Плаващите пясъци на институционалното недоверие

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор за изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и избора на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори.