Едва ли някоя ценност има повече и по-различни една от друга интерпретации от свободата. Германският психоаналитик Ерих Фром различава два вида свобода – „свобода от“ и „свобода за“. Първата е, когато искаш да се освободиш от нещо, втората е нужна, за да създаваш. В името на свободата може да се умре. Или да се убива. В някои случаи – и двете. Нерядко тероризмът е в името на свободата. Популярно в САЩ, а все повече и в България е схващането, че висша проява на индивидуалната свобода е правото да застреляш всеки, който те застраши или влезе в имота ти без разрешение.

Има обаче един все по-непопулярен вид свобода, според който тя е свързана с достъпност за всички и с базисното убеждение, че повечето хора са добри и заслужават доверие. В наши дни изглежда безразсъдно да допускаш когото и да е в страната си, какво остава за дома си. Във времена на тероризъм и престъпност е по-силен акцентът върху сигурността – да обезопасиш жилището си, да издигнеш ограда около границата на държавата си и т.н.

Затова мнозина от онези, които следят историята с откраднатите картини на Владимир Димитров – Майстора, и пловдивския художник Димитър Киров – ДиКиро, не могат да проумеят действията на техния родственик Павел Антонов, един от наследниците на картините и на ограбената къща.

Историята накратко

На 3 януари медиите разпространяват новината, че са откраднати 16 картини от частен дом – 9 на Майстора и 6 на ДиКиро. Кражбата не е била трудна, защото къщата не е разполагала с аларма, блиндирана врата със сложна ключалка и решетки на прозорците. Скоро физическите извършители са задържани, стига се и до някои от прекупвачите. Повечето картини са намерени.

Две от трите невърнати до момента картини: „Вера с бретон“, портрет на бабата на Павел Антонов като момиче от Владимир Димитров – Майстора; и „Павел в Париж“, портрет на Павел Антонов от Димитър Киров – ДиКиро

Павел Антонов обаче отказва да си „вземе поука“. Напротив – той не само не е застраховал ценните произведения на изкуството и не е обезопасил дома си, а категорично отказва да направи това и занапред. Дори охотно и публично споделя адреса на къщата: бул. „Сливница“ №263. Въпреки че повечето хора на негово място панически биха предприели мерки за сигурност. И е нормално след такъв обир човек да бъде травмиран и да се чувства жертва на престъпление. Не обаче и нашият главен герой. Онези, които не го познават, искрено ще се зачудят – що за човек би постъпвал толкова безразсъдно?

Кой е този Павел Антонов?

Павел Антонов е журналист и социален изследовател, активен гражданин, който живее в Унгария и стои зад гражданската мрежа Bluelink.net. Организира и наградите за използването на информационните технологии за укрепване на демокрацията, гражданското общество, опазването на околната среда и прилагането на европейски ценности „Свободен електрон“. Като тригодишен той е изобразен на стенописа тип сграфито на фасадата на къщата, от която са откраднати картините.

Пред „Тоест“ Антонов споделя:

Упрекнаха ме, че не били зад решетки, в сейф, нямали застраховка, камери, СОТ… Но това изкуство никога не е стояло под ключ. Било е пред очите на поколенията от нашия род, приятели и гости, вдъхновявало ги е, припомняло им е откъде идваме, поддържало ги е в тежки моменти.

Павел Антонов се смята за наследник на една определена култура на свободата, която е изключително дефицитна в България. В нея се преплитат артистизъм, музика, поезия, живопис, балет, специфичното арт бунтарство, характерно за социализма, хипарство, уважение към жените и техните права, борба за равноправие.

В историята на тази къща, чрез историята на гостите и обитателите ѝ, изкуството се преплита със стремежа към свобода, справедливост, равноправие, а през последните десетилетия – демократични ценности и опазване на природата.

Тук звучат тамбурата на Майстора и гласовете на неговите приятели от онова време: поета Николай Лилиев и художника Борис Георгиев. Гологлав пред челядта си сред високите зидове, рецитирал вдъхновено „Моята молитва“ прадядо ми Павел Георгиев, имигрант от Македония, словослагател на стиховете на Иван Вазов. Увековечил ги е в сграфито младият пловдивски арт бунтар на 60-те години Димитър Киров – ДиКиро. Описал ги е в книгите си баща ми Павел Спасов. „Упадъчен“ джаз е свирил на пианото композиторът Методи Иванов – Мечо. Да не пропусна жените: всемогъщата стопанка на дома Траяна, дъщеря ѝ Донка, станала известна като „българската Майка Тереза“, племенниците – балетната хореографка Русалия Кирова, изкуствоведката Зоя Паприкова, актрисата Емилия Ангелова.

Тук и до ден днешен с китари в ръка се събираме с приятели, активно защитаващи правото на човешко достойнство, чиста природа, почтена журналистика.

За наследника на Майстора и ДиКиро културата на свободата, с която е свързана къщата, е безценна и именно поради това заслужава да бъде достъпна публично и разпространявана. Защото в противен случай свободата ще престане да бъде свобода, или поне – в този конкретен смисъл. Тази свобода, разгледана по Ерих Фром, определено е „свобода за“, а не „свобода от“. Отново Фром говори за разликата между хората, за които е важно „да имат“, и онези, които предпочитат „да бъдат“. В случая акцентът е изцяло върху „бъденето“, не върху „имането“:

Това духовно наследство искам да съхраня за децата ми и младите хора на България. Те трябва да знаят, че пари и догми не владеят живота им. Че има човешки ценности и морал, които са по-важни. Че човек се ражда свободен и трябва да отстоява свободата си. А истинското изкуство освобождава.

Възможно ли е подобна идея за свободата да се осъществява и в политически план?

Как да реагират държавите пред лицето на престъпността, тероризма и несигурността?

Швеция например е страна, която прави всичко по силите си възможно по-малко извършители на престъпления да влизат в затвора, а лишените от свобода да са на колкото може по-лек режим, освен ако не се докаже, че продължават да са опасни. В резултат на това престъпността в Швеция не се е увеличила, напротив – както делът на затворниците, така и рецидивите са два пъти по-малко, отколкото например във Франция. Защото ако на един човек се гласува известно доверие и му се даде да върши нещо смислено, е по-голяма вероятността да „влезе в правия път“, отколкото ако прекара години в среда на всевъзможни издевателства.

По същия начин драконовските мерки за сигурност не гарантират предпазване от тероризъм. За сметка на това те засилват усещането за постоянна заплаха у хората.

След серия атентати в Париж през 2015 г. Франция въвежда извънредно положение. По улиците, площадите и гарите на френските градове патрулират групи от по няколко тежковъоръжени военни. Това обаче не успява да предотврати атентата в Ница по време на националния празник на страната – 14 юли. Малко повече от година по-късно извънредното положение е отменено, но на негово място идва закон, който на практика го увековечава. Военните с карабини продължават да кръстосват градовете. Ефектът от това е най-вече чувството на потиснатост и страх, че във всеки момент може да се случи нещо ужасяващо.

В края на 2016 г. на коледен базар в Берлин е извършен атентат – с камион, както в Ница, но с по-малко жертви и ранени. Германия не обявява извънредни мерки за сигурност. Това, което прави берлинската полиция, е непрекъснато да информира в Twitter за случващото се и да съветва гражданите какво да правят. Самият коледен базар е възстановен по най-бързия начин. Берлинчани продължават да празнуват, макар и с тъга, защото не искат да допуснат страхът и омразата да изместят свободата. Въпреки липсата на военни по улицата, въпреки усещането за анархия в Берлин и въпреки че страната прие милион бежанци, Германия излъчва сигурност и успява да предотврати повечето терористични актове в зародиш.

Културата на свободата

Никоя държава не е застрахована от терористичен акт, каквито и мерки за сигурност да предприема. По същия начин никой дом не е застрашен от взлом и никое произведение на изкуството – от открадване, колкото и сериозна да е охраната. Дори „Мона Лиза“ е била крадена от Лувъра. Хората могат или да се поддадат на страха и да живеят в неговата сянка, или да се опитат да изграждат и отстояват култура на свободата. А един от пътищата към такава култура е изкуството, смята и Павел Антонов:

Искам така и да бъде. Тези картини – и много други – да виждат бял свят. Да преборват страха, омразата, угнетеността. Да срещат очите на хората и да ги вдъхновяват за повече творчество и повече свобода.

Свободата тип 263, която наричам така на номера на къщата с картините, не е утопия, а е пълна с космополитна европейска култура:

На „Сливница“ 263 изкуството, историята и политиката на България ще продължат да се вливат в традицията и свободомислието на Европа. Започнах този проект преди година, след кончината на баща ми, и посегателството над родовата ми памет ме зареди с повече желание, сили и подкрепа да го реализирам.

За такива „редки птици“ като Павел Антонов си струва да се разказва. Защото съществуването им е свидетелство, че животът може да бъде и друг. Не другаде и не в бъдещето, а тук и сега. Въпреки страха, престъпността, омразата, е възможно, поне в известни граници, човек да живее така, сякаш светът е този, за който мечтае. Дори мнозинството да не разбира такива хора и да ги обявява за луди и безразсъдни, тяхната свобода разширява границите и на нашата.

Снимки: © Павел Антонов

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.