Оценките – (не)нужното зло

Много от темите, засягащи образователната система и нейното актуализиране, тепърва се промъкват в България. Смесването на различни възрасти в едно занятие, блоковото разпределение на часовете с цел по-качествено научаване, преминаването в полудигитална среда с електронни учебници – все неща, за които чуваме, но не виждаме в действие. На фона на тази стагнация и нежелание за модернизация да говорим за оценките в училище е чиста революция, но все някога тази дискусия трябва да започне.

В различните държави оценките могат не само да бъдат изразени различно (българската шестица в Съединените щати е оценка А), но и да са разделени на различни степени – еквивалент на нашата уж шестобална система във Франция например е 20-точкова система с много по-детайлно разделение на оценяването. Общото между всички тези различни системи обаче са количествените и качествените показатели, които се съдържат във всяка оценка.

Дали оценките се пишат с букви или цифри, няма значение – те служат за рационализиране на комуникационния процес между учебните институции или между техните части и участници. Това, което не правят обаче, е да служат на отделния учещ и да допринасят за неговия напредък. Защото основаващата се на сравнение и съревнование учебна система търси единствено количествения израз на постиженията и напълно изключва качествения. 

Актуално състояние

Оценките и начините на оценяване са поредният инструмент, който не се е променял поне от времето на родителите ни. Ако имате дете в училищна възраст, може да го разпитате как го изпитват. 

Все още, през 2024 г., разполагаме с прилично количество авторитарни учители, които изправят ученика до бюрото си и се държат с него като на разпит. 

Все още (понякога оправданото) безсилие на учителите се изразява в класическото наказание: „Извадете по един двоен лист“ (все едно някой някога е можел да изпише два листа, докато се намира в ступор от рязкото прекъсване на някое забавление в клас).

Все още учителите са просто хора и е съвсем естествено да са субективни и да дават предимство на ученици, към които изпитват симпатия, както и да им е трудно да признаят макар и минимална положителна промяна у някой ученик, когото не харесват толкова.

Колкото и правилници за оценяване да бъдат съставени и въведени, като например Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците, никой от тях няма да може да намали щетите от субективното оценяване, от гоненето на успех (от родители и учители), от безкрайните уроци и курсове, целящи да вкарат поредното дете в „хубаво“ училище.

Ако все пак се примирим с неизбежността на оценките, е хубаво да си дадем сметка, че имаме шестобална система, която реално не е шестобална, защото оценките в нея са от слаб 2 до отличен 6. Двойката в тази система се използва най-често за наказание, а не като инструмент, който води до включването на изработени механизми за помощ. Защото в реалността вместо двойка и помощ идва тройката – за запазване на броя на учениците и за изпълнението на квотите. Ученикът научава, че няма кой да му помогне, но същевременно се научава, че независимо какво прави, той просто ще премине нататък. Поне до 12. клас – за след това не е нужно да се мисли.

Съвсем умишлено няма да говоря за безумието на националното външно оценяване, защото то е достойно за поредица анализи на всеки от участниците в него – от създателите му до последния изтерзан родител, напълнил още няколко джоба в сферата на частните уроци и школи и изпразнил и последните резерви от желание и любопитство на детето, което тепърва ще има още поне пет години гимназиален курс пред себе си. 

Ако трябва да съберем настоящето в две думи, те биха били несправедливо и насилствено.

Как може да бъде

Откакто има оценки, се смята, че те са инструмент за мотивация учещият да се представя по-добре, а ако ги няма, ще липсва стимул за постигане на целите. Научно погледнато обаче, има нищожно малко доказателства, че оценките карат учениците да са по-трудолюбиви и да учат повече. За сметка на това има огромно количество доказателства, че точно оценките възпрепятстват успешното представяне при изпитване и влияят негативно на мотивацията за учене.

Психологията отдавна е доказала, че ако изживяваме поражение и негативни чувства в дадена ситуация, ние съзнателно и несъзнателно ще се опитваме да избегнем попадането в нея. Така например, ако всяко изпитване по предмет Х е свързано с унизителното изкарване пред целия клас и демонстрирането на силната позиция на учителя, а в същото време имаме ученик, който среща затруднения по дадения предмет, то не би трябвало да се чудим, когато този ученик не може да насмогне със знанията си и постепенно започне да избягва не само ученето по предмета, но и самите часове. 

Обръщаме се към мотивационната психология за отговор, която прави разлика между вътрешна и външна мотивация. Външната мотивация са оценките – всяка оценка ни поставя етикет и ни отрежда мястото, което сме „заслужили“. Много по-важна обаче е вътрешната мотивация, която има три основни изграждащи я елемента: самостоятелност, компетентност и свързаност. 

Самостоятелността е правото на избор, свободата да поемеш контрол. Всеки ученик в момента е обект на обучението си; не участва по никакъв начин във формирането на нито една от задачите, които трябва да изпълни. Дори самостоятелните задачи, като презентация или проект, са изкривени и се използват като инструмент за повишаване на същата тази оценка и учениците знаят това. Ако позволим на децата да изберат темата си, да се задълбочат в посоката, която ги влече заради личния им интерес, а не заради постижението, ще постигнем много повече от добър успех. 

Под компетентност тук разбираме възможността да се усвояват нови умения. Дали 12-годишното еднотипно заучаване на предварително зададено съдържание развива нови умения? Може би, особено умения да се заобиколи всячески скуката. Да научим децата да общуват, да си сътрудничат и да мислят критично са само първите стъпки. Много по-важно е да бъдат развити умения – тогава знанието самò ще намери пътя си.

Свързаността е емоционалната част, чувството да си част от нещо. Всеки от нас има спомен за онзи учител, който го е вдъхновил да открие повече за себе си и света и е отворил нова врата към бъдещето. Да бъдеш приет и да бъдеш уважаван като отделен човек винаги води до желание да отвърнеш със същото. Да поставим децата над оценките им е подкрепата, от която се нуждаят. И няма нищо страшно плануваният урок понякога да отпадне заради тема, която силно е повлияла върху децата и те се нуждаят да говорят по нея.

Оценката е само израз на моментно състояние. Тя не показва колко сме добри, дали сме умни, дали сме успешни. Тя показва кои сме в точно този час – разсеяни, притеснени и паникьосани или спокойни, съсредоточени и подкрепени. По-важни от оценката са умението и желанието да учим през целия си живот, без да го приемаме като тегоба.

И понеже поставянето на оценка е неизбежно, нека поне се прави с обратна връзка. Уважителна, човешка и индивидуална обратна връзка в едно или няколко изречения. Когато е нужно – и в разговор. 

Английската думата education, която означава и „образование“, и „възпитание“, произлиза от латинското educo, educare, което освен всичко друго означава и „отглеждам“. Отглеждането е сред процесите, през които минаваме, за да станем пълноценни членове на заобикалящия ни свят, за да можем един ден самостоятелно да поемем отговорност за себе си и околните и да разкрием и развием потенциала си. Често цитираната поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, всъщност е вярна. Освен на родителите си, детето разчита на останалите членове на семейството си, на учителите – в детската градина, в началното училище, в следващите степени, на треньорите си, на подкрепящите го във всеки негов интерес обучители, на професори, на колеги, ръководители и много, много още. 

Не е ли абсурдно все още да смятаме, че образованието трябва да се състои от дългогодишно изсипване на факти върху деца, които нямат търпение да открият света и мястото си в него, и проверяването на степента на запомняне на тези факти под строг поглед? Дали слагането на етикет на всяко дете може да го мотивира и ако да – как и колко? За това дори не ни е нужна генерална реформа, а просто повече човечност. Защото не е задължително добрите оценки и успешният живот да вървят ръка за ръка.

Когато виждаме хората такива, каквито са, ги правим по-лоши. Но ако се отнасяме с тях, сякаш са това, което трябва да бъдат, тогава ги отвеждаме там, където трябва да отидат.

Йохан Волфганг фон Гьоте

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.