По буквите: Зигар, Стойкова, Радичков

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Всички са свободни“ от Михаил Зигар

подзаглавие „Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“, превод от руски Здравка Петрова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Покрай смъртта на Горбачов се получи интересен казус. Написах статия за него в детската медия „Вижте“ и един малък читател ме поправи, че глаголите трябва да са в преизказно наклонение – „да завършват на -ла, -ло, -ли“. Разбира се, обясних защо е редно да използвам минало свършено – та аз съм била свидетел, тези неща ги помня, не са приказка!

Събитията от „Всички са свободни“ на Михаил Зигар също би трябвало да ги помня. Даже повече, тъй като съм била вече студентка.

Вятър и мъгла.

И не става въпрос само за това, че книгата е написана въз основа на вътрешна информация – интервюта със самите участници във въпросните събития. Нито за това, че тези участници си противоречат и Зигар добросъвестно винаги включва и двете версии.

Нито дори за това, че Русия по онова време изглеждаше слаба и малко от моите връстници гледаха натам. Просто и аз като описаните от Зигар тогавашни руски младежи в големите градове съм се интересувала повече от новопридобитата лична свобода, от възможностите и алтернативите, а не толкова от ставащото във властта.

Междувременно паметта ни нормализира неща, които не са нормални. И днес, докато чета „Всички са свободни“, чувам гласа на жабата от онзи разказ на Радичков.

Как така (и в Русия, и у нас) одържавената собственост уж беше дадена на „народа“ (чрез масовата приватизация – нали в името на народа е била конфискувана), а после продадена на безценица? Как така за лошото управление на предприятията не се намери вариант „сменяме с по-добро управление“?

Как така бивш телохранител на Елцин, повишен в шеф на охраната, генерал от КГБ, ще поставя под заплаха шефа на независимата НТВ, та чак да бяга извън страната? Как така телохранителят ще кадрува?

Как така президентски екип на една от най-големите държави по света ще се съветва с астролози и баячки? Как така президент на демократична страна ще крои планове да разпуска народното събрание, Думата?

Как така приличен вестник като „Коммерсант“ ще започне да издава дъщерен вестник, в който ще има откровени лъжи – с цел да повлияе на изборните резултати?

Как така президент ще обяви война за приключила, когато тя продължава да тече – ей тъй, ще каже, че е спечелена и че оттам нататък върви „борба с престъпността“? За Чечения иде реч.

Как… ами така.

Вече чувам как някой ми отговаря, че това е то политиката, и ми цитира примери от други страни. Впрочем наша Ванга също се появява в книгата, не че имаме нужда от напомняне, че всички тези събития са тясно свързани с България (и „масовата приватизация“, и разрастването на жълтата преса, и появата на кандидат-президенти, специално подбрани от управляващата партия, за да отнемат гласове от опозицията, и Чорни се вясва по едно време).

И всъщност именно нормализацията на този разказ е страшна. Затова, докато четях „Всички са свободни“, в главата ми звучаха и други интервюта, различни от взетите от Зигар: тези на Светлана Алексиевич от „Време секънд хенд“. Изпитвах силно желание да чета двете книги успоредно, едва ли не да принудя героите им да се видят взаимно. Не ми излизаше от главата и Мешчанинова – и си мислех как погазването на човешките норми горе е пряко свързано с пълната уродщина долу.

Книгата на Зигар е пълна с немислими неща, но тя не е сензационно четиво. Не жълтее, не е пикантерия, нито сбироток от „малко известни факти“. Тя е добросъвестен опит да се съпоставят наличните свидетелства в достатъчно количество, допълнени с необходимата фонова информация, така че да можеш сам да си направиш съответните изводи. Не само за Русия.

Страхотно заглавие впрочем: хем свобода, хем разпускане на партийно събрание, не мислите ли?

„Американски деликатеси“ от Катерина Стойкова

София: изд. ICU, 2022

Чувствителност и чудовищност.

Първото рядко бива защита срещу второто, особено когато е открито, облечено в думи. По-скоро обратното – защитата предполага резки жестове, прорези в смисъла, почти митологична сублимност.

Поезията на Катерина Стойкова ме поразява с последователно отстоявания си избор да говори за чудовищното деликатно, без гняв. Или поне без външните аспекти на гнева; да рисува, сякаш с мек молив, детайл по детайл, образа на недопустимото. Да не крие ключовете към неговото проумяване зад поетизми и драматично загадъчни метафори, да ги остави на видно място, да допусне всеки читател в сюжета, който нейните стихотворения постепенно оформят.

Във всяка от стихосбирките ѝ има разказ, разказ за болезнения полуразпад на предполагаемо близки отношения – или за още по-болезненото им упорство да не се разпаднат въпреки всичко, което са причинили. Бащата и не по-малко майката във „Втора кожа“, партньорът и мястото на принадлежност в „Американски деликатеси“.

Може би се изразявам неясно, семейството е също толкова място на принадлежност, колкото и страната. А героинята на книгата е на границата и в двете. Образите се наслагват, едно стихотворение прояснява образите в следващото. Лашкането между две култури е като прехвърляне на яйце между двете половини на черупката – в нито една не се събира, при всяко премятане част от него се губи.

В следващото стихотворение вече ни трябва яйце, а имаме само камък – ще трябва да опитаме с него. Някои разтегнати метафори започват да служат като алегории и това се оказва милостиво за читателя, който може да облече и собственото си колебание да сложи край на нещо с образа на ябълката, чието време на гниене трябва да отмери оставащото време до края на връзката – гниене, на което героинята внезапно решава да попречи, като премества повехналото, покрито със сбръчкана коричка месо на плода в хладилника.

Веднъж отхапах от една ябълка

и си обещах:

Той и аз ще сме приключили,
когато тази ябълка изгние.

Държах я на бюрото си.
Отпечатъците от зъби
се извиваха навътре,
бялата плодова плът затваряше
мекотата си с коричка.
Това продължи няколко дни.
После си казах:

Искам да спася тази ябълка.

И я залостих в хладилника.
Междувременно тя се наклоняваше
към раната си – глава без лице,
зъзнеща в своя студен затвор,
а бръчките ѝ се вкаменяваха.
От време на време
я оглеждах и преценявах:

Бива си я още, настоявах.
Още става.

В други моменти стихотворенията сякаш изцяло се превръщат в разказ – но само привидно, защото втората версия на същия сюжет се превръща в саркастична рима на първата. В трети тонът се доближава до афоризма.

Покажи ми двама души, които не се карат,

и аз ще ти покажа двама души,
ужасени да си кажат истината.

Непоклатима самота,
избутана от полезрението.

Защо не са си тръгнали?
Какво ги задържа там,

в отделни стаи –
апатични птици, отстъпили

обратно в черупките. Около тях
компромисите се затварят

като матрьошки – предвидими,
многобройни и категорични.

В четвърти – няколко варианта за край на една басня.

При все разнородността на формите обаче книгата стои удивително цялостна. Трудно е да си представиш стихотворенията разместени или някое от тях извадено от контекст. Както впрочем и цялата стихосбирка стои плътно свързана с предишните. Именно тази последователна, неумолима чувствителност, мекият молив, който изписва в деликатни детайли вътрешната страна на черупката, в крайна сметка е акт на съпротива, на защита срещу чудовищното. Защита и за читателя.

„Навалица! Или 25 часа в град София“ от Йордан Д. Радичков

Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Преди следващата рецензия искам да отворя малка скоба.

Преди 6 години голямата ми дъщеря получи наградата „Братя Мормареви“ за най-добър разказ. Литераторът, който ѝ я връчи, каза публично, че е ясна работата с тази фамилия. Реакцията ѝ беше: „Ами то няма смисъл да пиша, винаги ще казват, че ме публикуват заради баща ми.“ Актьорът Самуел Финци пък казва в интервю, че за щастие, работи в Германия, където никой не би могъл да рече, че го лансират заради неговия баща Ицхак Финци.

Писателят Йордан Д. Радичков има безспорен талант. Отворете напосоки новия му сборник с разкази „Навалица!“ и ще се убедите сами. Какво удоволствие е този стил – първо ритъмът на речта, играта с паузи, със смяна на посоката (например същата фраза се повтаря в следващото изречение, но вече в инверсия). После начинът, по който сменя адресата – насред класическото разказване на история току се обърне пряко към читателя или пък към някое абстрактно понятие, за което е станало дума:

Отивай на работа, навалицо! Отивай да се бориш с днешния ден!

или

Добре де, скъпа Цивилизацийо, не искаме да губим от толкоз ценното ти време, но би ли седнала за секунда при нас, за да ни обясниш какво се е случило с Капитана в рамките на един час?

Ту пък заговаря въображаем събеседник, към когото е обърнат целият разказ:

Независимо, Иване, дали живееш в просторна къща в покрайнините на града, а аз живея в малък апартамент в центъра, независимо, Иване, дали по стените на твоето обиталище са закачени велики картини…

Удоволствие е внезапният комичен ефект от персонификацията на абстрактни понятия:

Цивилизацията се прави на много заета и казва, че няма време да се занимава с такива бездарници като нас…

А и класическото умение да използваш синтаксиса като художествено средство, да построиш изречения с всичките им каденци, наслагвания, цезури и т.н. Истинска литература. И да, драги читателю, можеш да търсиш сравнения със стила на другия Радичков, но това по-скоро би те принудило да умуваш ген ли е дарбата, или пък идва от умението да се вглеждаш в написаните от друг изречения и да разбираш как точно работи онова, дето толкова ти въздейства.

„Навалица!“ обаче не е упражнение по стил. Наскоро Албена Тодорова направи великолепна литературна обиколка, посветена на „гърбовете“ на града – и буквално, като гърбовете на сградите, и като „опакото“ на фасадната ни литература.

Обитателите на „Навалица!“ са от същите места. Между тях има човек, който озверява в супермаркета, където е влязъл за едните яйца, има уличен акордеонист, пътничка без билет (моля-моля, с билет до Зимница) във влака за София, двойка работници в неназована фабрика, метачки, възрастна барманка, която някога е била сладка и хубава, жена, която по принуда пътува сама в най-ранния автобус и се бои от бандата хулигани…

Тези хора се въртят из разказите, невинаги сигурни накъде са тръгнали, а авторът върви с тях не с милост, а със съпричастие. Малко ги подкача, както подкача впрочем и читателя, който хем им трепери, хем забравя за тях в първия удобен момент.

Но и тук книгата не е прекалено равномерна, не можеш да кажеш, че е „за маргинали“. Защото има разказ, в който главният герой са мислите, спохождащи човека току преди събуждане; или пък разказ, в който двама души стоят насред парка и момчето се опитва да разбере кое е това „само тяхно си място“, за което говори момичето.

Много ми допада и дозата смях – точно колкото да предпази съпричастието да прелее в сълзливост, но не толкова, че да го попари. Не е случайно, че авторът, в естеството си на издател („Нике“) публикува Булгаков. Личи не в друго, а ей в тази мярка.

А и смехът иде от най-необичайни места – не под формата на виц, както, за жалост, сме свикнали, а от самата тъкан на езика, от свежестта на неочакваното.

Как може, бога ми, разказ да започва така:

Центърът на града! Тая велика притегателна сила!

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.