Педофилията, срещу която се протестира, и педофилията, за която се мълчи

Когато жестокост към дете стане централна тема в новините, обществото не остава безразлично. Такъв е случаят с 5-годишния Адриан, малтретиран от доведения си баща с такава жестокост, че детето се е молело да бъде убито. На всичко отгоре насилникът е записвал клипчета с издевателствата си. Майката на момченцето е знаела какво става, но не е направила нищо.

Присъдата на пастрока Петър Чернев от 8 години затвор предизвиква масово възмущение. В Пловдив се организира протест „Справедливост за Адриан – малтретираното дете от Пловдив! Бездействието е съучастие!“. Протести се организират и в други градове – например София, Варна и Стара Загора. Те обаче са под различен наслов: „Не на насилието над деца и педофилията!“

В случая с Адриан има физическо и психическо насилие, но не и сексуално. Как педофилията стана тема на протестите (с изключение на пловдивския)? Формалният повод за това е новината за петима мъже, арестувани за притежание на материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца на възраст от 2 месеца до 14 години. Но така формулираната тема има и друга функция – да измести обществения гняв от основния проблем.

Има ли значение кой организира протестите?

„Тази тема няма политически пристрастия“, обосновава във Facebook решението си да се включи в софийския протест Кристина Петкова, заместник-председателка на ДСБ, част от коалицията ПП–ДБ. Тя обещава да инициира „разговор с експерти за вдигане размера на наказанията за педофилия“.

„Тоест“ се обърна към Петкова с два въпроса: откъде и по чия инициатива темата за педофилията е присъединена към тази за насилието над Адриан и има ли според нея политически сили или групи, свързани с организацията на протеста. Тя отговори, че не е от организаторите, но мисли, че връзката между двете теми „е по линия на насилието като цяло“. И уточни, че за нея темата няма партийни пристрастия, но се опасява, че „Възраждане“ злоупотребяват и използват дори такива случаи, за да насаждат омраза“. Беше обаче категорична: „Ще отида в сряда (2 април – б.р.), защото въпросът е принципен и касае защита на децата ни.“

От „Война и мир“ избързаха да огласят, че и Националната мрежа за децата (НМД) ще се включи в протеста, но вместо това НМД разпространи отворено писмо, в което се подчертава сериозността на домашното насилие (наред с други форми на насилие над деца) и се апелира за реформа на законодателството в тази област. 

Неслучайни организатори

Софийският протест срещу насилието над деца и педофилията се организира от „Война и мир“, „Поход за Семейството“ и Георги Драганов – основен двигател на сайта „Война и мир“, с който е свързана и едноименната страница във Facebook. Драганов е също сред организаторите на протестите във Варна и Стара Загора.

„Война и мир“ изповядва крайнодясна, националистическа, антикомунистическа и евроскептична идеология. Сайтът подкрепя „Луковмарш“ и е против еврото. В интернет страницата са публикувани доста статии против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Педофилията също е тема във „Война и мир“, като тя често се асоциира от авторите в сайта с ЛГБТИ хората, които пък се представят в негативна светлина.

„Поход за Семейството“ е асоциация, която ежегодно организира шествия против „София прайд“. Тя е свързана с ултраконсервативни християнски групи, например Асоциация „Общество и ценности“ и Сдружение „РОД Интернешънъл“, които са против документи като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и като цяло се противопоставят на опитите да се ограничи домашното насилие. Те защитават „традиционните семейни ценности“ (тоест разбирането, че бракът е само между мъж и жена) и „правата на родителите“, което ще рече, че според асоциацията публичните институции не трябва да се месят в семейните отношения.

Как се измести темата за домашното насилие над деца?

Яхването от „Война и мир“ и „Поход за семейството“ на обществения гняв от насилието над Адриан и от 8-годишната присъда на пастрока му успява да размие повода за този гняв. А той е, че детето е било най-уязвимо там, където едно дете трябва да е най-сигурно – в семейството си, при майка си и мъжа ѝ. В случая става дума именно за домашно насилие, макар Венислав Алексиев – бащата на Адриан, да не е съгласен, тъй като интерпретира словосъчетанието „домашно насилие“ буквално. Пред БНТ той казва:

Домашно насилие? Ами кое му е домашното? Той не му е нито баща, нито Адриан се е водил на този адрес. Той е бил като гостенин там.

Алексиев не е длъжен да познава закона, но в него не пише, че е задължително насилието над едно дете да се извършва на постоянния адрес на жертвата или от кръвен родител, за да се квалифицира като домашно. Напротив – достатъчно е насилникът да е „лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя“ или дори „лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка“. Освен това бездействието на майката също влиза в определението за домашно насилие.

Когато обаче към темата на протеста се включва и педофилията, това измества фокуса от домашното насилие. Вече става дума просто за едни лоши хора, които злоупотребяват с деца.

В същото време случаите на домашно насилие над деца в България са многобройни

и са тъжна констатация за неспособността на публичните институции да оценяват риска и да предотвратяват подобни престъпления.

На 31 март например се разбра, че жената, причинила смъртта на двете си деца във Вакарел, няма да бъде съдена, а изпратена в психиатрия, защото ги е убила в състояние на невменяемост. Нямало е кой да ѝ окаже адекватна професионална помощ, нито да прецени, че децата ѝ са в риск.

Друга майка, убила двете си деца в Сандански, получи на първа инстанция доживотна присъда. Междувременно самата тя спечели дело за домашно насилие срещу бащата на децата. И тук е нямало институция, която да спре ескалиращата спирала на насилието.

Повече са обаче случаите на мъже, убили децата си – със или без майките им. Посочваме няколко от тях без претенции за изчерпателност. Двайсет и шест годишен мъж прострелва смъртоносно момиченце на една годинка, убива 23-годишната му майка и прави неуспешен опит да се самоубие. Друг намушква фатално с нож двегодишното си дете и също прави опит за самоубийство, който не сполучва. Трети хвърля 5-годишното си дете от мост и след като то умира, заплашва да се самоубие. Четвърти убива двумесечното си бебе в старозагорско село.

Що се отнася до физическото и психическото насилие над деца, и тук примерите са преизобилни. Ето само два от един и същи град – Стара Загора:

През февруари 2025 г. баща пребива двете си дъщери, на 14 и на 9 години, като по-голямото момиче е настанено в болница заради травмите си.

Майка държи сина си и дъщеря си заключени около шест години, а институциите знаят за това, но си правят оглушки. Децата са изведени от семейството чак през февруари 2024 г., когато дъщерята е вече пълнолетна – на 21 години.

Неудобната за политическа експлоатация педофилия

Но нека поговорим за педофилията. Винаги ли държавата реагира адекватно, когато научи за сексуално насилие над деца? Зависи какви са децата и кой е насилникът. 

Печално известен е случаят с осъдения и издирван за педофилия във Великобритания Даниел Хъл (споменат и в отвореното писмо на НМД). В Сливен той безпроблемно става протестантски пастор. Четиринайсет деца свидетелстват, че им е посягал сексуално. Част от тях са разпитвани от полицията по крайно неподходящ за възрастта им начин – посред нощ, докато майките им чакат в студа отвън. Въпреки показанията им няма кой да осъди Хъл, защото съдия след съдия си правят отвод. Няма и кой да организира масови протести в защита на децата – те са български граждани, но са ромчета. На тях се гледа като на втора категория хора.

Няма и масово възмущение и протести срещу случаите на сексуална злоупотреба в домове с деца, лишени от родителска грижа. Нито срещу това, че малолетни са принуждавани да проституират, понякога от родителите си (и често със знанието им). Понеже в повечето случаи пак става дума за ромски деца.

Доминиращата представа за педофилията в България е, че тя е някаква външна на семейството заплаха. Има лоши чичковци в интернет, които се опитват да съблазнят децата. Или непознати, причакващи невръстните си жертви, за да ги отвлекат и да издевателстват сексуално над тях. Но ако децата споделят откровено с родителите си, възрастните ще им помогнат да избегнат огромната част от заплахите. Когато се протестира срещу педофилията, правят се законови промени и се предлагат по-строги наказания, обикновено се имат предвид именно такива хора.

Вярно е, че има педофили, които се оглеждат за деца онлайн или пък по паркове и градинки. Но сред посягащите сексуално на малолетни не са изключение и хора, които са познати на семействата на жертвите си, може и да са близки приятели, а някои са дори роднини или членове на семейството.

Как реагират в тези случаи родителите на пострадалите деца? Дали винаги ще повярват на детето, ако то каже, че някой техен близък злоупотребява сексуално с него? И дали, ако знаят, че такава злоупотреба действително съществува, винаги ще направят нужното, за да я преустановят, да защитят и да подкрепят детето? Отговорът на тези въпроси, за съжаление, е невинаги.

Алис Мънро и опитът на една психотерапевтка

Известната канадска писателка Алис Мънро например е знаела за сексуалните посегателства на мъжа си към дъщеря ѝ от предишен брак и не е направила нищо. Извършителят пък обвинявал жертвата, че е „развала на дома“. Когато вече порасналата дъщеря носи в полицията писмата на пастрока си, в които той говори за сексуалните си отношения с нея, Мънро я нарича лъжкиня.

Лесно щеше да бъде, ако историята с Мънро е някакво чудовищно изключение. Професионалният опит на моя позната психотерапевтка обаче попарва тази надежда. Тя ми е разказвала, че при всички случаи от практиката ѝ, когато единият родител, обикновено родният или доведеният баща, е насилвал сексуално детето си, другият родител, в общия случай майката, е знаел, но си е затварял очите. Тези майки са търсели психологическа помощ заради някакъв друг проблем – свой или на детето си, – но в течение на терапията тайната е излизала наяве.

Лично знам за поне три случая за деца, пострадали от педофили, чиито родители не са ги подкрепили.

Първият случай е на деветгодишно момиче, чийто съсед се опитал да му посегне. Детето успяло да избяга, но мъжът го заплашил, че ако каже на родителите си, ще го убие. След време го срещнал на стълбите във входа на жилищния блок и повторил заплахата. Момичето десет години не посмяло да каже на никого и всеки път, щом излизало или влизало във входа, изпитвало ужас. Разказало на майка си чак когато било на 19 години – вече пълнолетно. Майката обвинила дъщеря си. Семейството не ѝ повярвало и даже пускало малката ѝ племенница да си играе с дъщерята на съседа педофил. В неговия апартамент.

Вторият случай е на момиче, излязло да разхожда кучето си в двора на своето училище. Видял го портиерът и го заговорил. По едно време почнал да го притиска до стената и да го опипва, докато рецитира „Зайченцето бяло“. Детето избягало, след което споделило с майка си. Тя обещала да каже на класната, за да се вземат мерки. Момичето не чуло повече нищо по въпроса – нито от майка си, нито от класната. Все едно нищо не се е случило. А портиерът продължил да работи в училището още много години.

Третият случай е на 13-годишно момиче, прекарващо лятото при дядо си на морето. Понеже той бил работил от малък, смятал, че е крайно време и внучката му да се научи на труд. Пратил я на работа на туристическо корабче, макар да е незаконно. Момичето било доволно, че е „юнга“ и получава дребни пари, и изпитало гордост, че капитанът го поканил на личен разговор. Когато капитанът се опитал да посегне на тийнейджърката, тя избягала. И разказала всичко. Пред мен дядото защити извършителя и обвини внучката: „Той е мъж, това е нормално, но тя защо е отишла при него в извънработно време?“ А майката на момичето го помоли да му потърси работа и следващото лято.

Истинска или бутафорна борба с педофилията?

Популистките протести срещу педофилията и по-строгите наказания срещу извършителите на сексуални престъпления над деца едва ли ще постигнат друг ефект, освен да отвличат общественото внимание от проблеми като домашното насилие.

В контекста на организираните протести МВР най-сетне пусна т.нар. регистър на педофилите – година и седем месеца след приемането му в парламента по предложение на „Възраждане“. Той обаче едва ли ще доведе до смислени резултати, защото законодателството в тази област е изначално сбъркано. И въвеждането на по-строги наказания няма да го оправи.

Ще се опитам накратко да обясня само един аспект на сбърканото законодателство (а кусурите му са доста повече). В Наказателния кодекс (НК) е забранен сексът с деца под 14-годишна възраст, тоест малолетни. В него не се посочва възрастова граница, отвъд която интимните отношения с лица под определена възраст са недопустими. Националният регистър на педофилите, описан в Закона за закрила на детето, обаче включва хората, осъдени за сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни, тоест под 18 години.

Нека дам пример, за да илюстрирам проблема. Ако лице на 50 години има интимна връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, това според НК е законно. Съответно лицето няма да влезе в регистъра и ще има право да работи с деца. В него ще влезе обаче 18-годишен тийнейджър, осъден за сексуално посегателство над своя 17-годишна съученичка. Момчето може да е упражнило насилие, но дали е педофил? Ако това ви изглежда абсурдно, проблемът не е „във вашия телевизор“.

Законодателството в областта на сексуалното насилие над деца следва сериозно да се преосмисли –

но без популизъм и пропагандни кампании и не под политически, религиозен или друг натиск, а спокойно, трезво и с помощта на експерти в областта.

Няма как да се постигнат резултати в борбата срещу педофилията, ако децата не се възприемат като личности с човешко достойнство, вместо да се смятат за собственост на родителите си или ценността им да се преценява спрямо етноса, социалното им положение или други техни характеристики.

Такъв подход обаче изисква промяна в нагласите и практиките на институциите – от полицията, съда и прокуратурата до социалните служби, училището и детската градина – както и сериозна работа с родителите. Не можем да очакваме, че децата ще бъдат защитени, ако в средата около тях доминират сексистки стереотипи, срам от търсенето на справедливост („Какво ще кажат хората?“), обвиняване на жертвите, толериране на насилниците и зариване на главите в пясъка.