Отново сме в предизборна обстановка. И отново ще ни залее цунами, образувано от лъжите, клеветите, публичното обругаване, фалшивите новини и прелъстяващите обещания на партиите, които ще се борят за свое представителство в Европарламента и в местната власт. И така… чааак до есента.

А за медиите отново настъпва златно време – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Веднъж, защото няма да има нужда да търсят новини, втори път – защото за всяка от двете кампании ще получат тлъсти суми. А тарифата за по-специални услуги, разбира се, винаги е по-различна. Но не си мислете, че медийният закон на Пеевски ще осветли тези трансфери. Просто както и във всяка друга кампания, отчетените суми ще бъдат едни, а реално получените от медиите – съвсем други.

Преди избори идва винаги времето на черните партийни каси.

А докато те съществуват, никога няма да има равнопоставеност на участниците в политическата надпревара. Която отдавна е излязла от границите на морала и не може да бъде вкарана в никакви смислени определения. В България борбата за власт винаги е била въпрос на живот и смърт. Защото без властта голяма част от лицата, които виждаме всеки ден от екрана на една или друга телевизия, ще са просто обикновени еднодневки. А бизнесът на държавна хранилка ще трябва отново да си плати добре, за да запази дажбите си, без които ще умре. С две думи, кръгът се затваря – партиите ще поизпразнят черните си каси, но бизнесът ще ги напълни отново със задължителните проценти от всяка спечелена и изпълнена обществена поръчка. „Само работа за мен!“, би възкликнал любимият на Алеко Бай Ганьо.

Тежкият старт на предизборната битка, макар и неофициален, бе даден, естествено, от управляващата партия ГЕРБ, по-точно от нейния собственик. Някои ще се засегнат от думата, знам. Не звучи политкоректно, не е в парадигмата на демократичното лицемерие. Но пък е истина. Така прозвуча и обръщението на Бойко Борисов пред партийния актив, което несъмнено препраща към речите на Тодор Живков от трибуната на конгресите на БКП по време на неговия 33-годишен режим. Тази доста банална прилика сигурно е убягнала единствено на поколенията, които не помнят „бащицата“ на народа и неговите безсмислени речи, изпъстрени с байганьовски шегички.

Борисов обеща да светне синята лампа на своите хора (които той, подобно на Кръстника, обича и обгрижва, но не завинаги), ако преди това в главите им не светне червената.

В подтекста на думите му има призив не да спрат да крадат, а да го правят така изкусно, че краденото да не им личи като въшка на чело. Образно той напомни още, че покритите суджуци котки не ги ядат, подкани властниците по места да слязат от лъскавите автомобили и да ги скрият за известно време в гаражите. И най-важното – да не забравят, че хората не обичат елитарните партии: демек добре е да се държат като народна партия, да ходят при хората и да им повтарят колко много правят за тях и за селищата, които управляват.

И понеже няма нужда от пиари, за да е наясно, че всеки скандал по време на кампания ще отнема от и без това изчерпаното доверие към партията му, очевидно Борисов е успял да накара червената лампа да светне в главите на някои кметове на ГЕРБ. Например на старозагорския. Часове след форума, на пресконференция в неделя, Живко Тодоров съобщи, че оттегля всичките си съдебни искове за клевета, заведени срещу лица, оскърбили го във Facebook групите дълбоко и трайно с квалификации като „смешник“. Как това решение бе посрещнато от гражданите в същите тези групи, които очевидно кметът следи отблизо, личи от техните коментари.

Реч като тази на Бойко Борисов, доминирана от лицемерие и лишена от политически анализ и послания, е срам за всяка демокрация. Но не и за побългарения ѝ вариант. Лидерът на ГЕРБ е видимо изнервен от социологическите изследвания, които показват, че не само партията му, но и самият той губи доверие. Затова колкото повече наближава денят на равносметката, толкова по-агресивен ще става тонът му спрямо БСП. Лидерът на ГЕРБ упреква министрите и депутатите си, че често се спотайват, вместо да отговарят на нападките на опонентите си. Но всъщност е наясно, че и в предизборната битка не може да разчита на голям потенциал. Особено що се отнася до запалването на огън в лагера на противника.

Първият вече се разгоря с пълна сила, а искрата запали прокуратурата, като повдигна обвинения срещу Елена Йончева за пране на пари от КТБ. Дали следствието ще събере достатъчно доказателства и дали те ще издържат в съда – това е друга тема. Но очевидно няма нужда човек да е особено политически далновиден, за да му „светне червената лампа“

защо ГЕРБ се опитва да съсипе репутацията тъкмо на журналистката, която води всички битки на социалистите срещу злоупотребите с власт и пари в управляващата коалиция.

Такива следствия продължават дълго, а дело, ако изобщо бъде образувано, няма да е факт скоро, поне не до края на тази година. Когато и европейските, и местните избори ще са останали в историята. Но и в двете предизборни кампании всеки път, когато от БСП изрекат на висок глас „корупция“ или „кражба на публични ресурси“, ехото ще им отговаря: „Йончева, Йончева.“

А опитът на Борисов да свали всяко подозрение, че ГЕРБ стои зад прокурорската акция срещу журналистката, с думите, че не се интересувал от КТБ, прозвучаха нелепо, направо смешно. И сега току-виж някой писал в социалните групи: „Как така бе, смешник, нали всички държавни фирми знаеха коя е правилната банка, и държаха там парите си, как така?“ А той ще трябва да преглътне обидната дума „смешник“, въпреки че тя може да разклати трайно душевното му равновесие.

В кампанията ГЕРБ ще разчита особено на повишаването на доходите, но понеже това е тенденция, която не засяга средите на по-бедните слоеве, пуснаха в ход боновите книжки от масовата приватизация (забутани нейде из архивите на хората, ако още някой ги пази) и обещаха осребряването им. И то ще стане, но най-вече чрез Сребърния фонд. В умерено популистки стил дойде и изявлението на Томислав Дончев за предвидено съкращение на администрацията и увеличение на заплатите ѝ. Кои администрации по места ще опитат тоягата и кои – моркова, ще стане ясно след преброяване на пилците.

В трудна, почти патова предизборна ситуация е лагерът на т.нар. „Обединени патриоти“.

Въпреки нееднократните вричания в съпружеска вярност няма как това да се случи в една тройка, където единият винаги ще бъде излишен и ще вдига скандали – я от ревност, я от неудовлетвореност. И може би затова тримата лидери са си отдъхнали с облекчение, когато са чули от Валери Симеонов, че развод все пак ще има. Но не и раздяла с властта, която е единствената центростремителна сила, запазваща, макар и формално, брака между ВМРО, „Атака“ и НФСБ.

Каракачанов, Сидеров и Симеонов, които не са във възрастта на любовта, въпреки проявите на късен мъжки пубертет у някои от тях, не са си изгубили ума, за да се откажат от властта. Кой накъде ще завие в избора на нов партньор за евроизборите, е още рано да се каже, въпреки заявките за нови коалиции. Симеонов, както винаги откровен, каза в прав текст, че европейските избори не са особено важни за неговата партия. За Каракачанов и Сидеров обаче е въпрос на чест да имат свои представители в Брюксел. Ще успеят ли – сами или в някакъв коалиционен формат, – на този етап не може да каже със сигурност нито един анализатор.

Но е ясно, че акцията на баш войводата с бяла кожа и сини очи във Войводиново и предложените от ВМРО мерки за противодействие на „циганската престъпност и социалния паразитизъм“ и на „радикалния ислям и чуждото влияние през българските вероизповедания и неправителствен сектор“, мерките за достоен живот за възрастните хора, за въвеждането на „данък лукс“ и т.н. са откровено популистки, а някои от тях – и расистки.

Защото как иначе да бъдат определени исканията към правителството за създаване на „специална програма срещу циганизацията и гетоизацията“; или за „регламентирането на общественополезен труд и задържане под стража за представители на маргиналните общности, които се чувстват безнаказани“; или за „създаването на доброволни отряди за опазване на обществения ред“? Искания, които Каракачанов поставя като условия пред ГЕРБ за запазване на коалиционния формат в правителството.

Като предизборен бонус за партньорите си, Борисов няма да им светне нито червена, нито синя лампа, поне не и докато не минат европейските избори. Макар че идеите на Каракачанов напомнят много за антиеврейското законодателство и приетия в България през 1940 г. Закон за защита на нацията, в чиято Наредба за приложението му пише, че мерките за евреите важат и за циганите в България.

С тези предложения всъщност от ВМРО се опитват да отклонят в началото на кампанията обществения интерес от констатациите в Доклада на ЕК за продажбата на гражданство, където България е специално спомената. В този европейски сюжет войводите са неслучайно заподозрени, макар и неназовани след скандалните разкрития и арестите в Агенцията за българите в чужбина.

БСП е в особена ситуация в началото на тази кампания.

Защото повдигнатите обвинения към Елена Йончева принуждават социалистите в ход да променят стратегията, с която ще се противопоставят на ГЕРБ. В още по-трудно положение ги поставят и вътрешните противоречия в елита и членската маса на партията, които не са единни в мнението си за това кой трябва да оглави листата на БСП за евровота – Станишев или Йончева. Това решение е и тежко изпитание за Корнелия Нинова, която иска хем да е модерна лява, хем не съвсем.

Самият факт, че се коментира възможността Сергей Станишев да не е водач на червената листа, е сам по себе си скандален. Ще рече човек, че през ден ПЕС преизбира за свой лидер българин, нищо че прогнозите за представянето на партията на тези избори не са добри. Тази история с още неясен край може да повтори една друга – с кандидатурата на България за генерален секретар на ООН.

Навярно Нинова си дава ясна сметка за това, че смелите ѝ опити да ходи по опънато над манежа въже може да завършат фатално – и за нея, и за партията ѝ, която от години за първи път има шансове да настигне в електоралната си подкрепа управляващата едно десетилетие ГЕРБ. И вероятно затова на този етап тя трескаво обмисля как да се откаже от реваншизма си спрямо лидера на ПЕС, който ѝ се противопостави по казуса с Истанбулската конвенция. И не само. Затова Нинова и социалистите трябва да решат, и то възможно най-бързо, как да действат в променените условия. Също така не бива да забравят, че тепърва активисти на ГЕРБ като Антон Тодоров ще открият в архивите на задкулисието някоя нелицеприятна за тях история. Това поне не е трудно.

С летящ старт в кампанията влиза и ДПС,

която използва дебатите за закупуването на изтребители, за да се позиционира отново като либерална партия с последователна политика спрямо евро-атлантическите ни партньори. И без социологически прогнози е ясно, че партията на Ахмед Доган, ще запази своите позиции в Европейския парламент. А не е изключено и да ги разшири след ескалацията на омраза към ромската общност. Която, ако изобщо отиде да гласува, ще раздели гласовете си между БСП и ДПС.

Нова широка коалиция за евроизборите създава Веселин Марешки, който ще води и листата ѝ. Той побърза в типичен за него стил гръмогласно да обяви, че прагът за влизането в ЕП трябва да е 7 процента – които не го плашели.

От десните извънпарламентарни партии

с най-голям шанс, макар и все още недоказан, е „Демократична България“. Председателят на СДС Румен Христов тъкмо нея припозна като най-добрата алтернатива за коалиция и същевременно предлага промяна на Конституцията и на модела на управление чрез двукамарен парламент, който ще избира президента. А що се отнася до Петър Москов – дори да успее да създаде нов консервативен проект с участието на НФСБ и ВМРО, няма никакво време да го легитимира, камо ли да го направи разпознаваем и избираем за изборите през май.

Как ще протече кампанията в политическа среда като българската и при все по-засилващите се тенденции към авторитарен режим, подчиняване на съдебната система и овладяване на медиите, е трудно да се предскаже. Единственото, което е ясно още от началото, е, че „феърплей“ няма да има.

Заглавна снимка: България в изборни времена, януари 1995 г. © Sludge G

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.