В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.


Тези дни голямата руска писателка Мария Степанова отправи следните въпроси:

1. Уместно ли е (и нужно ли е лично на вас) функционирането на културни проекти в Москва, Петербург, Рязан и т.н. – по време на „военни операции“ и цензура?

2. А ако са антивоенни, това променя ли нещата?

3. Какво може да се счита за антивоенно културно мероприятие? Това, което носи реална полза? Каква?

Въпросите важат и тук. Слава богу, без елемента на цензурата. Малко след като създаденият от Мария Степанова и съпруга ѝ Глеб Морев независим сайт „за културата и духа на времето“ COLTA.RU  публикува отговорите на поети, преводачи, писатели, художници, кинопродуценти, хореографи и т.н., той… замрази дейността си. Защото в Русия започна пряко съдебно преследване на всички медии, редакции и автори, чиито материали не съвпадат с официалната гледна точка. Ето какво излезе на сайта:

Да пишем само за култура, оставяйки настрана обществото, не ни се струва възможно. Но свободата на изразяване сега е сведена до нула. И ние смятаме за честно в такива времена да замълчим.

Откровено казано, тазседмичният текст в рубриката бе на път да не се появи, тъй като също си задавах въпроса доколко морално е да се говори за друго. И все пак – не мога и да не се съглася с тези, които казват, че не бива да се поддаваме на парализата на страха. Благодарна съм на „Тоест“, че е медия, заявила достатъчно силно позицията си; на Йоанна Елми специално за списъка с книги, които хвърлят светлина върху причините за ставащото в момента. Така разбирам Адорно – не можеш да говориш за друго, ако това говорене само маскира мълчанието за страшните теми.

Благодарна съм, че все още у нас мога да представя три нови книги, без да ме е срам от това.

„Клара и слънцето“ от Казуо Ишигуро

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Лабиринт“, 2022

Сурогат. Това представлява Клара, героинята в най-новия роман на Ишигуро – макар разказът да се води от първо лице, което неизбежно я очовечава за читателя. Сурогат на приятел – машина, изкуствен интелект, способен да изучи и запамети и най-малката подробност от характера и личността ти, за да изпълни максимално добре ролята си.

Фантастика? Та тя чука на вратата ни.

Дали ще си го представяме комично като във филма „Аз съм твоят мъж“, дали ще го омаловажаваме като прост начин да ни пробутват рекламки на базата на предпочитанията ни, или ще се ужасим, че същият принцип се използва при воденето на хибридна война („отвътре“ на самите нас)… бъдещето е тук. В момента вече се говори за изкуствен интелект, който може да „пресъздаде“ починали хора за утеха на техните близки. Но редно ли е това?

Действието се развива преднамерено бавно. Читателят постепенно събира информация, също като Клара, опитва се да разбере хората. Повечето деца са „подобрени“ чрез ранна медицинска намеса – още една пряка връзка с предвижданията на футуролозите… а и вече със страниците на научните списания. Какви ще бъдем, когато намесата стане норма? Колко ясна ще е границата между естествено и изкуствено създадения организъм? (Въпрос извън книгата: а доколко управляем би бил „подобреният“ човек?) Ще намали ли ценността на индивида неговата възпроизводимост?

И изобщо, има ли нещо у нас, което не би могло да бъде deepfaked?

Има, но не у нас, казва Ишигуро. То е в другите, с които общуваме. Добре звучи, може би прекалено добре на фона на плана на майката да замени обречената си дъщеря с нейна реплика.

Не спирам да си представям какво би представлявал романът, ако беше написан не от името на „изкуствената приятелка“ на умиращото, неподобрено дете Джози, а от името на неговата майка – тази, на която изобщо ѝ хрумва идеята да му подготви сурогат. Или на самото момиче? Така или иначе, „изкуственият разказвач“ слага един филтър на историята, филтър, в който грижата е преди всичко фабрична настройка – или дълг, като в „Остатъкът от деня“. Не че Ишигуро не твърди, че „всички литературни герои са изкуствени“, творение на автора, макар че това „може да дойде като ужасна изненада за някои читатели“. А филтърът може би е онзи, който прави историята едновременно поносима – защото не ни се налага да съпреживяваме ужасяващия страх от загубата, и непоносима – защото ни се налага да го доизмислим.

„Уважение“ от Инти Чавес Перес

подзаглавие „Всичко, което едно момче трябва да знае за секса, любовта и взаимността“, превод от шведски Анелия Петрунова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Тъй като пиша тази рецензия навръх Осми март, смятах да започна като майка на момичета – приветствам всяка книга, която учи мъжете как да не нараняват, вместо да поучават жените как да избегнат нараняване. „Уважение“ обаче прави доста повече. И слава богу.

Книгата е достатъчно лишена от предразсъдъци спрямо самите момчета, за да може да им бъде истински полезна. Дава спокоен, лишен от табута отговор на куп тревожни въпроси – като започнем от физиологичните, които изобщо не бива да бъдат подценявани.

Да си момче е не по-малко трудно, отколкото да си момиче – но колко момчета растат без баща или с такъв, който не би седнал да отговаря на „неудобни“ въпроси, камо ли пък да придружи сина си до андролог; а майките, дори принципно да говорят по-свободно по темата, биха се притеснили да навлизат в толкова интимно пространство. Самият социален стереотип за мъжа пък отхвърля идеята за тревожност – и така пречи на момчетата да споделят информация помежду си. Оставим ли ги да се образоват от порното, може бързо да стигнат до погрешни представи (включително за себе си и своята нормалност), комплекси, чувство за вина и пр.

Инти Чавес Перес обяснява мъжката анатомия и физиология разбираемо и изчерпателно, като постепенно преминава в територии, които също създават тревоги – външния вид, мъжката роля, секса (соло или не), момичетата, флирта, умението да разчиташ (и зачиташ) отправените от другата страна сигнали, връзките, поставянето на собствените ти граници, та чак до безопасния секс и бременността, но и до разговорите, доверието, вариациите на чувствата и дори скъсването.

Доколко е необходимо да се говори за това – съдете от употребите на думата от заглавието в популярната реч, от израза „Два пъти я уважих даже“ до пиянското „Ти мене уважаваш ли ме“. А какво става, когато разговорът е подкопан в самата си основа? Губиш шанса да изградиш собственото си самоуважение, собственото си достойнство. Растеш като „коте бонзай“ (според сравнението на Перес), напъхан в буркана на твърде тесните норми. Момчетата заслужават повече от това.

„Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук

превод от полски Крум Крумов, Силвия Борисова, София: изд. ICU, 2021

В „Чувствителният разказвач“ Олга Токарчук описва как като малка имала навика при четене да държи до книгата си солени бисквити, солна фигурка от прочутата мина „Величка“ или просто купичка със сол. И да близва по малко, докато разгръща страниците.

По-късно тя открила, че при йешива пред учениците, изучаващи Тората, също поставяли такива купички, за да могат по време на четенето да потапят наплюнчения си пръст, а после да оближат кристалчетата. Нейната теория е, че солта подпомага предаването на нервните импулси между синапсите, а следователно – и процеса на възприемане.

Днес имаме нужда от подобен допинг.

Досега психолозите са установили, че умението за плодотворно четене е един от признаците на психичното здраве. „Плодотворно“ означава четене с разбиране и съпреживяване на това, което четем. В моментите на тревожност и стрес не четем. Хората, страдащи от психози, почти изцяло губят това умение. Затова четенето е привилегия на здравия и устойчив ум.

Разбира се, Токарчук няма предвид войната. Сборникът с лекции и есета е написан преди това, през „странното лято на 2020-а“. Доста отпреди него обаче натрупващата се тревожност води до намаляваща търпимост към художествената литература с нейните множество персонажи, покани за съпреживяване, за разбиране на другия човек отвътре. За подмяна на литературата с „факти“, дори да са фалшиви.

Есетата на Токарчук обаче напомнят, че фактите задължително се свързват в ума ни в някакъв разказ, наратив – и този разказ, също като литературния, има свой разказвач.

„Разказвачът“ в литературата е на пръв поглед фигура, поддаваща се на описание и анализ – дали ще е в първо, или в трето лице (рядко във второ), дали ще е всевиждащ и всезнаещ, или податлив на заблуди, дали ще се намесва в действието и т.н. За Токарчук обаче разказвачът не е само фигура от света на литературата, а и всеки, който навързва поредицата от случки в смислена верига. Днес можем да видим повече от нагледно какво означава сблъсъкът между два и повече разказа от „първо лице“ – в хибридната война между двете версии за реалността. Дотолкова, че можем да се запитаме:

Съществува ли изобщо голяма, неутрална и обективна вселена?

И усещаме липсата на всевиждащ, но чувствителен разказвач, който може да види не само всички факти, но и емоционалната истина на действащите лица. „Защото замисляли ли сте се някога – пита Токарчук – кой е онзи вълшебен разказвач, който в първите редове на Библията говори с изнесен глас: „В началото Бог сътвори небето и земята“? Който познава мислите на Бога?“

„А кой е – продължава писателката – онзи глас в мен, който разказва историята? Един ли е? Или самата идея да вярваш в единен и неделим Аз отразява ненаситния ни индивидуализъм?“ Токарчук копнее по множествеността и сложността, нещо подобно на описвания от Бахтин „полифоничен роман“ – онзи, който не потиска едни гласове за сметка на други, който ги среща, без да унищожава всички, за да остане само една версия. Но сама прибавя към своя блян щипка сол – този път в смисъла на английския израз to take it with a pinch of salt, тоест да приемаш нещо с едно наум, – като описва какво се случва със сложността в света на простото насилие:

Ако погледнем подредбата на света от тази му страна, можем лесно да забележим, че живеем в странен строй – сродило се е нещо като нова класова система; във властта са психопати, които натрапват собствената ценностна система на изцяло различните от тях чувствителни невротици, които в света на онези първите се чувстват отчуждени и не се справят с него, както следва, изобщо нямат шанс, за да се борят за своето.

Вероятно не е честно да се чете тази книга от гледна точка на последните събития; макар че тя някак ги предусеща. Съставена е по време на локдауна, на принудителното бездействие и мрачното предчувствие, че нещо ще се случи след „странното лято на 2020-а“.

Обикновено големите промени настъпват вследствие на катаклизми и войни. Казват, че точно преди Първата световна война хората са имали чувството за края на някакъв етап, на някакъв свят. За много от тях тогавашната ситуация е изглеждала непоносима, макар да не са си давали сметка докрай. Днес не разбираме този ентусиазъм, който е извеждал на улиците празнуващи тълпи, излезли да изпратят младите си мъже на война. Енергичната крачка на последните, ускорена от тогавашната филмова техника, за да ги превърне в подскачащи марионетки, ги е отвеждала някъде отвъд хоризонта, където вече са дебнели окопите на Вердюн и болшевишката революция. Цялата спретнатост на света им е била напът да се срине в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес грешката изглежда повторена. И част от повлечените от нея събития включват заглушаването на чувствителния разказвач, смаляването на разказа до изнесена по телевизията теза; дано имаме шанса да се върнем към сложността.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни