на трагедиите. В разказа „Майцеубийство“ е забележителното изречение: „Единствената смрадлика, която растеше по средата на двора и вече толкоз години напъпваше, покарваше листа и цветове, вероятно чувстваше, че всичко това не е редно.“ По-вероятно е растенията или животните да усетят отклоненията, но не и някой човек. Той по всяка вероятност ще изпита опиянение от мистерията на болката и силата.

Така тече животът в тази книга. Сурово, студено и отчуждено. Без милост. Такова е всекидневието – „Какво можел да стори? Станал женомразец.“ Или крадец, лъжец, убиец и изнасилвач. Списъкът може да бъде продължен безкрайно. Анджела Картър сравнява разказите със съвременната проза в Америка и Англия, страни, в които, по нейните думи, общата мечта е разрушавана от ударите на прекалено много реалност.

Реалността отказва да навлезе в голяма част от съвременната българска литература – може би защото общата мечта отдавна е на командно дишане. Или защото сякаш вече живеем във всекидневието от разказите на Геза Чат. В тях трагедията е норма. Голямата болка се случва просто ей така – настъпваш шахта, удря те ток и умираш. И никой не е виновен.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.