Букурещ е превзет от туристи. И от протести. В Малкия Париж, както наричат кичозния стар център на града, трудно се разминават бекпекъри, пешеходци, скутери, тротинетки, велосипеди. Докато протестиращите скандират „Долу правителството!“, туристите обикалят кръчмите в центъра.

Кръчмите са първи в списъка на предпочитанията. На второ място е фамилната къща на Чаушеску, за посещенията в която туристическите агенции препоръчват минимум 24 часа предварително записване. И чужденци, и румънци искат да видят как е живял един от най-проклетите диктатори от ерата на соца. И да направят паралел с начина, по който дошлите след него управляват наследството.

За чужденците домът на улица „Примаверии“ 50 ще остане вероятно една от абсурдните илюстрации на късния социализъм. За местните… за тях ще стане дума малко по-нататък.

© Еми Барух

Ако приемем, че домът на семейство Чаушеску в Букурещ е обобщен образ на разгула по времето на соца, в този образ попадаме и ние, и чехите, и унгарците – всеки със своята специфика, разбира се. Разликите са в мащабите и са известни само на онези, които могат да намерят София на картата и не бъркат Букурещ с Будапеща.

По времето на соца, а и след него публичният образ на страните от региона е сложно съставно от експортен микс и местни добавки. Преди 1989 г. Румъния е единствената страна от социалистическия лагер, която води курс на относителна независимост от Съветския съюз; не участва в инвазията в Чехословакия през 68-ма година; поддържа дипломатически отношения с Европейския съюз. С това за известно време Чаушеску печели симпатиите на Запада.

Същият Чаушеску налага драконовски контрол над информационните медии, а неговата тайна полиция Секуритате се превръща в нарицателно за едни от най-зловещите преследвания на всеки опит за свобода на словото.

Чаушеску забранява контрацептивите и абортите, което води до нарастване на смъртността сред родилките и новородените и безпрецедентен ръст на децата с малформации или физически и психически заболявания, много от които изоставяни в сиропиталища. Според изследователите на режима броят на изоставените деца по време на Чаушеску е близо 100 000.

През 80-те години в Румъния не се правят тестове за СПИН на кръводарителите – Елена Чаушеску инструктира Министерството на здравеопазването, че СПИН е въпрос без значение за страната. Това заедно с използването на нестерилни игли за кръвопреливане води до заразяването на повече от 10 000 деца с вируса ХИВ по време на режима.

Зловещият култ към личностите на „великия водач“ Николае и „любимата майка на народа“ Елена е съизмерим само с култа към Сталин. За да бъде изплатен външният дълг на Румъния, „водачът“ и „майката“ обричат на глад и мизерия своите поданици, като лишават населението от елементарни средства за оцеляване.

Мегаломанията на Елена и Николае Чаушеску, чийто почерк не е изчезнал и днес, води до унищожаването на стотици исторически сгради, паметници и църкви и до прекрояването на една пета от центъра на града. В Букурещ се намира втората най-голяма сграда в света след Пентагона, а в момента се строи най-голямата православна катедрала в света.

Басейнът с олимпийски размери © Еми Барух

© Еми Барух

За хората от едно отиващо си румънско поколение Елена и Николае Чаушеску са минали през живота им като чума. Не като тази, която румънските туристи пренасят напред-назад според Борисов. А по-различна. Опустошителна за всичко, което се изправи по пътя ѝ. Животът на диктатора и съпругата му приключва с екзекуция, излъчена по телевизията – днес всеки може да я види в YouTube, може да чуе и разказа на един от екзекуторите.

Представям си как пострадалите от диктаторската двойка са се наслаждавали на въпросното видео, в което има голяма доза варварщина. Вероятно са го гледали и децата, и внуците на самите Елена и Николае.

Децата и внуците не са отговорни за безобразията на родителите. Но как се живее, ако носиш фамилия, която милиони свързват с най-мрачните години на своята младост?

Ей такива работи си мислех, докато слушах разсеяно екскурзовода в дома на улица „Примаверии“ 50 в Букурещ, където Елена и Николае Чаушеску са обикаляли самотно 80 стаи, бани, будоари, салони, басейн с олимпийски размери, зимна градина и тераси над 12-те подземни тунела за бягство. Екскурзоводът обяснява оскъдни факти за бита на обитателите, отговаря мъгляво на въпроси, въздържа се от препратки и аналогии. Уточнява, че „тук Елена и Николае Чаушеску не са допускали дори роднините си“.

Докато преминаваме от апартамента на единия син в апартамента на другия, гидът ни сочи поредица от изящества: муранско стъкло, френски копринени тапети по стените, мебели в салон, стил „Луи XVI“, мозайки, тераси… Домът на Чаушеску изобилства от тераси – различни от софийските, без барбекю и сауна за шестима, както в прочулия се тризонет, но ако спазим пропорциите, може дори да сравняваме. Не размера на имането, а онова, което оставяш като следа и памет за начина, по който си минал през този живот.

Баня в къщата на Чаушеску © Еми Барух

Домът на Чаушеску представлява еклектика на безсрамието. Тяхното приключва преди 30 години. Днес безсрамията са различни. Социалните мрежи и дроновете ги декомпозират всеки ден пред очите ни.

Всяко безсрамие носи белезите на своята епоха.

Децата и внуците не са отговорни за безсрамието на родителите. Отговорност на родителите е да минат през своя живот така, че децата да не бъдат смазани от наследството. Било то златни бидета в баните на улица „Примаверии“ 50, ВИП асансьор в София за онези, които решават чия папка с данни да “ne se chistiiiiiii”, или генерално консулство във Валенсия като награда за угодничеството.

Опитвам се да си представя как след 30 години, когато преходната слава на онези с ВИП терасите и асансьорите отдавна ще е угаснала, когато самите те може вече да не са сред живите, как внуците им ще разглеждат разгулната безсмисленост на грандоманския им шик.

Може да продължим с паралелите – както на тема корупция, така и на тема прокуратура.

В Букурещ десетки хиляди протестират срещу опитите на управниците да минират пътя на Лаура Кьовеши към Европейската прокуратура и да отслабят правосъдната система в борбата с корупцията.

В Букурещ, на улица „Примаверии“ 50 – ако приемем този адрес за нарицателно на безсрамието, краят е известен. На нашата улица краят остава за нас.

Снимки: © Еми Барух

Еми Барух

Еми Барух

Журналистка, авторка на документални филми („Стената“) и публицистични книги („Евреите по българските земи. Родова памет и историческа съдба“). Ръководи международния фестивал ФотоФабрика. Превежда от френски и испански (Сенел Пас, Педро Хуан Гутиерес, Исабел Алиенде и др.). Вярва в смисъла да търсиш смисъл.