От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.


„Край никой път“ от Мия Коту

превод от португалски Даринка Кирчева, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021

Мия Коту е мъж и има женски псевдоним. Той е бял, роден в Мозамбик. Пише на португалски, но произведенията му са изцяло подвластни на устната африканска традиция. Прочее, в групата езици на банту няма думи, съответстващи на европейските думи „бъдеще“ и „природа“; природата и културата са в тотална осмоза. Както и Европа и Африка в книгите му.

Историите на Мия Коту са наситени с неологизми: според него функционалният език не поощрява творчеството. (Послесловът на конгениалната му преводачка Даринка Кирчева за трудностите при превода е не по-малко интересен от разказите на португалоезичния писател.)

„Средната продължителност на живота в Мозамбик е 41 години. Жените раждат средно по пет деца. […] Минималната работна заплата е 60 долара на месец.“ Тази статистика е добра отправна точка към съдържанието на разказите на Коту, иначе щатен биолог, който оценява въздействието на човешките действия върху околната среда.

Коту и неговите персонажи са преживели колониална и гражданска война, военна агресия от съседни държави. Но в гласовете им долавяме неназовано щастие, щастие и търпеливост, щастие и търпимост. Любов към съществуването. Игрословна мъдрост.

И в „Лунатична земя“, първия преведен у нас роман на Коту, и в „Край никой път“ има лексикални изобретения, които активират пределите на португалския език. На места сякаш има не думи, а древни духове.

„Край никой път“ съдържа два отделни сборника с разкази на Коту, избрани от него за българския читател. В един от тях четем:

Съществува човекът, това е факт. Трудно е да съществува човешкото. Животът разпаря, човекът вдява конец, кърпи дрехите на времето.

„Ела и ме спаси“ от Емилия Милчева

Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021

Тези дни се заслушах в един глас по общественото радио. Жената беше поканена за актуален политически коментар – и говореше умно, спокойно, изискано. Трезва рационална аргументация, загриженост. Но и умора, която можеш да сгрешиш с тъга. Както и тъга, която можеш да сгрешиш с умора от буксуването на обществото. Признавам, все по-рядко се заслушвам. Няма в кого. Няма в кого и да се загледам. В медиите са обичайните заподозрени, които подплатяват политическия си слугинаж с академични звания, макар че пред имената им трябва да стоят очевадно, вместо проф. и доц., техните IBAN-и…

Я, това била Емилия, нашата Еми!

После се сдобих с „Ела и ме спаси“, първия сборник разкази на отличната журналистка Емилия Милчева. Защо му е на един журналист да пише литература? Какво не може да съобщи тя в медиите – и има ли реални хора под измислените имена на персонажите от разказите? Еми има много фино чувство за хумор и е подложила на сатира достатъчно популярни политически и медийни лица. От конкретиката е преминала към типажа. Затова всеки ще разпознае лицата (всъщност задниците), които не понася – и те надали ще са едни и същи.

Чрез хватките на roman à clef Еми е отмъстила за нас на всички политически лица, които изпитват ужас да попаднат или да не попаднат в медиите. Съсипала е и пиарите, и медиите, които опозориха и идеята за общуване.

Но на мен са ми мили онези нейни персонажи – от първата половина на сборника, – на които никога не би им щукнало, че са интересни някому, в т.ч. и на журналистите. Тези хора без фалшив или раздут Аз, които остават непредставени. А ако биват представени, то са разчовечени.

Това са хората на Емилия. Няма сантимент, няма гняв. Няма умилкване или разкрасяване. Тя просто ги гледа в очите.

„Как така?“ от Йордан Радичков

София: изд. „НИКЕ“, 2021

Исках да говоря за един-единствен ботуш, но няма. Няма и да съобщя никакви нови неща.

Само следното:

Йордан Радичков е свободен човек. Прям. Смел. Не съм съгласен с тези, които му приписват т.нар. езопов език. В „Как така?“ няма конспиративни значения, до които имат достъп само посветени в тайно политическо знание читатели. Радичков не си играе на котка и мишка с тоталитарната цензура. Дори да го има това, писателят става все по-опасен за властта именно с освежаването и разхлабването на официозната естетика. Той е желан за превод по света, но дали българската държавна машина преди 1989 г. лесно понася тези преводи…

Искам да прибавя своя глас към тези, които го смятат за един от най-културните български писатели – все пак Йордан Радичков е неформален „студент“ на акад. Петър Динеков. И един от най-знаменитите му студенти – в неотдавна публикуваните нови части от дневника на сдържания и високоетичен учен отчитаме как той не губи уважението и доверието си към Радичков в повратни времена. Май само към него.

Радичков подвежда невнимателните читатели и с употребяваните в текстовете регионализми – но те просто означават неща, за които другаде няма дума. И така писателят превръща най-бедния и изостанал днес край в Европа в повод за текстове от световна величина. Прочее, тези текстове са прочетени много внимателно от учени не само у нас – да посоча само „Дума, разказ и тъга“ от проф. Инна Пелева, но не са прочетени от народа. Йордан Радичков е застигнат от проклятието да е мит, да е сведен до митични цитати. Ако мнозинството титулувани съвременни белетристи го прочетат, просто трябва да се засрамят от своето араламбене.

Та Йордан Радичков прави такива експерименти в своето писане, които остават ненадминати до днес – и свободно, и невежо преминаваме под мярката му. Колкото и чудовищни да са тези експерименти за читателя, за Радичков те са единствено възможното. И в тях остава винаги човешки, човечен, топъл. Конструктивната му сложност просто излъчва повествователно величие. Съдържанието – опакована в присмехулност утеха. Не е нито нещо като Кафка, нито нещо като Бекет, както за глупаво удобство го назоваваме. Той е Радичков.

„Как така?“ е сборник от 1974 г., публикуван за първи път от варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“ във феноменалния за днешните ни представи тираж от 25 100 екземпляра. Между другото, художници на книгата са Иван Кирков и Димитър Трендафилов.

Йордан Радичков е на 45 години. И пише разказа „Кучешка преписка“, който започва така:

През 1973 година във вестник „Литературен фронт“ бе публикуван разказ за едно ловно куче от писателя Дончо Цончев. В този разказ авторът ругаеше непрекъснато кучето си, пращаше го по дяволите и се заканваше да го застреля, но накрая кучето го въодушеви внезапно и авторът, противно на моите очаквания, вместо да приключи със смърт, завърши с любов и оптимизъм ловния ден, изяждайки весело патрона, предназначен за убийството на ловното куче. Аз ни най-малко не се съмнявам, че редакцията като колективен институт много по-добре от моя милост може да оцени достойнствата на споменатия по-горе разказ, но ако вземам перото, то към него ме тика обстоятелството, че редакцията, макар и да е колективен институт, не познава кучето, а аз, въпреки и да съм частно лице, го познавам.

Не искам да хвърлям ни най-малка сянка на съмнение върху истинността на описаните в разказа събития, само ще си позволя – както казват в мореплаването – да отклоня въпросния сюжет с един румб наляво, защото авторът, независимо че е добър навигатор и правилно определя посоката на сюжета, не е предвидил отклонението, получаващо се от силата на насрещния вятър. Всеки сюжет, колкото и правилно да бъде насочен, ще се отклони неизбежно от целта си било поради насрещни течения или ветрове, било от подводните камъни, каквито среща неизбежно по пътя си, и в последна сметка от тълкуването на самия читател, защото много често низовият читател, като внимава извънредно много да не го сметнат за низов читател, гледа надясно, когато авторът сочи наляво, или обратно. Нашата кучешка преписка до известна степен ще докаже по-нататък това съждение. Прочее, ето и самата преписка, с която се нагърбвам, макар и непохватно, да коригирам историята с ловното куче само с един румб наляво.

Разказвачът продължава не само със своята собствена версия, но и в разказа се намесват Емилиян Станев, Анастас Стоянов, Дико Фучеджиев, Дончо Цончев, Ивайло Петров, Кирил Войнов.

И видите ли, тук се появява един читател, който пише до Радичков:

Господин Радичков, самозвани писачо! Съжалявам, че въпреки дълбокото ми презрение към вашите нелепости, които мнозина считат едва ли не връх на съвременната българска проза, сгреших, като прочетох последния ви разказ в ЛФ „Един румб наляво“ (или надясно, не си спомням!). Господи, как се покварява човек, когато критиката не може да си върши работата, както следва! Колкото да сте неграмотен, все пак знаете какви са причините, за да не може критиката да постави намясто такива като тебе. Та да започнем с „разказа“: това е оргия на парвенющината. Някаква диво-безсмислена история от вашия репертоар – кучкарско-ловджийски-пърчовски-цигански. И тук-таме, уж божем за иронизиране, вметваме някакви пластмасови гривеци от… Люксембург, които сигурно сте си купили (без да подозирате, че в тия страни, където по погрешка ви пускат на разходка, такава физиономия като вашата биха използвали, за да направят маски да плашат децата). Та, значи, ние сме толкова фамилиарни с литературата, че можем да пуснем читателя направо в „кухнята“: ето как, наивни и любознателни читателю, ние, йорданрадичковци и пр., си правим ловджилъка и импровизираме разкази. Няма смисъл от сюжети и измислени герои: нашето ежедневие, развлеченията ни са готови разкази. После прочутият радичковски маниер да се смесва фантастичното с реалното, фантасмагоричното с делничното, дълбокомисленото с глуповатото му позволява да превърта, както си ще, нещата и това да изумява винаги публиката.

А за да почувстваме ние, простосмъртните, колко артистично свободни сте вие, олимпийците, презаверявате един другиму с подписи и отзиви бездънните си глупости. Та еди-какво си казал или отказал да каже Е. Станев, какъв бил Ивайло Петров (това е благодатен материал за бъдещите литературни историци и психолози!) и накрая – тоя шедьовър на парвенющината: „дипломатическия огън“, на който се печал прословутият белетрист, странджанският литературен печенег Дико Фучеджиев. Он уже в Париж!! Бедна Францийо! Не зная дали това ще те засегне, или и ти вече като своя земляк Ст. Ц. Даскалов си обръгнал и нищо не те трогва, но явно си се изписал. И ако това отдавна дразни почитателите ти, които искаха да ни внушат, че си някакво самородно чудо, сега вече дори безразличните към тебе се почувстваха засегнати. Защото средната култура на т.нар. „среден читател“ е несравнимо по-висока от това което дъхти неприятно от жалкия ти разказ. Ако у тебе има капка чувствителност и литературно достойнство, би трябвало задълго да замълчиш или по някакъв начин да се извиниш за глупостта си. Редно е, макар и нежелателно, и големите таланти да сгрешат, дори да сглупят. И не бих те упрекнал толкова за поредната ти нелепост, защото това доминира над хубавите работи у тебе, но за парвенющината заслужаваш пълно презрение. Жалко е, че читателите нямат право да се защитят, както знаят, искат и могат. Тогава за такива нелепости и парвенюшки изстъпления няма да има място не само в ЛФ, а изобщо в нашата литература. Още веднъж – пълно презрение.

Няма да цитирам повече.

Само ще кажа, че от такива храбри истории ми пламва кръвта. Защото разбирам и всичко, и нищо. И виждам как един велик творец, един велик тенец още е тук, за да довърши работата си: да отмества границите на литературата отвъд вечното сражение между факти и фикция. Да разширява и границите на човека. С един румб. Няколко румба. Хиляди румбове.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“ и „НИКЕ“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни