Тухлени стени, високи тавани с видима мрежа от инсталации и лампи, бетон и черно желязо. Вътре е топло, а шумът е постоянен – тракат прибори, хора се смеят, сервитьори разнасят халби с тъмна бира. Отвън, на паветата под табелата със синия герб, тълпа чака да се освободят места. Ресторантът е Bullerei – бивша кланица в хамбургския квартал Sternschanze, открит през 2009 г. и собственост на популярния немски шеф-готвач Тим Мелцер.

Welcome to Carlsberg City District (Добре дошли в градския квартал „Карлсберг“) гласи реклама под визуализация на група тухлени сгради с нови метални и стъклени надстройки около кипящ от живот градски площад. Бившите пивоварни на „Карлсберг“ в югозападната част на Копенхаген са в процес на бурна трансформация. Целта е до 2024 г. те да се превърнат в най-добрия нов квартал на датската столица – запазил индустриалния шик на миналото, но с минимален въглероден отпечатък.

Това са само част от популярните начини да използваме индустриалното наследство днес.

В края на април 2021 г. историци от Софийския университет представиха проекта си „Дигитален архив на индустриалното наследство“ и филма „Хора, фабрики, общности“ с главни герои изоставени, рушащи се или вече разрушени места от разцвета на българската индустрия преди Втората световна война – месокомбинат „Родопа“, Захарната фабрика, Железопътния завод и Прошековата бирена фабрика в София, Шоколадовата фабрика в Своге и редица други. Проектът набра популярност, а екипът се надява да привлече вниманието на обществеността към потенциала на тези места за градско развитие и да накара хората да ги припознаят като културно наследство.

Всъщност хората май отдавна са ги припознали.

Фабриките, които стават за всичко

Старите жп заводи, складови халета, трамвайни депа и бирени фабрики, превърнати в галерии, хитови ресторанти, бутикови хотели, нощни клубове, лофтове (части от бивша индустриална или търговска сграда, приспособени за жилища) или стартъп хъбове, са вече неделима част от градския дух в стара Европа, че и по света. В предковидната ера именно това бяха задължителните места от пътеводителите на Wallpaper и Monocle, ресторантите с най-висок рейтинг в Tripadvisor, които трябва да резервираш седмици предварително, и новите реконструкции, които всеки уважаващ себе си архитект трябва да посети.

Със своите щедри територии, често на отлични, макар западнали локации, с впечатляващите си конструкции и големи подпорни разстояния, индустриалната архитектура носи носталгичния дух на миналото и пасва на всичко. А това нямаше как да остане неизползвано. През последните няколко десетки години, след изнасяне или спиране на редица производства в развитите страни, огромно количество бивши складови, пристанищни, железопътни и производствени зони бяха върнати в градския живот с чисто нови функции. Това стана благодарение на централизирани градски политики или на чист предприемачески ентусиазъм и резултатите са налице навсякъде – от Хамбург, Лондон и Ню Йорк до Амстердам, Копенхаген и Есен.

Нещо повече, световните организации за опазване на културното наследство обичат да говорят за тези места като за потенциал за нов вид културен туризъм, апелирайки за тяхното опазване, рефункционализация, социализация и все по-активно включване в списъците със световно културно наследство (например изследването към UNESCO от далечната 2001 г., озаглавено „Недостатъчно ли е представено индустриалното наследство в списъка на световното наследство?“). И действително, получаваме все повече чудесно реконструирани бивши индустриални зони, превърнати в музеи и места за култура.

Звучи като градска приказка, но не е точно така.

Ревитализацията на западнали територии позволява градът да се развива без излишно разрастване, създава мултифункционални вторични центрове и е добре за икономиката и туризма. Но същевременно е перфектен начин за скоростна джентрификация – онзи процес на изменяне характера на квартала чрез приток на по-богати жители и бизнеси, при който обаче повишените наеми и цени на имотите изтласкват дотогавашното по-бедно население ĸъм други гpaдcĸи зoни.

Често този процес се представя като устойчиво решение на проблемите на града, но също толкова често това далеч не е така. Местното население около кланиците в Хамбург отдавна е продало или превърнало апартаментите си в Airbnb квартири за бърз туризъм, споделените офиси и ателиета в Берлин и Лисабон отдавна не са пространства за бедни талантливи артисти, а лофтовете около Tate Modern и в манхатънския Hudson Yards са сред най-скъпите в света въобще.

Българският случай

Индустриалното културно наследство е любима тема в архитектурните среди от десетилетия, включително и в екосистемата на българското опазване. За тях постоянно се правят архитектурни дипломни проекти и се пишат изследвания още от времето на соца (да не забравяме, че музеят „Земята и хората“ е всъщност реконструкция от 1987 г. на Голямата коларска работилница на Софийския военен арсенал, запазена от разрушаване след активна кампания на българските опазители тогава).

Захарна фабрика, София
Захарна фабрика, София
Захарна фабрика, София
Захарна фабрика, София © WhATA

Захарната фабрика в София има статут на недвижимо културно наследство от 70-те години на миналия век, с национално значение – от 1998 г., и не вярвам някой да одобрява нейната нерадостна съдба в момента. Събарянето на сгради като жп завода зад Централна гара в София през 2019 г. винаги предизвикват бурно недоволство, а обществото пределно ясно показа какво мисли за опожаряването на тютюневите складове в Пловдив.

Нещо повече, артистите отдавна ги използват – легално или не. Партита в стари складове се правят още от 90-те години, инсталации и пърформанси – също, а „Водна кула арт фест“ например направи юбилейното си десето издание в Хладилното депо „Подуяне“ в столицата през 2017 г. Дори общините се опитват да наваксат – разбира се, късно, бавно и непохватно. През 2019 г. Пловдив премести централата на Общинска фондация „Пловдив 2019“ и част от събитията за Европейска столица на културата в един от тютюневите складове (неопожарен). Столичната община работи от много години по превръщането на бившата топлоцентрала на НДК в Център за изкуство и култура и се опитва да измисли какво да прави с места като трамвайното депо „Клокотница“.

Но всичко това са капки в морето.

Интересно защо в България така и не се появи Meatpacking District, a Тютюневият град на Пловдив така и не заприлича на Tate Modern? Отговорът е: защото работата с индустриалното наследство не е нито лесна, нито евтина.

Дизайнерският шоурум „Склада“ в софийската печатница „Мадара“ просъществува няколко години след блестяща и очевидно скъпа реконструкция, достойна за индустриалния шик на миланската зона „Тортона“, но в крайна сметка затвори и се премести в стандартен малък магазин на централна софийска улица. През 2017 г. Generator отвори врати като обещаващо място „за дизайн, вдъхновение и кооперация“ в задния двор на бившия завод „Витоша“ в София, направи куп силни събития, но в крайна сметка не издържа (на локацията, на пандемията или на променения ни живот по принцип) и затвори през 2020 г.

Проблемът с всички тези постиндустриални места и сгради е, че са: а) адски скъпи за реконструкция и поддръжка, б) на неудобни места, които устройствено са зле, а когато ги оправят устройствено, родните инвеститори предпочитат да строят там небостъргачи, вместо да си губят времето с някакви хипстърски зони за изкуство и култура, и в) всъщност у нас реално нямаме социалната култура за използване на такива сгради „като на запад“. Справка – съдбата на малкото героични опити за индустриален дизайн и шик от по-горе.

Преди няколко години аз самата, подобно на историците от Софийския университет, се ядосвах как може да нямаме лофтове в Захарната фабрика и музеи за съвременно изкуство в завод „Родопа“. Днес си мисля, че ако ги ползвахме „като на запад“, щяхме просто да джентрифицираме по-бързо някакви територии, но надали щяхме да постигнем качеството на културния живот на Хамбург, Лисабон, Лондон… давайте нататък.

У нас на практика феномени като Сохо и Шордич липсват (може би с изключение на пловдивския „Капана“ и евентуално софийския „КвАРТал“). И това всъщност е добре. Както винаги се случва с малката ни периферна култура, европейският регрес се среща с нашия роден тромав прогрес, което в крайна сметка ни дава

шанс да се поучим от чуждите грешки.

Разбира се, не е лошо първо да спрем да събаряме сградите си. А после да видим как да образоваме общини и частни инвеститори, та дано най-после постигнем заветния мултикултурен, шарен и привлекателен град, за който всички мечтаем.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни