От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.
„О, спомняте ли си, госпожо“ от Веселин Боришев
текстове Емил Тонев и Светослав Метанов, дизайн Милена Вълнарова, София, самиздат, 2020
Веселин Боришев снима забележителни екземпляри от т.нар. български политически елит.
Това са снимки, които повечето заснети персони не биха искали да видят, защото представляват смазващи доказателства за техния нарушен личностен интегритет. За предателства към себе си и към другите. За дълбока вътрешна несъгласуваност. За несводими в общ хоризонт парчета психика.
Боя се обаче, че за друга част от заснетите персони тези снимки изобщо не са проблем. И това ми се струва по-страшно.
Бих ли казал, че снимките изобилстват с лицата на провалени хора? Не още. Но съм на път. Първо го казвам за себе си, защото и аз съм допуснал хора като тях да се появят на политическата сцена.
Признавам, че от отвращение бях забравил много от тези самозабравили се лица и техните кошмарни психически сенки.
Но помни ли и Мая Манолова своята собствена история? Помни ли своята собствена история Бойко Борисов? А Станислав Трифонов? Мога да изредя цяла страница с имена. Кога тези хора спряха да съвпадат със себе си? Кога маската стана лице? Кога започнаха сами да си вярват?
Може би промяната, от която дори те се нуждаят, започва от това всеки от нас да лъже колкото може по-малко. Ден след ден – по-малко. И пред всички, и насаме.
Защото всеки има право да се поправи. Вместо да „поправя“ другите.
Една снимка обаче не ми излиза от главата. Годината е 2001-ва, първи декември. Слави Трифонов, току-що избран за Мъж на годината, позира със сабята си – и я гледа любовно…
А старият градски шлагер, дал заглавие на шамаросващата книга на Веско Боришев, завършва ето така:
Така започва в късна есен
нашата любов едва в зачатък,
под пожълтелите листа,
нали си спомняте, любима,
о, спомняте ли си, госпожо?
Госпожа България гледа любовно сабята – и си я лъска…
„Драски по софийските работи“ от Тодор Войников
София: самиздат, 2020
Основен подход на арх. Тодор Войников в работата по тази изумителна книга е аксонометрията: онази триизмерна перспектива, чрез която се изобразяват обемни тела върху плоскостта на хартията – с други думи, София от миналото е нанесена върху София от настоящето…
В книгата е събрана – откъде ли не – разнородна информация за всичко, което вече не съществува в нашия град, и тя е написана умопомрачително ситно, само и единствено на ръка, с неподражаема страст и разбиране. Значимото и незначителното образуват шеметна картина, която профучава през римска и османска София… та до наши дни. Пак казвам: всичко е на ръка.
Не съм виждал такава луда любов към града, чийто доведен син съм.
Нечетлива любов, но любов! Сигурен съм, че стотиците лица на нашите съграждани, портретирани вътре в книгата, я заслужават.
„Чупи реже полива“ от Никола Михов
Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021
Видим Живков и невидим Борисов… Безсловесен Живков и словото на Борисов… И двамата къртят, чистят и извозват живота ми.
Когато Никола Михов съчетава във фотокнига архивни снимки на Тодор Живков от периода 1968–1988 г. и цитати от изказвания на Бойко Борисов от периода 2012–2019 г., той ни посочва вторичната идентификация на Борисов с Живков.
Приликите не са в това, че и двамата са били кметове на София, министър-председатели и водачи на политически партии – приликите са манталитетни. Силовакът не само усвои характеристиките на диктатора. Мутрата вече е диктатор.
И ако някога Борисов охраняваше Живков, днес именно Живков от отвъдното охранява Борисов.
Постоянно да чупиш хляб за „добре дошъл“, да режеш трикольорни ленти и да плисваш менче вода при откриване на нови обекти – нима това не са магически ритуали, чрез които показваш на всички кой е пръв човек във властта, кой продължава да управлява… И чрез които постоянно да тушираш своя страх дали си още на власт…
Борисов е Живков. И ние буксуваме в българската политическа кал.
Години си затваряхме очите пред това, че ГЕРБ е производна на треторазредните членове на БКП. Трета цедка. В нощта на 4 срещу 5 април т.г. „победителят“ на парламентарните избори Бойко Борисов изглеждаше точно толкова неадекватен, колкото своя „университет“ Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., току-що научил, че е изгубил поста си на генерален секретар на ЦК.
Нямаше нищо за чупене, рязане и поливане. Дано и да няма.
Но като ни знам…
Искате да четете повече подобни статии?
Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.
Подкрепете ни