От доста време си блъскам главата върху следното: как човек може да е сигурен дали в дадена трудна ситуация, направил своя избор (дори и временен), е подходил с примирение или с приемане, и дали не се самозаблуждава, за да си осигури покой.

Умишлено избягвам думата „смирение“, макар да ми е любима, защото се използва твърде често и клиширано напоследък.

Цветелина М.

Колко интересно разполагаш тази главоблъсканица, Цвети. Центърът на въпроса е след събитията, когато изборът вече е направен, поражението (сякаш) е прегърнато и е дошъл моментът за равносметка. Обичайната тревога е как да изтълкуваме най-уместно ситуацията, за да я изведем в наша полза, а ти по-скоро се чудиш как да тълкуваш собственото си поведение в нея, без особен страх от конкретните ѝ последици – едно по-достоевско терзание. Само дето неизвестните тук са прекалено много, за да се стигне до работещ извод: „човек“ помещава твърде широк спектър от възможности и невъзможности, а „трудна ситуация“, „избор“, „самозаблуждение“ и „покой“ може да се дефинират по безброй начини, някои от които – противоположни. (Изключението потвърждава правилото, но да формулираш принцип на самонаблюдаващия се човек в криза е като да изведеш правило от изключения.) Защо обаче не добавим – за разкош – някое и друго разклонение?

Ако бях Шерлок Холмс, щях да започна от сочния паралипсис във второто ти изречение и да стигна до ясно заключение за твоята възраст, произход и кое предпочиташ – сладко или солено, котки или кучета, планина или море. Но тъй като не съм, ще си остана със започването. Паралипсисът е реторичен похват, при който обявяваме, че няма да кажем нещо, след което, привлекли вниманието на събеседниците си, все пак казваме нещото, при което то зрелищно се раздипля пред техните очакващи липса умове и постига двойно по-силен ефект, отколкото ако просто си го бяхме казали. Той е театрален, винаги оцветен в емоция и леко язвителен или комичен според случая, което много ми допада. Да не говорим, че е познат с поне няколко имена, от които избрах това, защото току-що открих, че на зевзешки така се наричало хроничното изтъняване на портфейла – състояние, което ми е свойствено и мило, откак се помня.

Та казваш, значи, че умишлено няма да употребиш „смирение“, като пътем не само употребяваш думата, но и си заплюваш територията ѝ, и теглиш границата под носа на злоупотребяващите с нея. Бих заложила цялото съдържание на припадничавия си портфейл, че смирението е голямата ти тема. Но тъй като тук търсим не решения, а разклонения, ще се насоча другаде. Знакът за равенство между примирението и смирението ми се вижда невъзможен: първото е преглъщане, второто – осъзнаване; първото е пасивно отстъпване пред даденостите, второто – наместване чрез активен разбор на даденостите; първото е потъване, второто – изплуване. Примирението идва от „мир“, а смирението – от „мяра“ според една от теориите, на които попаднах и която най-добре пасва на разбирането ми на двете думи.

Кротостта не е задължително послушание. Да знаеш, че от теб не зависи всичко, не ще рече да знаеш, че от теб не зависи нищо. Ако „примирение“ е да се съгласиш със средата, с която не можеш да излезеш на глава другояче, макар да ти се иска (безсилно отказване), „смирение“ е да се съгласуваш с хората и нещата наоколо чрез постоянното си/им оразмеряване (трезва преценка). Мога да си представя смирено действие, което променя околностите, но не и примирено. „Смирение“, разбира се, е дума, типична за религиозното говорене, в рамките на което неведнъж е означавала именно това, което сега влагам в „примирение“ – не толкова отсъствие на горделивост (тоест на раздуто усещане за себе си в света), колкото отсъствие на личност, на характер (откъде накъде ще имаш мнение и нужди, които не съвпадат с предварително зададените?). Религията обаче върви с цял набор от разбирания и практики, които не владея, както и с политически, икономически и други обвързаности, гмурването в които ще е безкрайно.

А нас тук ни занимава как да направим избор, който не ни е присърце, така че покоят, настъпващ дори след най-неохотно взетото решение, да е автентичен. Може би най-лесният начин да установим дали сме преодолели нещо чрез самозаблуждение, е да видим какво става с преодоляното по-нататък. Няма покой, стъпил на лъжа, който да трае дълго без употребата на насилие – истината напира, светът напира, природата напира, реалността може да бъде огъната само донякъде и след това се връща като плесница за всички наблизо. Ако спокойствието ни е натаманено, доизмислено, причините за предшестващото го безпокойство няма да изчезнат, а ще продължат да действат, докато не се разправим с тях. Комедията е трагедия плюс време, както се казва, откритията са хипотези плюс време, виното е грозде плюс време, и прочее, и прочее. „Плюс време“ е чудесна рецепта за проверка на нещата.

Чудя се дали вариантите за излизането от трудна ситуация са непременно през приемане, а не през отхвърляне (дори безизходиците понякога имат изход – назад до последния кръстопът). И какви ни прави приемането – по-мъдри, по-гъвкави, по-извисени? По-уморени? По-натоварени с чуждо съдържание? По-наплашени? Защо най-често призивът към смирение идва от хора в несмирена позиция, а останалите се връзват? Сами ли се разрешават лесните ситуации и дали въобще не говорим за „ситуация“ само ако има нещо, което препречва гладкия ход на събитията? Не е ли възможно по пътя на самозаблудата да се стигне до хубави и трайни състояния? Колко умуване е твърде много умуване? Как човек може да бъде сигурен в каквото и да било?

Преди няколко дни се върнах от фестивала в Карлови Вари, където наградата на журито спечели филм, в който нищо не се случва. Нищо, свързано с надмогване на спънки, с отсяване на варианти, с целенасочена промяна, избор между алтернативи, среща на различия, среща със себе си. Нищо не се отърква о друго, камо ли да се сблъска с него с хвърчене на искри и парчетии – всичко се точи с анонимността и приспивната равност на индустриален пейзаж през влаков прозорец. За мен цялата тази вътрешна и външна безсъбитийност е една от най-обидните загуби на време (а времето е ключовата съставка на толкова хубави неща, както казахме). Та дано продължим да си блъскаме главите, мила Цвети, да вземаме решения, когато е трудно, а после да се подозираме в склонност към непродуктивно удобство. Така ще стигнем до по-интересни места, отколкото по пътя в обратната посока. Хубаво лято!


„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни