В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.


„Ад“ от Данте Алигиери

поетичен превод Кирил Кадийски, предговор и бележки Клео Протохристова, София: изд. „Колибри“, 2022

„Данте беше анданте. Ние сме престо.“ Поне така пише Гео Милев в своя „Ад“; естествено, не за да омаловажи един от стълбовете на световната литература, а за да пусне представата ни за днешния ужас на забързан каданс. През 2021 г. се честваха 700 години от смъртта на големия италиански поет – доволно голям срок, за да може едно литературно произведение да загуби съвременното си звучене. Освен ако това не се случи.

Няма да обяснявам какво в „Божествена комедия“ прави поемата толкова важна, нито каква е връзката ѝ със съвременността; това не е моя работа, ако и да е примамлива; не и тук. Пък и няма кого да убеждавам – българските издания на Данте изобилстват, като почнем от превода на Константин Величков от 1906-та, минем през Крум Пенев, Иван Иванов, Любен Любенов, Кирил Христов, Христина Стоянова, та до миналогодишното преиздание в каталога на изд. „Кръг“. Не липсва и специално старание поемата да бъде част от формативния опит на младите – и в стари издания, като „Ад. Поема, приспособена за младежта“ на Моско Москов, и в преразказа за юноши, дело на Николай Лилиев. Днес също най-масовите му читатели са 14-годишните – тези, за които Данте е част от задължителната литература за осми клас.

Нормата в българските версии на „Ад“ е преводът на Константин Величков, най-малкото ако съдим по многото му преиздания. Изданието на „Кръг“ също е по неговия превод. Действително тази версия има много достойнства. „Божествена комедия“ е изключително трудна за музикално пресъздаване – написана е в terza rima, тоест разделена е на тристишия (терцети), при които са римувани първият и третият стих. Вторият стих обаче се римува с първия и третия стих на следващото тристишие, чийто среден стих пък се повтаря в по-следващото (aba bcb cdc…) Тази строга римна схема дава устрема на цялата поема, поема читателя и го носи през сюжета, подпомагана от ритъма. Данте я е измислил специално за „Божествена комедия“.

Разбира се, това, което помага на читателя, спъва работата на преводача. Още повече че малко езици са толкова богати на рими като италианския. Затова в някои английски преводи (например на Киарди) изобщо се отказват да спазват схемата и римуват само първия и третия стих на всеки терцет. Други, като Пински, решават да дадат по-свободна дефиниция на понятието за рима.

Преводът на Константин Величков успява да съхрани музиката на оригинала – и римната схема, и ритъма. Той обаче го прави според литературната норма на своето време – за която може да съдим по издаваната тогава Вазова поезия. Ако ѝ се доверим, става позволено в поезията да се сменя ударението на разни думи, а завършващите на „ие“ при нужда да завършват на „ье“ – „смущенье“, „смиренье“ и т.н.

Тази норма днес се е изменила, макар все още да ни е позната. Мога да си представя чудесния превод на Величков, четен на глас. Проблемът е, че чувам интонациите на Константин Кисимов, рецитиращ „Опълченците на Шипка“.

Не че италианците не четат Данте в оригиналния му, неосъвременен вариант, и не само го четат, ами и го цитират. Само че това е историята на техния език; както „О, неразумний и юроде“ би звучало смешно в превод на архаичен френски, да речем. Преводът не може да си позволи такава маркировка. Той трябва да бъде близо до обикновената реч, на моменти дори брутален и все пак изпълнен с gravitas и осезаемо красноречие.

Мисля, че като цяло преводът на Кирил Кадийски изпълнява майсторски тази задача. Преди всичко той е безкомпромисен по отношение на формата – спокойно може да го четете на глас, ако искате да увлечете слушател (от въпросните 14-годишни например) и да изпитате удоволствие от езика. Римната схема е точна, без усещане за принуда, ритъмът е спазен; това се отнася и за регистъра, което също е огромен принос на Кадийски – съвременен, но безусловно литературен език. Тук-там проблясват отклонения, но те са по-скоро лексикални – няколко архаизми като „юдол“ и „раздол“, които преводачът оправдава като сложени нарочно, за да маркират старинността на текста, и изненадващото „монстър“ за чудовище („преминахме край монстъра зловещ“), което пък звучи извадено от лексиката на средношколците. Другаде се усещат леки повторения („и зъл, пазачът зъл…“), но само добре запознатите с оригинала биха могли да кажат доколко те са привнесени.

Общото впечатление обаче е за осезаемо удоволствие от възможностите на съвременния български език. И те не спират само до римата и ритъма. Вижте например фонетичната игра тук:

Но зърнах лъв и пак ме лъх студен
скова! Ах, тази паст свирепа, гладна,
разчекната зловещо срещу мен…

Особено приятно се усеща това в прочутите Дантеви сравнения, когато насред Ада личи любовта към живота:

Тъй вихри вият и ломят клонака
на мрачните столетни лесове,
и всичко тича, крие се, не чака –

пастири и стада, и зверове,
и прах кълби се и след тях се мята,
и все по-силно вятърът реве…

Или пък когато описва как напрягал очи като шивач, който се опитвал да вдене иглата в привечерния мрак.

Удоволствието на читателя е обгрижено и от решението различните препратки да не са обяснени под линия, а изведени в нещо като резюмета пред всяка глава, майсторски написани от Клео Протохристова. Неин, прочее, е и отличният предговор, който дава достатъчен контекст на всеки, който би имал нужда от него.

Доколкото ми е известно, тази версия на „Ад“ е правена въз основа на множество български издания плюс богато анотирано италианско издание. Може би това мотивира и формулировката „претворил“ вместо „превел“ на корицата. Така или иначе, книгата демонстрира безспорния талант на преводача, който прави още по-видим гения на автора, и за мен е удоволствие да я имам. Преди всичко за себе си, но и за да покажа след някоя и друга година на бъдещата осмокласничка, че не е задължително задължителната литература да тежи.

„От хартия“ от Капка Кънева

подзаглавие „Изобразителни възможности на пластичния хартиен обект в илюстрацията и дизайна на книги“, 2022

Познавам работата на Капка Кънева от поне петнайсет години и винаги ме е удивлявало в нея усещането за движение, за процес.

По принцип движението е неразделна част от поп-ъп книгите – онези издания, при които при разтваряне на страниците измежду тях „изскача“ триизмерна илюстрация, или може би трябва да кажа „хартиена скулптура“. Това изкуство е познато и в популярния си вариант, да стане книгата още по-пищна и привлекателна (особено в луксозните издания за деца, като тези на Робърт Сабуда), в дантелените плетеници на Ян Пиенковски и в изчистения, търсещ подход на Кацуми Комагата. Тези художници са се превърнали в живи легенди и срещата с тяхната работа ме вълнува дълбоко.

Познавам ги, разбира се, благодарение на Капка Кънева и нейните изследвания в областта на „хартиеното инженерство“.

В България обаче поп-ъп книги се правят изключително рядко и изключително трудно. Те изискват огромна инвестиция от страна на издателството (щанци, ръчно сглобяване и слепване, и т.н.), които може да се оправдаят единствено с гигантски тиражи. А мащабът ни е просто малък. Затова у нас такива книги са по правило преводни, и то „съиздания“ – печатани накуп на няколко езика, включително и български, но с обща инвестиция за няколко страни. Как тогава може един художник със страст по това изкуство да намери изява тук?

Капка Кънева е намерила свой визуален език, който съчетава хартиеното инженерство и фотографията. Тя изработва своите модели, а след това ги заснема и обработва фотографиите, за да ги използва като корици, илюстрации и др. В това на практика е близка до различни форми на съвременното изкуство, в които нещо се случва на живо – като в пърформанса, хепънинга, лендарта, да ми прости читателят чуждиците. Фотографираните скулптури на Кънева оставят това усещане за движение. Първо, в тях е видим процесът на създаване – не са излишно „неръкотворни“, а показват ясно линията на изрязване, линията на прегъване, играта и удоволствието в тяхната направа. Те са по правило обобщени и почти никога прекалено „наместени“ в някакъв класически баланс. Композирани са така, че да внушат продължаващо движение, а не статика. Да не говорим, че самите изображения често са на неща, които се движат – ръцете на Дон Кихот, размахани като вятърна мелница, литнала завеска, механична балеринка, многорък архитект, вятър в клонак и т.н.

© Капка Кънева
© Капка Кънева
© Капка Кънева
© Капка Кънева
© Капка Кънева
© Капка Кънева

Освен това Капка включва и втори главен играч – светлината. Тя пък е нещо още по-нетрайно от хартията; обичайно светлосенките се сменят с всяко мръдване на ръката, с всяко преминаващо пред слънцето облаче. Класическите поп-ъп книги не могат да контролират този процес – на каквото осветление ги види читателят, това ще е. Но снимките могат. Като избира светлината за втори основен елемент в работата си, Капка Кънева подсилва усещането за мимолетност, за „стопкадър“ от нещо, което не може да спре. Последната ѝ изложба е посветена именно на сенките в хартиените скулптури (на тях е посветена и последната част на книгата), но всъщност сенките и светлините са част от всяко изображение, част от самия метод. Те не само подчертават хартиената скулптура, но и влизат в диалог с нея – като в кориците на „Горещо мляко“ на Дебора Леви или „Есенен Великден“ на Петър Чухов.

Повечето от тези произведения може да се видят по кориците и илюстрациите на книгите, за които са правени. Други са хартиени скулптури, създадени сами за себе си – може да сте ги видели, ако случайно е имало изложба във вашия град. Имам особена слабост към тези от серията „Анатомия на любовта“. Но изложбите по принцип пътуват по-трудно от книгите, а и са краткотрайни – така че е много важно и тези неща да бъдат запечатани и споделени. И изобщо – радвам се, че я има тази книга, та освен удоволствие да дава и кураж на онези, които се колебаят дали да се примирят. Да се примирят, че някои неща просто не са възможни у нас. Питайте Капка.

„Хроники. Наука и технологии“ от Петер Хус

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. „Таймлайнс“, 2021

„Историческите“ спорове с Македония имат своите политически тълкувания; не се наемам да ги коментирам, защото не ги познавам достатъчно. Те обаче са интересна илюстрация на нещо, което познавам – и ми се струва важно за обсъждане не само в семейството, а и в клас.

А именно: във всеки момент се случват страшно много неща.

Една малка част от тях влизат в новините. В различните медии ще влязат различни новини. После малка част от новините в медиите ще влязат в историческия разказ – какво се е случило през десетилетията, вековете и т.н. А може да има и различни исторически разкази – например семейният разказ за последните десетилетия ще е един, ако прадядото е бил тютюнотърговец, друг – ако е бил партизанин, трети – ако е бил концлагерист, и пр. Има и официален исторически разказ – този, дето го възприема държавата. Той е в учебниците. Но различните държави имат различни разкази, също като различните семейства.

А какво става, когато се опитаме да свържем отделните разкази за историята в един съвсем общ, световен разказ? Трудна задача. Особено ако се стараеш някак да сдобриш и свържеш различните гледни точки. Аз например съм свикнала с европоцентричната история – нали знаете, нещата са горе-долу балансирани до Древна Гърция и Рим, оттам нататък разказваме историята на Европа, докато не дойде време да завладява и „цивилизова“ останалия свят. Историята на технологиите също се разказва горе-долу така.

Поредицата „Хроники“ на Петер Хус обаче има по-мащабна цел. В нея са вплетени нишките на различните цивилизации, които се преплитат, свързват, натягат, но като цяло образуват общ поток. Например книгата, посветена на науката и технологиите, разказва за Месопотамия, но и за цивилизацията Норте Чико, за Индската цивилизация, за китайските династии, за Византия, за халифата на Абасидите, за Ранното и Развито Средновековие… докато стигнем и до по-познати води.

Обилната информация обаче е включена по начин, който оставя ясен нàглед кое след кое е и как се връзва с предишното – „линията на времето“ тук е пълноводна река, която минава през всеки разтвор на големия формат и всички илюстрации са органично вплетени в нея. Графичното решение създава усещане за двуцветност – един основен цвят на фона, черни контурни изображения (само реката винаги е в плътно черно); чак при вглеждане виждаш, че отделни елементи са в допълнителни цветове. Тук-там са вмъкнати и закачки, и почти анимационни ситуации, които оживяват разказа и го правят човешки.

„Хроники“ на Петер Хус
„Хроники“ на Петер Хус

Много полезна книга, ако имате наблизо дете, което все още не може да подреди дати и факти в главата си; но полезна и за възрастните, които усещат получената в училище представа за „нишката“ на историята малко възтънка. И са готови да посмирят чувството си за превъзходство, включително спрямо древните хора.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни